Черна неделя

Седма глава

Очите на майор Кабаков бяха зачервени, а самият той се намираше в състояние на силна раздразнителност. Чиновниците от нюйоркската Служба по имиграция и натурализация бяха свикнали да ходят на пръсти около него, докато той седеше ден подир ден и преглеждаше снимки на арабите, живеещи в Съединените щати.

Книгите с размер на регистри по гражданското състояние, натрупани от двете му страни, съдържаха общо сто трийсет и седем хиляди фотографии и описания. Искаше да прегледа всичките. Беше убеден, че ако жената изпълнява мисия в тази страна, най-напред би си подсигурила прикритие. Папката „подозрителни араби“, поддържана от Службата по имиграция, съдържаше малко на брой жени и нито една от тях не приличаше на онази от спалнята на Хафез Наджир. Имиграционните власти бяха изчислили, че на Източното крайбрежие се намират около осемдесет и пет хиляди араби, влизащи незаконно в страната година след година и никъде нерегистрирани. Повечето работеха тихомълком на незабележими длъжности, не тревожеха никого и рядко влизаха в полезрението на властите. Тормозеше го вероятността жената да е една от тях.

Обърна уморено нова страница. Ето една жена. Катрин Галиб. Занимаваше се с деца с физически дефекти във Феникс. На петдесет години, които й личаха.

До рамото му застана чиновник.

— Господин майор, търсят ви на телефона в канцеларията.

— Добре. Само не пипайте проклетите книги, защото после няма да знам докъде съм стигнал.

Търсеше го Сам Корли от Вашингтон.

— Как вървят работите?

— Засега нищо. Остават ми още към осемдесет хиляди араби.

— Получих доклад от бреговата охрана. Може да не е нещо важно, но един от катерите им вчера следобед засякъл мощен скутер в близост до либийски кораб по крайбрежието на Джърси. Когато поискали да хвърлят един поглед, скутерът избягал.

— Вчера ли?

— Да, били са до кораба доста навътре в открито море. Корабът идва от Бейрут.

— Къде е той сега?

— На котва в Бруклин. Капитанът му е изчезнал. Още не знам други подробности.

— А скутерът?

— Изплъзнал им се в тъмнината.

Кабаков злобно изруга.

— Защо ни казват чак сега?

— Проклет да съм, ако знам, но това е положението. Ще се обадя в митницата. Там ще дадат по-пълна информация.

Старшият помощник на „Летиша“ и изпълняващ длъжността капитан Мустафа Фавзи разговаря цял час в малката си каюта с митническите служители, като ръкомахаше в гъстия от острия дим на турските му цигари въздух.

Да, твърдеше Фавзи, Скутерът се беше приближил до кораба. Нямали бензин и търсили помощ. Помогнал съгласно закона на морето. Описанието, което даде на скутера и пътниците му, беше неясно. Случило се в международни води, подчертаваше той. Не, нямало доброволно да се съгласи да претърсят кораба му. Според международното право корабът бил либийска територия и той носел отговорност за него след нещастното падане на капитан Лармосо зад борда.

Митнически власти не искаха да си създават неприятности с либийското правителство, особено сега, когато Близкият изток гореше. Видяното от бреговата охрана не съставляваше достатъчно основание за издаване на разрешение за обиск. Фавзи обеща писмен доклад за злополуката с Лармосо и митничарите напуснаха кораба, за да се посъветват с министерствата на правосъдието и външните работи.

Фавзи изпи бутилка от бирата на покойния капитан и заспа дълбоко за пръв път от много дни насам.

Стори му се, че чу глас, който го зовеше отдалече. Някой басово повтаряше името му и нещо дразнеше очите му. Фавзи се събуди и вдигна ръка да засенчи очи от ослепителния лъч на фенерче.

— Добър вечер, Мустафа Фавзи — рече Кабаков. — Ако обичаш, дръж ръцете си върху чаршафа.

Сержант Мошевски, чиято фигура изглеждаше огромна зад гърба на Кабаков, запали лампата.

