Черна неделя

Шестнадесета глава

Еди Стайлс седеше угрижен до прозореца на закусвалнята в Градския аквариум на Ню Йорк. От мястото си виждаше Рейчъл Бауман някъде долу, на четирийсет метра встрани, до оградата на пингвините. Всъщност смущаваше го не Рейчъл, а двамата мъже до нея. На Стайлс определено не му харесваше видът им. Онзи от лявата й страна беше огромен като планина. Другият беше малко по-дребен, но по-страшен. Движенията му бяха леки, икономични и балансирани и внушаваха страх на препатилия Стайлс. Хищниците в света на Еди се бяха движили по този начин. Скъпите хищници. Този човек беше много по-различен от лихварите и от яките ъгловати типове, които прехвърляха тежестта си на петите.

Еди не харесваше начина, по който очите на мъжа оглеждаха горните етажи, покрива на аквариума с акулите и оградата между аквариума и плажа на Кони Айланд. Лек общ поглед, последван от разделяне на пространството на квадрати и щателен преглед надлъж и шир, и всичко това повтаряно ежеминутно, съпроводено с галенето на някой любопитен пингвин по главата.

Еди съжаляваше, че бе избрал това място за срещата. В делничен ден тълпата не беше достатъчно многобройна, за да му вдъхне успокояващото чувство за анонимност.

Доктор Бауман му беше дала дума, че няма да го замесят в някоя неприятност. Никога не беше го лъгала. Животът, който сега се стараеше да изгради, беше основан на това, което беше научил за себе си с помощта на доктор Бауман. Ако то беше лъжа, значи всичко е лъжа. Допи кафето си, слезе бързо по стълбите и заобиколи резервоара на китовете. Чу как китът се блъсна в стените му, преди да се приближи. Беше двайсетметров елегантен женски кит-убиец с лъскави от водата черни и бели шарки. В момента изпълняваше програма. Млад мъж, застанал в бледата слънчева светлина на платформа над водата, държеше риба в ръка. Повърхността на езерото се издуваше, когато китът изплуваше от дълбините като черен локомотив. Изстрелваше се вертикално нагоре и огромната му дължина сякаш се задържаше във въздуха, докато поемаше рибата с триъгълните си зъби.

Когато слезе по стълбата към подземната галерия с големите стъклени стени, чу зад себе си ръкопляскания. Помещението беше сумрачно и влажно, осветено от слънцето, проникващо през синьо-зелената вода на резервоара на кита. Еди погледна към него. Китът се движеше над осветеното с лампи дъно, въртеше се и дъвчеше. Три семейства слязоха по стълбите и застанаха до него. И трите с гръмогласни деца.

— Татко, не виждам.

Бащата вдигна момчето на раменете си, удари главата му в тавана, детето се разпищя и той го изнесе навън.

— Здравей, Еди — обади се Рейчъл.

Двамата й придружители стояха от другата й страна и не поглеждаха Еди. Това поне е хубаво, помисли си той. Убийците биха застанали от двете й страни. Полицаите също.

— Здравейте, доктор Бауман.

Очите му се стрелнаха зад рамото й.

— Еди, това е Давид, а това Робърт.

— Радвам се да се запозная с вас. — Еди се ръкува с тях. Едрият положително носеше ютия под мишницата. Може би другият също, но сакото му беше по-добре скроено. Този, който се казваше Давид. Уголемени кокалчета на показалеца и средния пръст и широк ръб на дланта. Не Ги е развил от игра на топка. Доктор Бауман е много умна и разбираща жена, но има неща, които не знае, помисли си Еди. — Доктор Бауман, ако нямате нищо против, бих искал да поговорим, ъъъ, за секунда насаме.

Отдалечиха се към другия край на залата и той зашепна близо в ухото й. Детски викове заглушаваха гласа му.

— Докторе, добре ли познавате тези хора? Знам, че мислите така, но искам да кажа: наистина ли ги познавате? Доктор Бауман, това са закоравели типове. Има закоравели и закоравели. Добре ги познавам. Но знаете ли, тези са от най-закоравелите, които съм виждал, не са някакви новаци, ако разбирате какво искам да кажа. Тези не си поплюват. Не са компания за вас. Освен ако не са ви роднини или нещо подобно, което не зависи от вас.

Рейчъл сложи ръка на лакътя му.

— Благодаря ти, Еди. Знам какво имаш предвид. Но аз ги познавам от много време. Те са мои приятели.

В резервоара бяха пуснали една костенурка да прави компания на кита. Тя криеше парчета риба в отвора на канала, докато вниманието на кита беше насочено към дресьора. Китът се плъзна пред подводния прозорец. Трябваха му десет секунди да се източи от главата до опашката. Малкото му оченце се втренчи в хората, които си приказваха от другата страна на стъклото.

— Човекът, за когото чух, Джери Сап, преди две години е вършил нещо в Куба — каза Стайлс на Кабаков. — В Куба! Вмъкнал се там под крайбрежния радар близо до Пуерта Кабанас заедно с няколко кубинци от Маями. — Стайлс прехвърли поглед от Кабаков към Рейчъл и обратно. — Имал е работа на брега, минал през прибоя и получил някаква кутия. Не знам каква е била, но не се е върнал във Флорида. Тръгнал с кубински патрулен катер от Бахия Онда и стигнал до Юкатан. На палубата имало голям кръгъл резервоар.

