Черна неделя

Двадесет и втора глава

На трийсети декември следобед започна масирано претърсване на стадион „Тюлейн“ в Ню Орлиънс като подготовка за мача, който щеше да се играе в навечерието на Нова година. Подобни претърсвания бяха насрочени за трийсет и първи декември на стадионите в Маями, Далас, Хюстън, Пасадина, във всеки град, където в новогодишната вечер щеше да се играе футболен мач между колежи.

Кабаков се радваше, че американците най-сетне впрегнаха огромните си ресурси срещу терористите, но причините, които ги подтикнаха към това, го забавляваха. Бяха чисто бюрократични. Директорът на ФБР Джон Бейкър още предишния следобед, веднага след разговора си с Кабаков и Корли, свика съвещание на най-високо равнище. На него присъстваха представители на ФБР, на Националната агенция по сигурността и членовете на тайните служби. Кабаков седеше на първия ред и усещаше множеството втренчени в себе си погледи, докато събраните висши чиновници подчертаваха колко са спорни уликите — едно-единствено списание, без нищо драскано по него, съдържащо статия за Суперкупата.

Всички важни клечки на ФБР и Агенцията за национална сигурност изглеждаха твърдо решени да надминат колегите си по скептицизъм, докато Корли разясняваше теорията за нападение по време на мача за Суперкупата в Ню Орлиънс.

Само представителите на тайните служби Ърл Бигс и Джак Ренфро мълчаха. Кабаков си помисли, че това са най-мрачните мъже, които е виждал. Напълно разбираемо, реши той. Имаше защо да са мрачни.

Кабаков знаеше, че присъстващите на съвещанието не бяха глупаци. Всеки от тях би бил по-възприемчив към една необичайна идея, ако я чуеше насаме. Повечето хора в присъствието на някакви величия реагират по два начина — истински или предназначен за преценка от страна на присъстващите. Още в началото на съвещанието като правилно отношение се установи скептицизмът, който преобладаваше и по време на изложението на Корли.

Но стадното чувство работеше и в друго направление. Докато Кабаков изброяваше маневрите на Черния септември преди удара в Мюнхен и неуспешния опит по време на мач от Световното първенство по футбол преди шест месеца, семенцето на тревогата намери почна. Въз основа на всичко това можем ли да допуснем, че нападението по време на мача за Суперкупата е по-неправдоподобно от нападението в Олимпийското селце, запита ги той.

— Там няма да играе еврейски отбор — последва незабавна забележка. Никой не се засмя.

Докато чиновниците слушаха Кабаков, стаята се изпълни с ужас, неуловимо предаван от човек на човек чрез малки движения на тялото. Ръце не се свъртаха на едно място, ръце търкаха лицата. Кабаков виждаше как мъжете пред него се променят. Той често действаше смущаващо на полицаите, дори израелските полицаи. Отдаваше го на собствената си нетърпимост към тях, но не беше само това. У него имаше нещо, което влияеше на пазителите на закона — както мирисът на мускус, донесен от вятъра, кара кучетата да застават нащрек и да се приближават към огъня. Този мирис им говореше, че там, отвъд, в мрака, дебне нещо, което не харесва огъня, а те знаят за него и не се боят.

Списанието като доказателство, подкрепено от досието на Фазил, започна да изпълва стаята и беше правилно разчетено от присъстващите. След като признаха, че е възможно опасността да съществува, вече не можеха да не потърсят отговор на въпроса: Защо само мачът за Суперкупата да е възможната мишена? В списанието има снимка на препълнен стадион — защо да не е всеки препълнен стадион? Боже мой, мачовете между колежите са вдругиден, тогава се играят мачове в цялата страна. Претърсете всички стадиони.

С признанието дойде и враждебността. Внезапно Кабаков остро осъзна, че е чужденец, и то евреин. Веднага разбра, че много от мъжете в стаята мислеха за него само като за евреин. Беше го очаквал. Не беше изненадан, че в съзнанието на тези високо подстригани мъже с пръстени от юридически институти той бе свързан по-скоро с проблема, отколкото с решаването му. Заплахата идваше от група чужденци, а той беше един от тях. Никой не изрази устно това отношение, но то цареше в стаята.

— Благодаря ви, стари приятели — рече Кабаков и седна. — Не познавате чужденците, стари приятели, но на дванайсети януари може би ще ги разберете.