— Не мърдай — нареди Мошевски и опря нож зад ухото му.

Кабаков придърпа стол и седна до леглото на Фавзи. Запали цигара.

— Ще остана доволен, ако проведем един тих разговор. Ще бъде ли тих?

Фавзи кимна и Кабаков кимна на Мошевски да махне ножа.

— А сега, Мустафа Фавзи, ще ти обясня как ще ми помогнеш, без да поемаш никакви рискове за себе си. Знаеш, че ако откажеш да ми сътрудничиш, ще те пречукам, без да ми мигне окото, но нямам причина да те убивам, ако ми помогнеш. Много е важно да го разбереш.

Мошевски нетърпеливо се размърда на стола и извади от джоба си въже.

— Нека първо го вържа…

— Не, не — възрази Кабаков и вдигна ръка. — Знаеш ли, Фавзи, при по-неинтелигентни от теб хора често се налага предварително да обясняваме, че първо, ако ме ядосат, ще изпитат адски болки и ще бъдат обезобразени, и второ, че ако са полезни, ще получат богато възнаграждение. И двамата знаем какво представлява това възнаграждение. — Кабаков тръсна пепелта от цигарата с малкото си пръстче. — По правило, преди да започнем разговора, бих накарал приятеля си най-напред да ти счупи ръцете. Но ти, Фавзи, няма какво да загубиш, ако ни кажеш какво е станало тук. Това, че не си казал нищо на митничарите, е удостоверено. Помощта, която ще окажеш на мен, ще остане наша тайна. — Хвърли на леглото израелския си паспорт. — Е, ще ми помогнеш ли?

Фавзи го погледна и преглътна с усилие. Не каза нищо.

Кабаков стана и въздъхна.

— Сержант, ще изляза да подишам чист въздух. Може би Мустафа Фавзи има нужда да се подкрепи. Обади ми се, когато изяде тестикулите си.

И се обърна към вратата на каютата.

— Имам роднини в Бейрут.

Фавзи не бе в състояние да контролира гласа си. Кабаков виждаше как сърцето му се блъска в слабото, полуголо тяло, седнало на койката.

— Естествено, че имаш — съгласи се Кабаков. — И не се съмнявам, че са били заплашвани. Лъжи митничарите колкото си искаш. Но не и мен, Фавзи. Няма къде да се скриеш от мен. Нито тук, нито вкъщи, нито където и да е на земята. Уважавам роднините ти. Разбирам тези неща и няма да те издам.

— Ливанецът уби Лармосо на Азорските острови — започна Фавзи.

Мошевски нямаше вкус към изтезанията. Знаеше, че и Кабаков ги мрази. Трябваше да положи съзнателно усилие да не се усмихне, докато претърсваше каютата. Всеки път, когато монологът на Фавзи започнеше да се запъва, Мошевски спираше работата си, за да му хвърли страшен поглед, като се стараеше да изглежда разочарован, че няма повод да го накълца.

— Опиши го.

— Тънък, със среден ръст. На лицето си има белег, покрит с коричка.

— Какво имаше в чувалите?

— Не знам. Аллах ми е свидетел. Ливанецът ги напълни от сандъците в предния трюм. Не пусна никого наоколо.

— Колко души бяха в лодката?

— Двама.

— Опиши ги.

— Единият беше висок и слаб, другият — по-дребен. Носеха маски. Уплаших се и не ги гледах много-много.

— За какво говореха?

— По-високият говореше с ливанеца на английски.

— А по-дребният?

— Той мълча.

— Дали не е бил жена?

Арабинът се изчерви. Не искаше да признава, че се е уплашил от жена. Беше немислимо.

— Ливанецът е носил пистолет и е заплашил роднините ти и това те е накарало да му сътрудничиш, Фавзи — рече благо Кабаков.

— Би могъл да бъде жена — престраши се накрая Фавзи.

— Видя ли ръцете й на чувалите?

— Носеше ръкавици. Но отзад на маската й имаше буца, която би могла да е коса. А също и дупето й.