Кабаков слушаше и барабанеше с пръсти по перилото. Китът беше затихнал и си почиваше на повърхността. Огромната му опашка се извиваше надолу като дъга, а плоските й перки се потапяха на пет метра под водата.

— Тези деца ще ме подлудят — рече Еди. — Да се махаме оттук.

Преместиха се в тъмния коридор на аквариума с акулите и се загледаха в дългите сиви форми, които кръжаха безмълвно. Между тях се стрелкаха малки лъскави рибки.

— Винаги съм се чудил как е успял да влезе в Куба. След Залива на прасетата кубинците имат невероятни радари. Казахте, че вашият човек се изплъзнал от радара на бреговата охрана. Значи за втори път. Тъй че аз поразпитах наоколо за тоя Сап. Преди около две седмици е бил в заведението на Суини в Ашбъри Парк. Но оттогава никой не го е виждал. Яхтата му е деветнайсетметрова, спортна, риболовна, производство на Шинг Лу. Строят ги в Хонконг. И ги правят истински. Неговата е изцяло дървена.

— Къде я държи? — попита Кабаков.

— Не знам. Никой не знае. Все пак човек не може прекалено много да любопитства. Но барманът при Суини приела съобщения за него и мисля, че е имал връзка с него. Ако е ставало дума за бизнес.

— За какъв бизнес би могло да става дума?

— Зависи. Трябва да е било нещо изгодно. Ако е участвал в работата, която ви интересува, значи е знаел, че е изгодна. Ако я е дал под наем, през цялото време е подслушвал честотата на бреговата охрана. И вие бихте го направили.

— Ако беше на негово място, къде би се укрил?

— Щях да държа лодката под око един ден след връщането й, за да се убедя, че не е била проследена. Тогава, ако имах къде, щях да я пребоядисам, да върна законната й регистрация и да променя външността й, например да сложа по-висока палуба. Щях да се присъединя към групата яхти, които плуват на юг към Флорида, и щях да вляза с тях в пристанището — обясни Еди. — Богаташите обичат да се движат в пакет.

— Назови ми нещо доходно, далече оттук, което би го накарало да се залови с него — каза Кабаков. — Нещо, което изисква присъствието на лодката.

— Контрабанда — отсече Еди и хвърли гузен поглед към Рейчъл. — Хероин. От Мексико към Корпус Кристи, да речем, или от прохода Арансас към крайбрежието на Тексас. Би се заловил с такова нещо. Но не и без аванс. И връзката с него би трябвало да се установи много предпазливо, защото е нащрек.

— Помисли как да установим контакт с него, Еди. И благодаря — сложи край на разговора Кабаков.

— Направих го заради докторката. — Акулите безшумно се носеха в осветения резервоар. — Аз вече ще се измитам, не ми се гледат повече тези твари.

— Ще се видим в града, Давид — проговори Рейчъл.

Кабаков с изненада забеляза неприязън в погледа й. Тръгна си с Еди. Вървяха и си говореха, свели глави. Ръката й беше обгърнала раменете на дребничкия мъж.

Кабаков предпочиташе да държи Корли извън играта. Засега агентът на ФБР не знаеше нищо за Джери Сап и лодката му. Кабаков искаше сам да провери тази следа! Трябваше да говори със Сап, преди той да прибегне до защитата, осигурена му от Конституцията.

Кабаков не се колебаеше да нарушава правата на човека, да засяга достойнството му или самия него, ако от това произтичаше непосредствен резултат. Фактът, че го прави, не го смущаваше, но в душата му имаше едно зрънце, подхранвано от успеха на тази тактика, което го караше да се чувства зле.

Усещаше, че развива презрително отношение към мрежата от законови мерки, която стоеше между гражданите и целесъобразността на дадено разследване. Не се опитваше да осмисля действията си с фрази като „по-малкото зло“, защото не беше човек на мисълта. От една страна, Кабаков вярваше, че действията, които предприема, са необходими, и знаеше, че са резултатни, но, от друга, се страхуваше, че манталитетът, който би могъл да развие човек, практикувайки ги, е нещо грозно и опасно. И за него този манталитет имаше лице — лицето на Хитлер.

Кабаков знаеше, че нещата, които върши, оставят белези в душата му точно както по тялото. Искаше му се да вярва, че нарастващата досада от ограниченията на закона е изцяло в резултат на опита, че чувства гняв към тези пречки по същия начин, по който усещаше тъпа болка в старите си рани през някоя зимна утрин.

Но това не беше напълно вярно. Семенцето на това отношение се коренеше в природата му — факт, който беше открил преди много години близо до Тиберия, в Галилея.

Беше тръгнал да инспектира позиции на сирийската граница и спря джипа си до един кладенец в планината. Вятърна мелница със стар американски самолетен двигател изпомпваше студена вода от скалата. Мелницата поскръцваше на равни интервали от бавното въртене на крилата — самотен звук в ясния тих ден. Облегнат на джипа с лице, разхладено от водата, Кабаков наблюдаваше стадо овце, което пасеше по склона на планината. Налегна го чувство за необитаемост, което го накара да усети формата и положението на тялото си в тези огромни, наклонени пространства. И тогава забеляза орел, който се рееше във висините, с разперени като пръсти пера на крилете. Носеше се над склоновете, а сянката му бързо се плъзгаше по скалите. Беше зима и орелът не търсеше храна, защото овцете нямаха агънца, но те го усетиха над себе си и започнаха да блеят. На Кабаков му се зави свят, докато следеше с поглед птицата, хоризонталното му зрение беше нарушено от склоновете на планината. Усети, че се улавя за джипа, за да запази равновесие.