Кабаков не допускаше за логично Черният септември да има възможност да удари стадион и да не удари онзи, на който щеше да присъства президентът. Беше убеден, че ще е на Суперкупата.

На трийсети декември следобед той пристигна в Ню Орлиънс. Претърсването на стадион „Тюлейн“ вече беше в ход. Специалната група се състоеше от петдесет души — членове на ФБР, полицаи-специалисти по бомбите, полицейски детективи, двама водачи на кучета от Федералната авиация, чиито питомци бяха обучени да откриват експлозив, и двама военни техници с електронни устройства, реагиращи в близост до експлозив, калибрирани за взривното вещество от статуетката, намерена на „Летиша“.

Ню Орлиънс се отличаваше от другите градове по две неща: в претърсването помагаха и хора на тайните служби и се налагаше това претърсване да се извърши на два пъти — днес, за мача между колежите, и на единайсети януари, в навечерието на мача за Суперкупата. Мъжете вършеха работата си ненатрапчиво и екипът, който се занимаваше с поддържането и чистотата на стадиона, почти не им обръщаше внимание.

Претърсването не заинтересува особено Кабаков. Не очакваше да открият нещо. Зае се да се вглежда внимателно в лицата на всеки служител на стадион „Тюлейн“. Не беше забравил, че Фазил изпрати партизани да постъпят на работа в Олимпийското селце шест седмици преди атентата. Знаеше, че полицията в Ню Орлиънс преглежда досиетата на всички служители на стадиона, но въпреки това се взираше в лицата им с надеждата някакъв вътрешен инстинкт да му подскаже, ако види терорист. Гледаше работниците, но не почувства нищо. Проверката на документите разкри един двуженец, който беше задържан за екстрадиране в Коухома, щата Мисисипи.

Вечерта срещу Нова година „Тигрите“ от щатския университет на Луизиана загубиха от Небраска с тринайсет на седем. Кабаков присъства на мача.

Досега не беше гледал американски футбол, а и сега не видя много. Двамата с Мошевски прекараха голяма част от времето си в бродене под трибуните и около входовете. Многобройните агенти на ФБР и полицаите не им обръщаха внимание. Кабаков много се интересуваше как се охраняват входовете и какъв достъп е възможен през тях след запълването на местата.

Масовите публични спектакли го дразнеха открай време, а този му се стори особено отблъскващ с помпоните, вимпелите и шумните оркестри. Маршируващите музиканти винаги му се бяха стрували нелепи. Единственият приятен момент през целия следобед беше паузата, когато прелетяха „Сините ангели“ в съвършен ромб, блеснали на слънцето при плавната, си, красива спирала, изрисувана високо над дирижабъла, увиснал над стадиона. Кабаков знаеше, че и други реактивни самолети са в готовност — патрулите на военновъздушните сили, които прихващаха нарушители в очакване на неизвестен летателен апарат, който би се устремил към Ню Орлиънс по време на мача.

Когато последните посетители напуснаха стадиона, сенките по игрището се бяха удължили. Кабаков се чувстваше оглушен от часовете нескончаем шум. Едва разбираше английския на хората, които дърдореха неспирно около него, и това го потисна. Корли го откри, застанал на края на паркинга извън стадиона.

— Е, нямаше бум-бум — каза Корли.

Кабаков го стрелна подозрително с очи, в очакване на подигравка. Но Корли изглеждаше само уморен. Кабаков си представяше как изразът „гонене на вятъра“ се употребява наляво и надясно по стадионите в другите градове, където преуморени мъже търсеха експлозиви в подготовката за мачовете в навечерието на Нова година. Очакваше, че и тук зад гърба му са изприказвани доста неща. Никога не беше заявявал, че мишената е мач между колежите, но кой ли го помнеше? Както и да е. Върна се заедно с Корли при стадиона и се отправи към колата си. Рейчъл щеше да го чака в хотел „Роял Орлиънс“.

— Майор Кабаков.

Огледа се, преди да разбере, че гласът идва от радиото в джоба му.

— Кабаков слуша.

— Търсят ви в командния пост.

— Добре.

Командният пост на ФБР се беше настанил в стаите на отдела за връзки със средствата за масова информация зад трибуните на стадиона. Агент по риза подаде слушалката на Кабаков.