— Какво дупето й?

— Беше апетитно. По-широко от мъжко. Освен ако е било закръглено момче.

Мошевски, който ровеше в хладилника, се почерпи с бутилка бира. Зад бирата имаше нещо. Извади го и го подаде на Кабаков.

— Религията на капитан Лармосо изискваше ли да държи в хладилника си култови предмети? — попита Кабаков и приближи към лицето на Фавзи обезобразената от ножа фигурка на Божията майка.

Фавзи я изгледа с неподправеното неразбиране и отвращение, каквото изпитва истинският мюсюлманин към култовите изображения. Кабаков, дълбоко замислен, помириса статуетката и я почопли с нокътя на показалеца си. Пластичен експлозив. Лармосо е знаел какво е, но не е бил информиран за свойствата му, разсъждаваше той. Капитанът е сметнал, че е най-безопасно да го държи на студено като останалите експлозиви в трюма. Излишен труд, рече си Кабаков. Обърна статуетката в ръцете си. Щом са положили такива усилия да скрият експлозивите, значи са смятали да ги пренесат през митницата.

— Дай ми корабните документи — рязко нареди Кабаков.

След кратко забавяне Фавзи намери книгата с товарителницата. Минерална вода, обработени кожи… ето ги, три сандъка с религиозни статуетки. Произведени в Тайван. Изпратени на името на Бенджамин Музи.

Музи наблюдаваше от бруклинските възвишения как „Летиша“ влиза в нюйоркското пристанище, придружена от катера на бреговата охрана. Изруга на няколко езика. Какво ли беше забъркал Лармосо? Музи забърза към телефонната будка с най-голямата бързина, на която беше способен, тоест към четири километра в час. Придвижваше се с достолепието на слон и също като слон притежаваше учудваща грация на крайниците. Гази работа обаче беше доста объркана.

Размерите му не позволиха да влезе в будката, но успя да посегне и набере номера. Обади се в Спасителната служба на бреговата охрана и се представи за репортер на „Ел Диарио“ от „Пренса Латина“. Любезен младеж от пресцентъра на бреговата охрана му съобщи подробности за „Летиша“, които беше научил по радиостанцията. Капитанът бил изчезнал и било предприето неуспешно преследване на скутер.

Музи подкара по скоростната магистрала Бруклин-Куинс, минаваща над пристанището в Бруклин. На кея до „Летиша“ забеляза митничари и полицаи от пристанищната полиция. Отдъхна си, като видя, че нито над кораба, нито над катера се вее червеният раиран флаг, означаващ опасен товар на борда. Или властите още не бяха открили експлозивите, или скутерът ги беше взел в открито море. Ако ги беше взел скутерът, което се очертаваше като много вероятно, имаше още малко време поне от гледна точка на намесата на закона. На властите щяха да са нужни няколко дни да проверят точка по точка списъка с товарите на „Летиша“ и да открият кой именно липсва. Вероятно още не го търсеха. Но Музи знаеше, че може би други го търсят.

В цялата работа имаше нещо ужасно гнило. Нямаше значение по чия вина щяха да обвинят него. Държеше в холандска банка четвърт милион долара в арабска валута и работодателите му нямаше да му простят това. Щом бяха взели експлозивите в морето, значи смятаха, че е готов да ги предаде, че ги е предал. Какво ли беше сторил оня глупак Лармосо? Каквото и да бе, Музи знаеше, че няма да получи възможност да обясни, че е невинен. Черният септември щеше да го ликвидира при първа възможност. Налагаше се да се пенсионира преждевременно.

Музи отиде до банката в Долен Манхатън и взе от личния си сейф дебела пачка банкноти и няколко чекови книжки. На една от тях беше изписано името на стара и престижна финансова къща в Холандия. Показваше баланс от двеста и петдесет хиляди долара, внесени наведнъж и достъпни единствено за него.