И изведнъж разбра, че обича орела повече от овцете, че винаги ще го обича повече и че точно заради това чувство, заложено в него, никога нямаше да бъде съвършен в очите на Бога.

Кабаков изпита удовлетворение, че никога няма да разполага с реална власт.

И сега, в апартамента в Манхатън, Кабаков се чудеше как да примами Джери Сап. Ако се заемеше сам с това, контактът трябваше да бъде установен от Еди Стайлс. Той беше единственият му познат с достъп до престъпните среди по пристанищата. Без него щеше да се наложи да използва източниците на Корли. А Стайлс щеше да му услужи заради Рейчъл.

— Не — отсече Рейчъл на закуска.

— Ще го направи, ако го помолиш. Ще го прикриваме непрекъснато…

— Няма да го направи, тъй че да прекратим този разговор.

Трудно му беше да повярва, че само преди двайсет минути се надвесваше топла и утринно порозовяла над него, а косите й, подобно на нежно махало, галеха лицето и гърдите му.

— Знам, че не ти е приятно да го използваш, но, по дяволите…

— Не ми е приятно да го използвам и не ми е приятно да ме използваш. И аз те използвам, но по различен начин, който още не съм изяснила за себе си. В това да се използваме един друг няма нищо лошо. Но оттук нататък — никакъв Еди.

Великолепна е, мислеше Кабаков, с тази руменина, плъзнала нагоре по шията й от дантелата на нощницата.

— Не мога и няма да го направя — продължи тя. — Искаш ли портокалов сок?

— Ако обичаш.

Кабаков с неудоволствие отиде при Корли. Даде му информацията за Джери Сап, но не му каза източника си.

Корли работи два дена по примамката с помощта на Бюрото за наркотици и опасни медикаменти. Говори цял час по телефона с Мексико Сити. След това се срещна с Кабаков в бюрото на ФБР в Манхатън.

— Нещо ново за гърка?

— Още не — отвърна Кабаков. — Мошевски продължава да търси по баровете. Кажи сега за Сап.

— Бюрото няма досие на Джери Сап. Който и да е той, под това име е чист. В регистрите на бреговата охрана също не фигурира. Досиетата им нямат кръстосани индекси, започващи от вида на лодките и свършващи с подробностите, които ни интересуват. Частиците от боя, с които разполагаме, ще бъдат достатъчни за потвърждение, ако имаме с какво, да ги сравним, но да проследим произхода им е далеч по-трудно. Боята не е от употребяваната във военноморските сили. Намира се във всеки магазин.

— А как стои въпросът с наркотика?

— Ще стигна и до него. Ето го пакета. Случайно да си запознат със случая Крафт-Мендоса в Чигуагуа? Е, и аз не знам подробностите. От 1970-а до 1973 година са вкарали в Бостън петдесети седем килограма хероин. По много умен начин. За всяка пратка са наемали американски гражданин, който да отиде в Мексико. Понякога мъж, понякога жена, но винаги самотии хора, без близки и роднини. Подставеното лице отивало там с туристическа виза и за нещастие, след няколко дни умирало. Тялото било връщано у дома с пълен корем хероин. От тази страна на границата са имали свое погребално бюро. Между другото, косата ти бързо израства.

— Продължавай, продължавай.

— Добрахме се до две неща. Човекът с парите в Бостън още има добро име сред мафиотите. Помага ни, защото се надяна да му опростим четирийсетгодишна присъда. Мексиканските власти в Косумел са изкарали свой човек на улицата. По-добре да не питаме той от каква присъда очаква да се изплъзне.

— И ако нашият човек пусне по веригата информация, че търси надежден партньор да прекара с лодка стоката от Косумел в Тексас, ще изглежда правдоподобно, защото старият канал е закрит отбеляза Кабаков. — А ако Сап се свърже с нашия човек, той може да го насочи за препоръка в Мексико и в Бостън.

— Да. Сап ще провери препоръките, преди да се покаже. Още щом чуе първата информация, ще направи няколко проверки. Тревожи ме това, че ако го открием, почти нямаме в какво да го обвиним. Можем да го притиснем с някакво скапано обвинение в конспиративно използване на лодката му, но това ще иска много време за събиране на доказателства. Нямаме с какво да го уплашим.

Имаме, имаме, помисли си Кабаков.

До средата на следобеда Корли се беше обърнал с официална молба към областната прокуратура на Нюарк да даде разрешение за подслушване на два телефона в бара на Суини в Ашбъри Парк. До четири часа следобед получи отказ. Корли нямал никакви доказателства, че в този бар се върши нещо противозаконно, и действал на основание на анонимни и несъстоятелни твърдения, обясни съдията. Добави, че съжалява.