Обаждаше се Вайсман от израелското посолство. Корли се опита да отгатне естеството на разговора от кратките отговори на Кабаков.

— Да излезем навън — рече той и остави слушалката. Не му харесваше начинът, по който агентите подчертано избягваха да го гледат след този ден на извънредни и излишни убилия.

Застанал на страничната линия, Кабаков гледаше нагоре към знамената, които се вееха на покрива на стадиона.

— Организират пристигането на пилот на хеликоптер. Не знаем дали е свързано с нашата работа, но знаем, че пристига. От Либия. И много бързат.

Настъпи кратко мълчание, през което Корли Смилаше информацията.

— Какво ви е известно за него?

— Паспорти, снимки, всичко. Посолството ще предаде копия от материалите на ФБР във Вашингтон. Оттам ще ги доставят тук за половин час. Ще ти се обадят всеки момент.

— Къде е той?

— Още е оттатък, но не знаем къде. Документите му ще бъдат взети утре от Никозия.

— Няма ли да се намесите…

— Разбира се, че не. Оставили сме операцията да се развива свободно извън САЩ. В Никозия наблюдаваме мястото, откъдето ще вземат документите, и летището. Нищо повече.

— Удар от въздуха! Тук или някъде другаде. Това са замисляли през цялото време.

— Може би — реагира Кабаков. — Но не е изключено Фазил да разиграва операция за отклоняване на вниманието ни. Ако наблюдава този или някой друг стадион, вече е разбрал, че знаем много.

Седнали в бюрото на ФБР в Ню Орлиънс, Корли и Кабаков разучаваха сведенията за либийския пилот. Корли потупа жълтата хартия на телекса.

— Ще пристигне с португалски паспорт и ще замине с италиански, върху който вече има печат за влизане в САЩ. Само да покаже португалския паспорт на кой да е граничен пункт, и след десет минути ще знаем. Ако е част от този проект, те са в ръцете ни, Дейвид. Ще ни отведе при бомбата, Фазил и жената.

— Може би.

— Но откъде възнамеряват да му осигурят хеликоптер? Ако целта им е мачът за Суперкупата, някой от хората им тук е уредил всичко.

— Да. И то от място, което е съвсем близко. Не разполагат с голям диапазон. — Кабаков отвори големия плик. В него имаше сто снимки на Фазил в три четвърти профил и сто разпечатки на рисунката на жената. Всеки агент на стадиона ги носеше у себе си. — НАСА е свършила добра работа — отбеляза Кабаков. Снимките на Фазил бяха забележително чисти, а полицейският художник бе добавил и белега на бузата му.

— Ще ги раздадем по летищата, пристанищата и навсякъде, където има хеликоптери — каза Корли. — Какво ти става?

— Защо са поискали пилота толкова късно? Всичко съвпада, с изключение на това. Голяма бомба, удар от въздуха. Но защо викат пилота в последния момент? Картата на лодката първа ми подсказа, че може би е замесен пилот, но ако тя е начертана от пилот, той вече е бил тук.

— Морски карти има в цял свят, Дейвид. Може да е била начертана оттатък, в Близкия изток. За по-голяма сигурност. Възможно е картата да е била донесена от жената. Както се оказа, решили са да получат товара в морето, защото не са се доверявали на Музи.

— Но търчането по изготвянето на документи в последната минута не съвпада. Ако от самото начало са имали намерение да използват либиеца, паспортите щяха отдавна да са готови.

— Колкото по-късно пристигне, толкова по-малка е вероятността да бъде разкрит.

— Не. — Кабаков поклати глава. — Тичането за документи в последния момент не е в стила на Фазил. Знаеш колко отрано беше организирал всичко за Мюнхен.

— Все пак е пробив за нас. Първата ми работа утре сутринта е да разпратя по летищата хора със снимките — заяви Корли. — Голяма част от авиолиниите няма да работят по Нова година. Ще ни трябват няколко дни да говорим с всички.

Кабаков се качваше с асансьора на хотел „Роял Орлиънс“ с две двойки, които гръмко се смееха. Жените имаха сложни кошероподобни прически. Опита се да разбере какво говорят, за да упражни английския си, но реши, че дори да разбере, няма да открие смисъл в думите им.

