Черна неделя

Двадесет и пета глава

Присъствието на Фазил и Авад в Ню Орлиънс разсея и последните съмнения на ФБР и тайните служби, че арабите са решили да взривят стадиона по време на мача за Суперкупата. Властите вярваха, че със залавянето на Фазил и Авад голямата заплаха е премахната, но съзнаваха, че все още са изправени пред опасна ситуация.

Двама души, за които се знаеше, че са най-малко в периферията на заговора, още бяха на свобода — жената и американецът. Нито един от двамата не беше идентифициран, въпреки че полицаите разполагаха с описанието на жената. И още по-лошо: някъде, вероятно в района на Ню Орлиънс, беше скрит половин тон мощен експлозив.

В първите няколко часа след арестите Корли почти очакваше силна експлозия да разтърси някоя част на града или заплашително телефонно обаждане с искане за освобождаването на Фазил срещу не взривяване на бомбата в гъсто населено място от страна на партизаните. Не стана нито едното, нито другото.

Хиляда и тристате полицаи на Ню Орлиънс си предаваха ключовете от смяна на смяна. Инструкциите да ги опитват на всички складове и гаражи се повтаряха на всяка оперативка. Но Ню Орлиънс разполагаше с малко полицаи за такъв голям град, а и имаше прекалено много врати. Търсенето продължи през цялата седмица, между грижите по пристигането на хора от цялата страна за мача и тълпите, които започваха да се изсипват с наближаването на почивните дни.

Публиката, която пристигаше за този мач, се различаваше от предишната, дошла за мача между колежите. Беше по-разнообразна по произход и по-скъпо облечена. Ресторантите намираха, че тези клиенти са по-напрегнати и по-взискателни. Парите винаги свободно се бяха стичали в Ню Орлиънс, но сега потокът им се засили. Опашките пред ресторантите „Галатоар“, „Антоан“ и „Дворът на двете сестри“ се точеха на дължина сто метра, а във Френския квартал по цяла нощ се лееше музика.

Продадени бяха и правостоящите места, което означаваше, че общият брой на публиката по време на мача щеше да достигне осемдесет и четири хиляди души. Заедно със запалянковците идваха комарджиите, крадците и проститутките. Полицията бе затънала в работа до гуша.

Кабаков отиде в четвъртък на летището да види пристигането на „Червенокожите“ от Вашингтон и на „Делфините“ от Маями, Въртеше се неспокоен в тълпата посрещачи и си спомняше как израелските атлети бяха загинали на летището в Мюнхен. Оглеждаше лицата на запалянковците и почти не обърна внимание на играчите, които слизаха от самолетите си и махаха с ръка на приветстващия ги народ.

Посети един път и Мухамад Фазил.

Застана срещу леглото му в затворническата болница и пет минути мълчаливо го гледа. Придружаваха го Корли и двама извънредно яки агенти на ФБР.

Накрая Кабаков проговори.

— Фазил, в момента, в който се озовеш извън закрилата на американците, си труп. Те могат да те екстрадират в Израел, където ще те съдят за Мюнхен, и след няколко дни ще намажеш въжето. Ще се радвам да го видя. Но ако кажеш къде са скрити експлозивите, ще те осъдят тук по обвинение в дребна контрабанда и ще полежиш известно време. Пет години или малко повече. Знам, че според теб дотогава Израел няма да съществува и няма да представлява заплаха за безопасността ти. Той ще съществува, но съм уверен, че си убеден в противното. Помисли добре.

Очите на Фазил се бяха превърнали в тесни цепки. Главата му подскочи и изстреля към Кабаков гъста храчка, която залепна отпред на ризата му. Усилието причини болка на Фазил, който беше вързан за леглото през раменете. Направи мъчителна гримаса и се отпусна на възглавницата. Корли направи крачка напред, но Кабаков не помръдна. Израелецът погледа Фазил още една минута, обърна се и излезе.

Очакваното решение дойде от Белия дом в петък в полунощ. Напук на всичко, което можеше да се случи, мачът трябваше да се играе както беше предвидено.

На единайсети януари, събота, Ърл Бигс и Джак Ренфро от тайните служби свикаха сутринта последно съвещание в сградата на ФБР в Ню Орлиънс. Присъстваха трийсет агенти на тайните служби, които щяха да подпомогнат взвода, придружаващ президента, четирийсет агенти от ФБР и Кабаков.

Ренфро се изправи пред голямата схема на стадион „Тюлейн“.

— Стадионът отново ще бъде щателно претърсен за експлозиви. Претърсването ще започне днес, в четири следобед — заговори той, — и трябва да приключи до полунощ, след което ще бъде запечатан. Карсън, твоят екип е готов за това. — Последната фраза не беше въпрос.

— Готов е.

— Ти трябва да осигуриш и шест души с електронен търсач, които да проверят в последната минута ложата на президента утре в тринайсет и четирийсет.

— Тъй вярно. Хората ми получиха указания.

Ренфро се обърна към схемата на стената зад себе си.