На следващия ден в десет сутринта в паркинга пред супермаркета, долепен до бара на Суини, влезе син микробус. На кормилото седеше възрастна жена. Паркингът беше пълен и тя караше бавно, като очевидно търсеше свободно място. В кола, паркирана до телефонния стълб на петнайсет метра зад бара, дремеше мъж.

— За Бога, той е заспал — рече възрастната жена, като говореше на гърдите си.

Задрямалият мъж се събуди от сърдитото пращене на радиото в колата и с глуповато изражение потегли от мястото си. Микробусът влезе на заден ход в освободения правоъгълник. Няколко души бутаха пазарски колички по пътеките между колите. Мъжът, който освободи мястото, слезе of колата.

— Госпожо, май имате спукана гума.

— О, така ли?

Мъжът се отправи към задното колело на микробуса, съвсем близо до стълба. Две тънки жици, кафяви на фона на стълба, водеха от телефонната линия към земята и свършваха в двоен жак. Мъжът пъхна жака в контакт в бронята на микробуса.

— Не, просто гумата е омекнала. Можете спокойно да пътувате. — Подкара колата си и отмина.

В задната част на микробуса Кабаков се протегна с ръце зад тила. На ушите си имаше слушалки и пушеше пура.

— Не е нужно да стоиш с тях през цялото време — отбеляза плешивеещият млад мъж, седнал до миниатюрна телефонна централа. — Казвам, че не е нужно да стоиш с тях през цялото време. Когато някой се обади отвън или вдигне слушалката отвътре, тази лампичка ще светне и ще чуеш бръмчене. Искаш ли кафе? Ето. — Наведе се към преградата зад шофьорката. — Ей, мамо, искаш ли кафе?

— Не — долетя глас от предната седалка. — И не вади ядките от торбата. Знаеш, че от тях получаваш газове. — Майката на Бърни Байнър се беше преместила от шофьорското място на съседното и плетеше шал. Като майка на един от най-добрите телефонни техници на свободна професия, работата й се състоеше да кара микробуса, да изглежда невинна и да си отваря очите на четири за полицаи.

— Плащам й по единайсет долара и четирийсет цента на час. Освен това следи какво ям — обясни Байнър на Кабаков.

Чу се бръмчене. Бързите пръсти на Бърни включиха магнетофона. Двамата с Кабаков си сложиха слушалките. Чуха как телефонът в бара звъни.

— Ало, барът на Суини.

— Фреди? — Женски глас. — Слушай, сладурче, днес няма да мога да дойда.

— По дяволите, Франсис, на какво прилича това? За две седмици отсъстваш два пъти!

— Фреди, съжалявам, сигурно няма да ми повярваш, но получих колики.

— Всяка седмица ли имаш колики? Иди на конски лекар. А Арлийн?

— Търсих я, но не си е вкъщи.

— Тогава изпрати някой друг. Не мога едновременно да обслужвам бара и масите.

— Ще се постарая, Фреди.

Чуха барманът да затваря телефона и кратък женски смях, преди да се затвори и другият телефон. Кабаков направи кръгче с дима на пурата си и реши, че трябва да се запаси с търпение. Подставеният човек на Корли беше оставил спешно съобщение за Сап преди половин час, когато отвориха бара. Беше дал на бармана петдесет долара да ускори съобщението; Беше просто — на хоризонта се очертавала поръчка и Сап да се обади на един телефон в Манхатън, за да договори бизнеса или да получи препоръки. Номерът трябваше да се даде единствено на Сап. Ако Сап се обадеше, Корли щеше да се опита да го прилъже да се срещнат. Това не удовлетворяваше Кабаков. По тази причина той нае Байнър, който бе сключил договор с Мисията на Израел ежеседмично да проверява телефоните й за подслушване. Кабаков не се посъветва с Корли.

Лампичката на телефонната централа пред Байнър показа, че някой вдига втория телефон. Чуха, че се набират десет цифри. След това телефонен звън. Никой не се обади.

Бърни Байнър върна ролката и я пусна на бавни обороти, като броеше изщракванията.

— Кодът е триста и пет. Това е Флорида. Ето и номера. Осем, четири, четири, шест, нула, шест, девет. Момент. — Консултира се с дебела таблица с кодове. — Намира се някъде в района на западен Палм Бийч.

Мина половин час, преди лампичката в микробуса да сигнализира, че от бара отново се обаждат някъде. Отново десет цифри.

— Бар „Глеймарийф“.

Търся господин Сап. Каза, че при нужда мога да му оставя съобщение на този телефон.

— Кой се обажда?

— Фреди Ходжис от бара на Суини. Господин Сап ще се сети.

— Добре. За какво става въпрос?

— Искам да ми се обади.

— Не знам дали мога да го намеря сега. Фреди Ходжис ли казахте?

— Да. Той знае номера. Кажете му, че е важно. За бизнеса.

— Ох, вижте, той може да дойде към пет-шест часа. Понякога идва. Ако дойде, ще му предам.

— Да не забравите, че е важно. Фреди Ходжис се е обаждал.

— Добре, добре, ще му кажа. — Изщракване.

Бърни Байнър се обади в информационната служба на Западен Палм Бийч и потвърди, че номерът е на бар „Глеймарийф“.