Музи въздъхна. Щеше да е добре, ако можеше да си прибере и другите двеста и петдесет хиляди, които трябваше да получи при доставката на експлозивите. А сега беше сигурен, че партизаните ще сложат съгледвачи около холандската банка. Нека. Той пък от своя страна щеше да ги прехвърли в друга банка и да си ги получи там.

Нещата, които най-силно го вълнуваха, не бяха в сейфа. Паспортите му. От години ги държеше там, но след последното пътуване до Близкия изток непростимо ги бе оставил вкъщи. Трябваше да ги вземе. След това щеше да се качи на самолета от Нюарк до Чикаго и Сиатъл, а оттам през полюса да прелети до Лондон. В кой ресторант на Лондон беше вечерял крал Фарук? Музи, голям почитател на вкусовете на Фарук, реши да провери.

Нямаше намерение да се връща в кантората си. Нека разпитват гърка. Невежеството му щеше да ги удиви. Вероятността партизаните да наблюдават и дома му беше голяма. Но нямаше да останат дълго там. С експлозивите под ръка щяха да имат много други грижи. Щеше да е глупост да се прибере веднага. Нека мислят, че вече е избягал.

Настани се в един мотел в Уест Сайд и се регистрира под името Честърфийлд Пардю. В умивалника в банята покри с лед дванайсет бутилки „Перие“. За миг нервни тръпки полазиха по гърба му. Изпита внезапно желание да се скрие в сухата вана и да пусне завеската, но се опасяваше, че обемистият му задник ще се заклещи във ваната, както стана веднъж в Атлантик Сити.

Тръпките преминаха и легна на леглото с ръце, скръстени върху щръкналия корем. Загледа се намръщено в тавана. Беше постъпил като последен глупак, когато се забърка с ония келяви партизани. Всички до един бяха кльощави слабоумни кретени, които се занимаваха само с политика. Бейрут вече му беше донесъл лош късмет при фалита на банка „Интра“ през 1967 година. Той отвори яма в пенсионния му фонд. Ако не беше този фалит, вече щеше да се е оттеглил на спокойствие.

Почти беше възстановил загубите си, когато дойде предложението на арабите. Тлъстата сума, която му предложиха за вноса на пластичните експлозиви, щеше да надхвърли всичките му щети. По тази причина реши да поеме риска. И половината от парите на партизаните щяха да му стигнат.

Оттегляне. В малката луксозна вила до Неапол, която нямаше изморителни стъпала. От толкова време го чакаше.

Беше започнал като прислужник на кораба „Али бей“. Чистеше каютите, защото още на шестнайсетгодишна възраст теглото му пречеше да се катери по стълбите на каюткомпанията. Когато през 1938 година „Али бей“ пусна котва в Ню Йорк, Музи хвърли един поглед към града и веднага напусна кораба. Владееше свободно четири езика и смяташе бързо наум, което му помогна да си намери работа на пристанището в Бруклин като пазач на склад, собственост на един турчин на име Джахал Безир, човек с почти сатанинска изобретателност, натрупал състояние на черния пазар след Втората световна война.

Безир силно се впечатли от Музи, защото нито веднъж не го залови в кражба. Към 1947 година Музи въртеше счетоводството на Безир и с течение на времето старецът започваше все повече да разчита на него.

Умът на стария турчин оставаше буден и деен, но все повече се връщаше към турския език от своето детство, диктуваше кореспонденцията си на него, а превода оставяше на Музи. Безир правеше голям театър от четенето на преводите, но ако имаше няколко писма, никога не знаеше кое точно държи в ръката си. Това озадачаваше Музи. Зрението на стареца беше добро. В никакъв случай не беше сенилен. Говореше свободно английски. Чрез няколко хитроумни проверки Музи установи, че Безир вече не може да чете. Едно посещение в обществената библиотека разкри на Музи много неща за афазията. Старецът очевидно страдаше от нея. Музи дълго обмисля положението. След това започна да прави скромни спекулации с чужда валута, като се възползваше от кредита на турчина, без негово знание и съгласие.