Намери номера на вратата и почука. Всички хотелски врати изглеждаха безизразни. Те не допускаха мисълта, че зад тях се намират обичани същества. Но Рейчъл беше там и стиска Кабаков няколко секунди в прегръдките си, без да каже дума.

— Радвам се, че ченгетата от стадиона са ти предали съобщението ми. Можеше да ме поканиш да се срещнем тук в Ню Орлиънс.

— Исках всичко да свърши.

— Все едно, че прегръщам робот — рече тя и го пусна. — Какво носиш под палтото си?

— Картечница.

— Махни я и ела да пийнем нещо.

— Как намери място в такъв хотел без предварителна резервация? Корли беше принуден да отседне у местния агент на ФБР.

— Имам познати в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, които са собственици на този хотел. Харесва ли ти?

— Да. — Апартаментът беше малък, но много луксозен.

— Съжалявам, че не можах да намеря стая и за Мошевски.

— Той е отвън пред вратата. Може да спи на дивана. Не, не, пошегувах се. Настанил се е добре в консулството.

— Поръчала съм храна. — Той не я слушаше. — Аз хапнах в самолета. Изядох един „Шатобриан“.

— Струва ми се, че ще докарат пилот. — Разказа й подробностите.

— Ако той те заведе при останалите, нямаш проблеми — рече тя.

— Да, ако успеем да докопаме експлозивите и да арестуваме всички до един.

Рейчъл отвори уста да попита нещо, но прехапа език.

— Колко време можеш да останеш? — заинтересува се Кабаков.

— Четири-пет дни. Ако мога да ти помогна с нещо, ще остана и повече. Смятах да се върна в Ню Йорк, да наваксам с работата и пак да дойда на десети или единайсети… стига да искаш.

— Разбира се, че искам. Когато всичко свърши, ще разгледаме Ню Орлиънс. Вижда ми се красив град.

— О, Давид, ще видиш какъв прекрасен град е.

— При едно условие. Не искам да идваш на мача. Ела в Ню Орлиънс, но не желая да се доближаваш до стадиона.

— Щом ще бъде опасно за мен, ще бъде опасно за всички. Хората трябва да се предупредят.

— Точно това каза и президентът, когато говореше с ФБР и тайните служби. Ако мачът се състои, той ще дойде.

— А не може ли да се отложи?

— Извика Бейкър и Бигс и им каза, че ако публиката на стадиона, включително и той, не могат да бъдат опазени, ще отмени мача и ще обяви защо. Бейкър заяви, че ФБР може да охранява еднакво добре всички.

— А какво смятат тайните служби?

— Бигс не дава глупави обещания. Чака да види какво ще стане с пилота. Но няма да кани свои близки на мача. Аз също. Обещай ми, че няма да идваш, на стадиона.

— Добре, Давид.

Той се усмихна.

— Разправи ми сега за Ню Орлиънс.

Вечерята беше великолепна. Седнаха да се хранят до прозореца и Кабаков се отпусна за пръв път от много дни насам. Отвън Ню Орлиънс блестеше около големия завой на реката, а вътре беше Рейчъл. Изглеждаше Нежна в светлината на свещите и разказваше как е идвала в Ню Орлиънс като дете с баща си и как се почувствала истинска дама, когато баща й я завел в „Антоан“ и сервитьорът тактично сложил възглавница на стола й, щом я видял да влиза.

Решиха да си направят страхотна вечеря в „Антоан“ на дванайсети януари или някой друг ден, след като Кабаков изпълнеше задачата си. Бяха щастливи и в леглото, пълни с „Божоле“ и планове за бъдещето. Рейчъл заспа усмихната.

Събуди се малко след полунощ и видя Кабаков, облегнат на възглавницата. Когато се размърда, той разсеяно я потупа и тя разбра, че мислите му са някъде далече.

Камионът с бомбата влезе в Ню Орлиънс на трийсет и първи декември в единайсет часа вечерта. Шофьорът подкара по магистрала 10, покрай Суперкупола до пресечката с магистрала 90, зави на юг и спря при кея, близо до улица „Талия“, под моста на Мисисипи. По това време на нощта там не, се мяркаше жива душа.

— Това е мястото, което ни описа — рече шофьорът на придружителя си. — Проклет да съм, ако виждам жива душа. Кеят е затворен.

Чу до ухото си глас и се стресна.