Пепелта от пурата на Кабаков беше дълга пет сантиметра. Чувстваше се въодушевен. Беше очаквал, че Сап ще използва телефона на човек, който не го познава и на когото се обажда под кодово име да получи съобщенията си. Вместо това барът му служеше за обикновена пощенска кутия. Сега нуждата от сложната процедура за уреждане на среща със Сап отпадаше. Можеше сам да го открие в бара.

— Бърни, искам да слушаме, докато Сап се обади. Когато това стане, уведоми ме в секундата, в която разбереш, че е той.

— Къде да ви намеря?

— Във Флорида. Когато стигна там, ще ти се обадя да ти оставя телефон. — Кабаков погледна часовника си. Възнамеряваше да стигне в бар „Глеймарийф“ в пет следобед. Разполагаше с шест часа.

Бар „Глеймарийф“ в Западен Палм Бийч беше построен от вулканични тухли на песъчлив терен. Подобно на много други заведения за консумация на алкохол в южните щати, появили се след разцвета на климатичните инсталации, той нямаше прозорци. В началото беше бирария с джубокс и билярдни маси и се казваше „Шангала“. Беше оборудван с оглушителна климатична инсталация и леден блок в писоара. Сега го посещаваше по-претенциозна публика. Интимните сепарета и полутъмният бар привличаха хора от два свята — платени плейбои и богати собственици на яхти, които обичаха благотворителността. „Глеймарийф“, по рождение „Шангала“, беше подходящо място за запознанство с млади жени със семейни проблеми. Беше подходящ и за запознанство на по-възрастни, състоятелни жени с млади, стройни мъже, които не бяха го правили върху копринени чаршафи.

Кабаков седеше в края на бара и пиеше бира. Двамата с Мошевски бяха наели кола на летището и бързата обиколка ма четирите близки пристана ги обезсърчи. В Западен Палм Бийч имаше цяло градче от лодки, много от които за спортен риболов. Трябваше да открият първо човека и чак тогава лодката.

Чакаше вече цял час, когато енергичен, около трийсет и пет годишен мъж влезе в бара. Кабаков поръча още една бира и поиска монети. Заразглежда новодошлия в огледалото на автомата за цигари. Беше среден на ръст, с дълбок загар и масивни мускули под спортната риза. Барманът остави пред него питие и някаква бележка.

Енергичният мъж гаврътна чашата на няколко глътки и се отправи към телефонната кабина. Кабаков взе да рисува, с нокът по салфетката. Виждаше как устата на мъжа се отваря и затваря в кабината.

Телефонът в бара звънна два пъти, преди барманът да се обади. Сложи ръка върху слушалката.

— Има ли тук Шърли Тейтъм? — рече високо мъжът и се огледа. — Не, съжалявам. — Затвори телефона.

Това беше Мошевски, който се обаждаше от телефонната кабина отвън, за да предаде сигнала на Бърни Байнър. Мъжът, когото Кабаков наблюдаваше в телефонната кабина, говореше с бара на Суини в Ашбъри Парк, а Бърни го подслушваше. Беше Джери Сап.

Половин час преди мръкване Кабаков влезе в крайпътна телефонна кабина и набра номера на Рейчъл.

— Ало?

— Рейчъл, не ме чакай за вечеря. Аз съм във Флорида.

— Намерил си лодката.

— Да. Най-напред открих Сап и го проследих до нея. Още не съм я разгледал. Не съм говорил и със Сап. Слушай, искам утре да се обадиш на Корли. Кажи му, че Сап и лодката са в пристана Клиър Спрингс Марина в Западен Палм Бийч. Записа ли? Лодката сега е зелена. Номер ФЛ 4040 АЛ. Обади му се, но не преди десет часа.

— Тази нощ ще се качиш на лодката и сутринта, ако още си жив, ще ми се обадиш да ми кажеш, че си променил решението си да се обаждам на Корли, така ли?

— Да. — Настъпи тягостно мълчание. Кабаков трябваше да го наруши. — Лодката е частна и много луксозна. Лъки Лучано е държал яхтата си тук преди години. Също и други архипрестъпници. Каза ми го продавачът в магазина за стръв. Трябваше да купя цяла кофа скариди, докато науча всичко това.

— Защо не отидеш с Корли и с разрешение за обиск?

— Не пускат евреи.

— Ще вземеш и Мошевски, нали?

— Разбира се. Той ще се навърта наоколо.

— Давид?

— Да.

— Мисля, че те обичам.

— Благодаря, Рейчъл. — Окачи слушалката.

Не й каза, че пристанът е усамотен, че е заобиколен с шестметрова зидана ограда и осветен с прожектори. Нито че двама високи мъже с рязани пушки отваряха портата и патрулираха по кейовете.

Кабаков измина осемстотин метра надолу по виещия се път през храсталаците и покрай взетия под наем тласкач, който се блъскаше в шлепа. Паркира в един гъсталак и се изкачи на могилката, на която беше залегнал Мошевски с два бинокъла.

— Още е на борда — каза едрият мъж. — В проклетия пясък има бълхи.

Кабаков разгледа с бинокъла трите дълги кея, които се врязваха в езерото Уърт. На най-отдалечения имаше пазач, който бавно се разхождаше с килната назад шапка: Всички лодки излъчваха зловещата атмосфера на мръсни пари. Кабаков си представи какво би станало, ако на портата се появеше полиция с разрешение за обиск. Щяха да дадат тревога и да изхвърлят всичко незаконно във водата. На борда на лодката на Сап сигурно имаше някаква улика. Или в главата му. Нещо, което щеше да го заведе при арабите.