Следвоенните валутни колебания се оказаха полезни за Музи. Единствено изключение бе тридневният период, когато картел от спекуланти срина акциите на мискетовото вино, а Музи притежаваше десет хиляди, закупени при двайсет и седем лири стерлинги едната, докато турчинът кротко похъркваше на втория етаж. Това му струва три хиляди щатски долара, които плати от джоба си, но вече можеше да си го позволи.

Междувременно беше очаровал Безир с изобретяването на кухо корабно въже за контрабанден внос на хашиш. Когато турчинът умря, се появиха някакви далечни роднини, поеха бизнеса и го съсипаха. Музи остана с шейсет и петте хилядарки, които беше спечелил от спекулации с валута, и с няколко отлични връзки в средите на контрабандистите. Това му беше достатъчно да завърти търговия с всичко и всички, които му носеха пари, с изключение на силните наркотици. Астрономическите печалби от хероина го изкушаваха, но беше далновиден. Не искаше да го преследват до края на живота му, нито да спи нощем в заключен сейф. Бягаше от големите рискове, а и не харесваше хората, които търгуваха с хероин. Хашишът беше нещо съвсем различно.

Към 1972 родина секцията Джихаз ал-Расд на Ал Фатах вече бе здраво свързана с търговията на хашиш. Много от половинкилограмовите чували, които Музи купуваше в Ливан, носеха тяхната търговска марка. Тъкмо посредством връзките си между търговците на хашиш Музи предаде писмото на американеца и пак чрез тях го наеха да вкара пластичните експлозиви незаконно в страната.

През последните месеци Музи беше започнал да се оттегля от търговията с хашиш и системно закриваше другите си дейности в Близкия изток. Правеше го постепенно, за да не навреди на някого. Не искаше да печели врагове, които биха попречили на мирното му оттегляне и на безкрайната поредица от вечери на открито на терасата с изглед към неаполитанския залив. А сега тази работа с „Летиша“ заплашваше да провали всичко. Може би партизаните се съмняваха в него, защото се оттегляше от Близкия изток. Сигурно и Лармосо беше чул за ликвидацията на бизнеса му и се бе почувствал застрашен и готов да започне собствен бизнес. Каквото и да беше направил Лармосо, не бе успял да намери общ език с арабите.

Музи знаеше, че може да се оправи в Италия. Трябваше му един последен голям риск в Ню Йорк, а след това беше свободен. Легнал на мотелското легло в очакване на момента да отпочне действията си, Музи си представяше, че вечеря в Лутече.

Кабаков седеше върху навит градински маркуч и зъзнеше. На тавана на склада, където се съхраняваха различни инструменти, бръснеше студено течение и стените бяха заскрежени, но все пак беше някакво прикритие и имаше добър изглед към къщата на Музи на отсрещната страна на улицата. Недоспалият мъж, наблюдаващ страничния прозорец на бараката, разви блокче шоколад и го заръфа. Замръзналият шоколад се трошеше с пукот. Той и другите двама от екипа за тактически нападения бяха пристигнали от Вашингтон с нает микробус след повикване от страна на Кабаков.

Трудното петчасово каране по магистралата беше наложително, защото багажът на екипа щеше да предизвика интерес при проверката с флуороскоп на летището — картечници, снайперски пушки, гранати. Вторият човек от екипа беше на покрива на жилищния блок на отсрещната страна на улицата. Третият и Мошевски бяха в кантората на Музи.

Сънливият израелец предложи на Кабаков малко шоколад, но той поклати глава и продължи да наблюдава къщата през бинокъла, като надничаше през една цепнатина в полуотворената врата на склада.

Чудеше се дали не сбърка, като не каза на Корли и другите американски власти за Музи и статуетката. Изсумтя през носа си. Разбира се, че не. Американците в най-добрия случай щяха да му разрешат да разговаря с Музи в някаква полицейска стаичка в присъствието на адвокат. А така щяха да си приказват в по-благоприятна обстановка, ако арабите вече не го бяха очистили.