— Да, това е мястото — каза Фазил и се качи в камиона. — Ето документите. Подписал съм чека. — Докато шофьорът ги разглеждаше в лъча на фенерчето си, Фазил провери печатите на задната врата на камиона. Бяха недокоснати.

— Ей, приятел, можеш ли да ни закараш до летището? Има късен полет до Нюарк и искаме да го хванем.

— Съжалявам, но не мога. Ще ви оставя някъде, откъдето ще успеете да вземете такси.

— Божичко, до летището ще ни вземат най-малко десетарка.

Фазил не искаше разправии. Даде им десет долара и ги остави на една пряка от стоянката за таксита. Докато караше към гаража, се усмихваше и си свиркаше през зъби. Беше се усмихвал цял ден, след като гласът по обществения телефон в хотел „Монтелионе“ му съобщи, че пилотът пристига. Умът му бръмчеше от планове и трябваше да се насили, за да се съсредоточи в шофирането.

Първата му задача беше изцяло да подчини на себе си този Авад. Той трябваше да се бои от него и да го уважава. С това Фазил можеше да се справи. След това щеше старателно да му обясни в какво се състои работата и да включи убедителна история за това как ще избягат след удара.

Планът на Фазил за самия удар се основаваше най-вече на наученото на строежа на Суперкупола. Хеликоптерът „Сикорски S-58“, привлякъл вниманието му, беше стара, изпитана машина, продавана като излишък от германската армия. Със своя капацитет от два тона и половина не можеше да се сравни с новия „Скайкрейн“, но беше повече от достатъчен за целта на Фазил.

Докато гледаше работата с хеликоптера при Суперкупола, Фазил беше научил, че за да се издигне товарът, са необходими трима души — пилот, помощник и товарач. Пилотът поддържаше хеликоптера неподвижен над товара, помощникът, легнал на пода при опашката, наблюдаваше товара и насочваше пилота чрез микрофон и слушалки. Товарачът се намираше на земята. Той закачаше товара на куката. Куката не можеше да се затвори автоматично от хеликоптера и затова я затваряха на земята. В случай на спешна необходимост пилотът можеше да откачи товара, като натиснеше червен бутон на таблото. Фазил научи всичко това от разговора си с пилота по време на кратката му почивка. Пилотът беше приятен мъж — тъмнокож, с ясни раздалечени очи зад черните очила. Възможно беше, ако се запознае със свой колега, да го качи на хеликоптера по време на товарене. Щеше да е добър начин Авад да се запознае на място с таблото и кабината за управление. Фазил се надяваше Авад да изглежда прилично.

В неделята, когато се играеше мачът, щеше на място да застреля пилота и всеки, който се изпречеше на пътя им, Авад и Далия щяха да управляват хеликоптера, а Фазил да е товарач. Далия щеше да се погрижи хеликоптерът да застане точно над стадиона и докато Авад чакаше заповедта да пусне гондолата, Далия щеше просто да я взриви. Фазил не се съмняваше, че Далия ще го направи.

Все пак се тревожеше за червения бутон. Ами ако беше изключен? Ами ако Авад от притеснение пусне товара да падне? Ефектът щеше да се развали. Гондолата не беше предназначена за пускане отгоре. Щеше да е достатъчно да я вържат за куката, и то в последната секунда преди издигането, когато Авад нямаше да може да види какво става под хеликоптера. Фазил не можеше да се довери на изпратен от Ливан обикновен фронтовак да свърши тази работа. Поради това реши той лично да бъде товарач.

Рискът беше приемлив. Щеше да има много по-добро прикритие, отколкото при варианта с дирижабъла на летище „Лейкфронт“. Срещу него щяха да бъдат невъоръжени строителни работници, а не полицията на летището. Когато избухнеше големият взрив, Фазил възнамеряваше вече да е извън града и да кара към Хюстън и самолета за Мексико Сити.

Авад до края щеше да вярва, че Фазил го чака с кола в парка „Одюбон“ зад стадиона.

Ето го и гаража, навътре от тротоара, точно както го беше описала Далия. Фазил влезе, и заключи вратата и час тогава отвори задната врата на камиона. Всичко беше наред. Изпробва двигателя на електрокара. Заработи веднага. Тип-топ. Щом Авад пристигнеше и привършеше с подготовката му, щеше да се обади на Далия и да й нареди да убие американеца и да дойде в Ню Орлиънс.