— Излиза обади се Мошевски.

Кабаков закова бинокъла на зелената спортна лодка, закотвена в редицата на централния кей. Сап се изкачи на палубата и заключи вратата след себе си. Беше във вечерно облекло. Скочи от носа в гумена лодка, закара я до кея и се прехвърли на него.

— Защо ли не се придвижи по яхтата си и не скочи направо на кея? — измърмори Мошевски, свали бинокъла и потърка очи.

— Защото е включил алармената инсталация — уморено отвърна Кабаков. — Хайде да действаме.

Кабаков бавно плуваше в мрака под кея, като внимаваше да не налети на някой от коловете. Паяжините, увиснали от талпите над главата му, го докосваха по лицето, а от миризмата прецени, че наблизо плува умряла риба. Спря, хвана се за невидим кол и обгърна с крака водораслите, увили го под водата. Изпод дългия кей проблесна светлинка и той видя квадратните очертания на моторните яхти, привързани към него.

Преброи от дясната страна седем яхти. Трябваше да отмине шест от тях. На петдесет сантиметра над него, от долната част на кея, стърчаха гвоздеи, с които бяха приковани талпите. Приливът щеше да се отрази зле на скалпа му. По врата му пролази паяк и той се потопи, за да го удави. Водата имаше вкус на мазут.

Кабаков чу женски смях и подрънкване на лед в чаши. Намести раницата с инструментите на гърба си и заплува отново. Май беше тази. Заобиколи някакъв омотан ръждясал кабел и спря точно под ръба на кея. Корпусът на яхтата се чернееше над главата му.

Тук въздухът не беше толкова тежък, пое дълбоко дъх и погледна светещия циферблат на часовника си. Бяха минали петнайсет минути, откак Мошевски привърза лодката им в края на пристана и той се прехвърли през борда. Надяваше се Сап да яде бавно десерта си.

Очевидно имаше някаква алармена система. Може би чувствителна спрямо натиск изтривалка пред отворената врата на кабината или нещо по-сложно. Кабаков заплува покрай лодката, докато видя кабела, който я свързваше с източника на ток на брега. Откачи го от контакта на корпуса. Ако алармената инсталация се захранваше с ток от брега, нямаше да се задейства. Чу стъпки и се вмъкна отново под кея. Отгоре затропаха тежки стъпки и хвърлиха в лицето му парче пръст.

Не, реши той, ако алармената инсталация беше негова, щеше да я направи независима от бреговите източници на ток. Нямаше да се прехвърля през кърмата. Щеше да влезе, както Сап беше излязъл.

Заплува към тъмното петно под припламващата светлинка на носа. Две въжета, предназначени да поемат прилива, висяха от носа към коловете на кея. Кабаков се заизкачва с ръце, докато се улови за подпората на парапета на носа, и се огледа. Видя каютата на съседната яхта. Мъж и жена седяха на дивана с гръб към него. Целуваха се. Главата на жената изчезна. Кабаков се покатери на носа и залегна върху предното стъкло на кабината за управление. Кабината го скриваше от палубата. Стъклото беше плътно затворено. Напипа люка.

Отстрани с отвертка дебелото пластмасово стъкло в центъра. Отворът беше достатъчен да промуши ръката си. Бръкна вътре, отключи и опипа ръбовете на люка, за да намери контактите на алармената инсталация. Докато пръстите му търсеха жиците в облицования таван, си представяше разположението им. Ключът беше монтиран върху защитната преграда и се задействаше с магнит, разположен на люка. Значи трябваше да освободи магнита и да го постави на място върху ключа. Само не го изтървавай! Отвори люка. Недей звъня, недей звъня, недей звъня!

Пристъпи в мрака на кабината и затвори люка. Постави обратно стъклото и магнита.

Почувства се добре. Част от гложденето, което изпитваше след провала в къщата на Музи, изчезна. С помощта на фенерчето откри кутията на алармената инсталация и я откачи от батериите. Сап беше свършил добра работа. Специално часовниково устройство му позволяваше да напуска яхтата, без да задейства инсталацията, а чувствителен към магнит сензор на корпуса му позволяваше да се връща по същия начин.

Кабаков вече можеше да се движи свободно. Бързото претърсване на кабината за управление не разкри нищо особено, с изключение на трийсет грама висококачествен кокаин на кристали и лъжичка, от която да го смърка.

Изгаси фенерчето и отвори люка към главната каюта. Светлините на пристана му помогнаха да се ориентира. За секунда парабелумът му излетя от кобура, насочи се и спусъкът беше на косъм от изстрела.

В каютата нещо шаваше. Видя го отново — едва забележимо, повтарящо се движение, тъмна сянка на фона на пристана. Кабаков залегна на пода за да се очертае по-ясно силуетът на движещия се предмет. Усмихна се. Беше малка изненада, подготвена от Сап за неканени гости, прескочили борда на яхтата. Електронен скенер, нов и, скъп модел. Непрекъснато се въртеше и опипваше палубата, готов да вдигне тревога. Кабаков го заобиколи и го изключи.