Музи живееше на приятна, залесена от двете страни уличка в района Кобъл Хил в Бруклин. Каменната къща, която обитаваше, се състоеше от четири апартамента. Неговият беше най-големият на партера. Единственият вход беше отпред и Кабаков беше сигурен, че ако дойде, ще използва него. Съдейки по огромните дрехи в гардероба, Музи бе прекалено дебел да се провира през прозорците.

Кабаков се надяваше да свърши бързо работата, стига Музи да му даде добра следа към експлозивите. Щеше да съобщи на Корли, когато всичко свършеше. Погледна часовника със зачервените си очи — седем и половина сутринта. Ако Музи не дойдеше до края на деня, трябваше да организира наблюдение на смени, за да могат хората му да поспят. Кабаков продължи да си повтаря, че Музи ще дойде. Паспортите му, три на брой, издадени на различни имена, се намираха в горния джоб на Кабаков. Беше ги намерил при бързото претърсване на спалнята. Би предпочел да чака в апартамента, но знаеше, че най-голямата опасност за Музи е на улицата, и искаше, ако се наложи, да го прикрие.

Отново прегледа прозорците отсреща. В сградата отляво се вдигна щора и Кабаков се напрегна. На прозореца се показа жена по бельо. Когато се извърна, зърна зад нея дете, седнало на кухненска маса.

По тротоара бяха наизлезли подранили чиновници, които с пребледнели от съня лица бързаха към автобусната спирка на улица „Пасифик“ на следващата пресечка. Кабаков отвори паспортите и за петдесети път заразглежда дебелото лице на Музи. Краката му бяха изтръпнали и той стана да се поразтъпче. Джобната радиостанция до него запращя.

— Джери Димпълс. На предната ви врата стои мъж с ключове.

— Разбрано, Димпълс — рече Кабаков в микрофона. Ако имаха късмет, щеше да е дневният пазач. Нощният беше хъркал непробудно на приземния етаж на склада. След секунда радиото отново се обади и израелецът на покрива потвърди, че нощният пазач напуска сградата. Той прекоси улицата, появи се в полезрението на Кабаков и се отправи към спирката.

Кабаков отново се зае да разглежда прозорците и когато обърна поглед към спирката, видя големия градски автобус, от който слязоха група чистачки. Те се заклатиха по улицата, яки жени на средна възраст, с пазарски чанти. Много от тях имаха славянски черти, наподобяващи чертите, на самия Кабаков. Приличаха на съседките от детството му. Проследи ги с бинокъла. Групата се топеше, защото жените една по една влизаха в къщите, където работеха. Стигнаха до дома на Музи и една дебела жена от центъра на групата се отдели и тръгна към входа с чадър под мишница и пазарски чанти в двете ръце. Кабаков фокусира бинокъла върху нея. Имаше нещо необичайно — обувките й. Бяха много големи и на единия подпухнал глезен имаше порязване от бръснач.

— Димпълс — заговори Кабаков в микрофона. — Мисля, че дебелата жена е Музи. Влизам. Прикривай улицата.

Кабаков остави пушката, и взе от ъгъла голям чук.

— Прикривай улицата — повтори той на мъжа до себе си. След това затрополи по стълбите, без да го е грижа дали дневният пазач ще го чуе. Погледна бързо навън и се втурна през улицата, гушнал чука.

Входът на сградата не беше заключен. Застана пред вратата на Музи и се заслуша. След това с всичка сила замахна с чука към ключалката.

Вратата се отвори с трясък, като отнесе със себе си част от пантите. Кабаков се озова вътре, преди треските да паднат на пода, като насочи голям пистолет към дебелия мъж в рокля.

Музи стоеше на прага на спалнята си, ръцете му бяха пълни с книжа. Челюстта му трепереше и когато погледна Кабаков, в очите му се четеше тъпа болка.

— Кълна се, че не съм…

— Обърни се и сложи ръце на стената.

Кабаков внимателно го претърси и извади малък автоматичен пистолет от дамската му чантичка. Затвори строшената врата и я подпря с един стол.

Музи се беше съвзел с мълниеносна бързина.

— Имате ли нещо против да махна тази перука? Сърби ме главата.

— Нямам. Седни. — Кабаков заговори в радиостанцията. — Димпълс, свържи се с Мошевски. Кажи му да докара камиона. — Извади паспортите от джоба си. — Музи, искаш ли да живееш?

— Без съмнение ми задавате реторичен въпрос. Мога ли да знам кой сте? Нито извадихте разрешение за обиск, нито ме убихте. Това са единствените две неща, които бих разпознал веднага.

Кабаков показа на Музи паспорта си. Изражението на дебелия мъж не се промени, но в главата му късчетата мозайка светкавично се нареждаха, защото разбра, че има вероятност да оживее. Музи скръсти ръце върху престилката и зачака.

— Платиха ти вече, нали?

Музи се поколеба. Пистолетът на Кабаков изпука, заглушителят изсвистя и в облегалката на стола до врата на Музи се заби куршум.

— Музи, ако не ми помогнеш, си мъртъв. Те няма да те оставят жив. Ако останеш тук, ще влезеш в затвора. За теб трябва да е очевидно, че съм единствената ти надежда. Ще направя предложението си само веднъж. Кажи ми всичко и лично ще те кача на самолета на летище „Кенеди“. Аз и хората ми сме единствените, които могат да те качат жив на самолета.

— Името ви ми е познато, майор Кабаков. Знам с какво се занимавате и смятам, че е малко вероятно да ме оставите жив.

— Държиш ли на думата си в сделките?

— Често.

— Аз също. Предполагам, че вече си получил парите или поне една голяма част. Кажи ми и върви да ги харчиш.

— Къде? В Исландия ли?

— Това си е твой проблем.

— Добре — рече тежко Музи. — Ще ви кажа. Но искам да излетя довечера.

— Ако информацията ти съвпада с нашата, съгласен съм.

— Не знам къде са експлозивите и това е самата истина. Имах контакти с тях два пъти — веднъж тук и веднъж в Бейрут. — Музи изтри лице с престилката и облекчението се плъзна по тялото му като бренди. — Имате ли нещо против да си взема бутилка „Перие“? От говоренето ожаднявам.

— Знаеш, че къщата е обкръжена.

— Повярвайте ми, майоре, не искам да бягам.

Между хола и кухнята имаше само един тезгях за сервиране. Кабаков можеше да го наблюдава през цялото време. Кимна.

— Най-напред дойде американецът — заговори Музи до хладилника.

— Американецът ли?

Музи отвори вратата на хладилника и видя устройството секунда преди то да експлодира и да го забие на късчета в стената. Стаята се разтресе. Кабаков излетя от стола и падна. От носа му потече кръв. Изпочупените мебели затрещяха около него. Непрогледна тъма. Кънтящо мълчание и пукот на пламъци.

Първата тревога се вдигна в осем часа и пет минути. Диспечерът на пожарникарите я нарече „пожар в тухлен апартамент с размери седемдесет и пет на сто двайсет и пет, изцяло обхванат, изискващ кола двеста двайсет и четири, стълба сто и осемнайсет и спешна намеса“.

Полицейските телекси в участъците затракаха и изписаха следното съобщение:

Рулото с хартията се обърна два пъти и последва:

Журналисти от „Дейли Нюз“, „Ню Йорк Таймс“ и „Асошиейтед Прес“ чакаха в коридора на болницата в Лонг Айланд, когато капитанът на пожарникарите излезе от стаята зачервен и ядосан. До него бяха Сам Корли и заместник-началникът. Капитанът се прокашля.

— Мисля, че е експлозия на газ в кухнята — рече той и отмести поглед от камерите. — Сега проверяваме.

— Имената на жертвите?

— Само на мъртвия. — Консултира се с листчето в ръката си. — Бенджамин Музи или Мъзи. От пресцентъра ще ви го дадат.

Префуча покрай журналистите и излезе. Тилът му беше силно зачервен.