Претърсва лодката в продължение на цял час. В едно скривалище до кормилото намери белгийска автоматична пушка FN и револвер. Но нямаше никакво доказателство, че Сап или лодката му са участвали в пренасянето на пластичните експлозиви.

В хранилището на картите откри това, което търсеше. Удар по корпуса прекъсна заниманията му. Гумената лодка. Сап се връщаше. Кабаков се промъкна в каютата и се сви в тъмния ъгъл на носа.

Над него се отвори люк. Появиха се обувки и крака. Главата на Сап още беше извън люка, когато токът на Кабаков се заби в диафрагмата му.

Сап се свести, за да разбере, че е овързан от глава до пети на една от двете койки и в устата му е натъпкан чорап. От тавана висеше фенер и излъчваше жълта светлина и силна миризма на газ. Кабаков седеше срещу него, пушеше пура и чистеше ноктите си с шилото за лед.

— Добър вечер, господин Сап. Проясни ли се главата ви, или да ви залея с кофа вода? Добре ли сте? На дванайсети ноември сте получили товар пластични експлозиви от товарен кораб извън крайбрежните води на Ню Джърси. Искам да знам кой е бил с вас и къде са експлозивите. Иначе не ме интересувате. Ако ми кажете, няма да ви се случи нищо лошо. Ако не, ще ви оставя в състояние, в което ще съжалявате, че не сте мъртъв. Ще бъдете сляп, ням и осакатен. Искате ли веднага да ви причиня болка, за да демонстрирам сериозността на намеренията си? Едва ли. Ще измъкна чорапа от устата ви. Ако се развикате, ще направя така, че да има за какво да крещите. Разбирате ли ме?

Сап кимна и изплю мъх от чорапа.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Не е ваша работа. Кажете ми за експлозивите.

— Не знам нищо. Нямате никакви доказателства.

— Не разсъждавайте с юридически термини, господин Сап. Пред мен не сте защитен от закона. Между другото, хората, за които сте работили, не са свързани с мафията. Няма защо да ги закриляте и по нейния закон.

Сап не каза нищо.

— ФБР ви търси по обвинение в контрабанда. Скоро ще прибавят и масово убийство. Това е голямо количество експлозив. Сап. Ще убие много хора, ако не ми кажете къде е. Гледайте ме, когато ви говоря.

— Цуни ми гъза.

Кабаков се изправи и отново натъпка чорапа в устата на Сап. Сграбчи го за косата и натисна главата му върху дървената рамка на нара. Връхчето на шилото за лед леко докосна ъгълчето на въртящото се око. От гърдите на Кабаков се изтръгна ръмжене, когато вдигна шилото и го заби в ухото на Сап, като го закова за дървото. Лицето на Сап се обезцвети и в каютата замириса на лошо.

— Трябва да ме гледаш, когато ти говоря — рече Кабаков. — Готов ли си да ми помагаш? Ще мигнеш, ако си съгласен. Ще умреш, ако не си.

Сап мигна и Кабаков махна чорапа.

— Не съм бил с тях. Не знаех, че става дума за експлозив.

Кабаков повярва, че това приблизително е истината. Сап беше По-нисък от мъжа, описан от старшия помощник на „Летиша“.

— Но лодката ти е била.

— Да. Но не знам кой я е извел в открито море. Честна дума, не знам. Вижте, да не знам, е част от работата ми. Не съм искал да разбера.

— Как се свързаха с теб?

— През последната седмица на октомври ми се обади някакъв мъж. Нареди лодката да е готова на пристана през седмицата след осми ноември. Не се представи и аз не го питах за името му. — Сап направи гримаса от болка. — Искаше да знае някои неща за яхтата, малко подробности. Мощността на двигателите, оборудвана ли е със съвременна електроника.

— Със съвременна електроника?

— Да. Казах му, че… за Бога; махнете това нещо от ухото ми.

— Добре. Ще го усетиш и на другото, ако те хвана в лъжа. Значи мъжът, който се обади, беше виждал яхтата ти.

— Ох! — Сап завъртя глава настрани и обърна очи, сякаш искаше да види ухото си.

— Предполагам, че я беше виждал, поне така звучеше. Трябваше да ми плати хиляда долара капаро. Два дни по-късно пристигнаха по пощата в бара на Суини в Ашбъри Парк.

— Пазиш ли плика?

— Не, беше най-обикновен плик с пощенско клеймо от Ню Йорк.

— След това обади ли ти се?

— Да, около десети ноември. Поиска яхтата за вторник, дванайсети. Парите бяха оставени в бара на Суини още същата вечер.

— Колко?

— Две хиляди за лодката и шейсет и пет хиляди депозит. В брой.

— Как ги донесоха?

— Остави ги шофьор на такси в кошница за пикник. Отгоре им имаше храна. След няколко минути звънна телефонът. Беше пак онзи човек. Казах му къде ще бъде лодката.

— И не си го виждал да я взема или връща?

— Не.

Сап описа навеса за яхти на река Томс.

Кабаков носеше в раницата си снимката на Фазил и портрета на жената, запечатани в каучукова ръкавица. Извади ги. Сап поклати отрицателно глава и на двете.

— Ако още се съмняваш, че тогава съм излизал с лодката в морето, имам алиби. Бях на зъболекар в Ашбъри Парк. Пазя квитанцията от сметката.

— Не се и съмнявам — отсече Кабаков. — Откога притежаваш яхтата?

— От много време, от осем години.

— Имала ли е преди теб други собственици?

— Аз я построих.

— Как върна депозита?

— Сложих го в същата кошница и я оставих в багажника на колата си до един супермаркет. Мушнах ключа от багажника под килимчето на пода на колата. Някой прибра парите оттам.

Върху картата на крайбрежието на Ню Джърси, която Кабаков откри в хранилището на Сап, беше красиво начертан курсът до мястото на срещата, отбелязан бе часът и бяха нанесени засичанията на времето. Отстрани с молив бяха изписани радиозасечките на посоката.

Кабаков хвана картата за краищата и я сложи под фенера, така че Сап да може да я види.

— Ти ли си маркирал тази карта?

— Не. Ако знаех, че е тук, щях да я унищожа.

Кабаков взе от хранилището карта на крайбрежието при Флорида.

— Ти ли си чертал курса по тази?

— Да.

Сравни двете карти. Почеркът на Сап се различаваше от другия. Беше нанасял времето по стандартно източноамериканско време. Времето на срещата с „Летиша“, отбелязано на картата на Източното крайбрежие, беше 2115. Това озадачи Кабаков. Знаеше, че катерът на бреговата охрана беше засякъл лодката близо до кораба в 1700. Лодката вече е била там известно време, за да натовари експлозивите, тъй че срещата й с кораба вероятно е станала в 1615 или 1630. Но на картата беше отбелязана с пет часа по-късно. Защо? Времето на потеглянето от река Томс и засичанията му по време на пътуването също бяха отбелязани с пет часа закъснение. Нещо не се връзваше. Изведнъж се сети — човекът, когото търсеше Кабаков, не беше използвал стандартното източноамериканско, а средноевропейското време — времето Зулу, времето на летците!

— Колко летци познаваш? — заинтересува се Кабаков. — Професионални летци.

— Не се сещам да познавам някого — рече Сап.

— Постарай се да се сетиш.

— Май познавам един от Ямайка с разрешително за търговски полети. Но откак федералните агенти претършуваха самолета му, не е стъпвал в Щатите. Той е единственият професионален летец, когото познавам. Сигурен съм.

— Не познаваш летци, не знаеш кой е наел лодката… Много малко знаеш, Сап.

— Така е. Не се сещам за никакви летци. Вижте, можете да ме убиете, дори сигурно ще ме убиете, но въпреки това не знам нищо.

Кабаков заобмисля дали да не започне да изтезава Сап. Идеята го отвращаваше, но щеше да го направи, ако смяташе, че резултатите ще го оправдаят. Не. Сап не участваше в заговора. Заплашен със съдебно преследване, боящ се да ме го изкарат съучастник в тежко кръвопролитие, той щеше да се помъчи да сътрудничи. Щеше да се постарае да си припомни и най-малките подробности, които биха идентифицирали човека, наел лодката. По-добре да не го наранява сега.

Следващите стъпки щяха да са интензивен разпит на Сап за дейността и връзките му и щателен лабораторен анализ на картата. ФБР беше по-добре подготвено за такава дейност. Кабаков бе преодолял много трудности почти напразно.

Обади се на Корли от телефонната кабина на кея.

Сап не излъга съзнателно Кабаков, но твърдението му, че не познава професионални летци, беше погрешно. Дупката в паметта му беше разбираема — изминаха много години, откак бе видял Майкъл Ландър или бе мислил за плашещия яростен ден на първата им среща.

Сап се движеше по пътя на сезонната си миграция на север, когато плаващ дънер се удари във витлата му в открито море срещу брега на Манаскуан, щата Ню Джърси, и го принуди да спре. Сап беше силен и опитен, но не можеше да смени задръстените и огънати витла в открито море. Яхтата се понесе бавно към плажа, като тътреше котвата си под напора на безмилостния вятър откъм морето. Не можеше да извика на помощ бреговата охрана, защото и те щяха да усетят вонята, която задуши самия него, когато слезе да вземе котвата за буря — вонята на крокодилски кожи за пет хиляди и петстотин долара, които беше купил на черния пазар от флоридски бракониер, предназначени за Ню Йорк. Когато Сап се върна на палубата, видя да се приближава лодка.

Майкъл Ландър, излязъл на разходка със семейството си в стегната малка яхта, хвърли въже на Сап и го изтегли до закътано заливче. Сап, който не искаше да го завардят в някое пристанище с повредена яхта, натоварена със забранени кожи, помоли Ландър да му помогне. С шнорхели и плавници двамата работиха под водата, докато със съвместни усилия успяха да извадят повреденото витло и да го сменят с резервното. Така Сап можеше да докуцука до вкъщи.

— Извинявай за миризмата — рече той неловко, когато седнаха на палубата да си починат. Ландър беше слизал долу и не можеше да не е видял кожите.

— Не е моя работа — отвърна Ландър.

След този инцидент завързаха непринудено познанство, което свърши, когато Ландър се върна във Виетнам за втори път. Но приятелството на Сап с Маргарет Ландър продължи още няколко месеца. В редките случаи, когато се сещаше за семейство Ландър, Сап си спомняше по-ясно жената, отколкото летеца.