— След като елиминираме възможността за скрити на стадиона експлозиви, остават две форми за нападение. Партизаните могат да вкарат експлозивите с превозно средство или да внесат колкото могат под дрехите си. Най-напред ще се спрем на варианта с превозното средство. — Взе показалката. — Улиците към стадиона ще бъдат блокирани тук, на улица „Уилоу“, от двете му страни, и на улиците „Джонсън“, „Естър“, „Барет“, „Стори“ и „Делор“, „Хикъри“ ще бъде блокирана от пресечката с „Одюбон“. Става дума за сериозно блокиране, което ще спира дори коли с голяма скорост. Не искам да виждам хора до бариери, които да ръкомахат пред движението. Блокирането ще се затегне след като стадионът се напълни.

Един агент вдигна ръка.

— Да?

— Телевизията ще направи скандал за запечатването през нощта. Ще изпратят камиона си днес следобед, но искат достъп през цялата нощ.

— Толкоз по-зле за тях — рече Ренфро. — Ще им откажете. Никой няма да влиза в стадиона след полунощ. В неделя в десет сутринта екипите ще могат да заемат местата си. Няма да им се разрешава да носят нищо със себе си. Къде е представителят на военновъздушните сили?

— Тук съм — обади се плешивеещ млад мъж. — Като се вземе предвид кои са арестуваните лица, вероятността за удар от въздуха се смята почти за изключена. — Говореше, сякаш четеше доклад. — И двете летища са щателно проверени за скрити амуниции. — Младият човек се поколеба кои изрази да избере: „въпреки това“ или „при все това“. Спря се на „въпреки това“. — Въпреки това нито един частен летателен апарат няма да излети от „Ню Орлиънс Интернешънъл“ или „Лейкфронт“, докато на стадиона има хора, с изключение на чартърни и товарни полети, които са разрешени от нас след индивидуалното им проучване. Търговските полети остават по разписание. Полицията на Ню Орлиънс ще наблюдава двете летища, в случай че някой се опита да отвлече самолет.

— Добре — отсече Ренфро. — Военновъздушните сили съветват да не се допускат неидентифицирани летателни апарати над района на Ню Орлиънс. Те ще бъдат в готовност също като на трийсет и първи декември. Естествено, ще решат този проблем далеч извън града. Периметърът, който са установили, е с радиус от триста километра. Ще осигурим хеликоптер, който да наблюдава тълпата. А сега за влизането в стадиона с експлозив в дрехите. Пуснали сме по всички средства за масова информация обръщение към притежателите на билети да се явят на стадиона час, час и половина преди началото на мача. Някои ще дойдат по-рано, други — не. Преди да влязат на стадиона, ще трябва да минават през детектори на метални предмети, които ще ни предостави летището. Тук си ти, Фулилъв. Хората ти провериха ли как работят детекторите?

— Готови сме.

— Посетителите, които ще дойдат късно, ще побеснеят, ако заради дългите опашки пред детекторите пропуснат програмата в началото, а това е неприятно. Майор Кабаков, имате ли някакви предложения?

— Да. — Кабаков отиде в предната част на стаята. — По повод детекторите и претърсванията на хора: нито един терорист няма да чака да влезе в детектора и да чуе звънеца. Наблюдавайте опашката пред детекторите. Човек с оръжие ще започне да търси друг начин да влезе. Ще се оглежда и ще търси къде няма полицай. Може би няма да върти глава, но очите му ще се движат. Ако решите, че някой на опашката е подозрителен, застанете едновременно от двете му страни. Никакви предупреждения. Щом разбере, че е открит, ще гледа да убие колкото може повече хора, преди да го застрелят или арестуват. — Кабаков си помисли, че може би офицерите негодуват, че ги учи как да си вършат работата, но не даваше пет пари. — Ако е възможно, на входовете да се постави защита срещу гранати. Чували с пясък ще свършат работа. Празно пространство, обградено с чували, ще е още по-добре. Граната, която се търкаля по земята в тълпа, трудно се улавя. Още по-лошо е, ако се улови и няма къде да се хвърли. Пръсващите се гранати, които обикновено използват, са с петсекунден фитил. Ще бъдат прикрепени с карфици към дрехите. Не дърпайте гранатите. Убийте терориста или най-напред се погрижете да не може да движи ръцете си. След това внимателно отстранете гранатите. Ако терористът е ранен и лежи на земята, но не можете веднага да се доближите до него и да обездвижите ръцете му, стреляйте отново. В главата. Може да носи заряд в чантата си и да го взриви, ако му дадете време. — Кабаков забеляза по някои лица отвращение. Пет пари не даваше. — Стрелба на някой от входовете не бива да отвлича вниманието на другите. Точно тогава всеки трябва най-много да внимава за своя район. Щом стрелбата е започнала на едно място, може да започне и на друго. Има още нещо. Един от терористите, както знаете, е жена. — Кабаков за момент сведе очи и се изкашля. Когато отново заговори, гласът му бе по-силен. — Веднъж в Бейрут погледнах на нея като на жена, а не като на партизанка. Поради тази причина днес се съвещаваме тук. Не допускайте същата грешка.

Когато Кабаков седна, в стаята цареше гробна тишина.

— От всяка страна на стадиона ще има по един помощен екип — каза Ренфро, — който ще отговаря на всяко повикване по тревога. Не напускайте постовете си. След съвещанието вземете от масата пропуските си. Има ли въпроси? — Ренфро огледа групата. Очите му имаха цвета на черен тефлон. — Действайте, господа.

Късно вечерта преди мача за Суперкупата стадион „Тюлейн“ беше осветен и притихнал. Огромните му пространства сякаш поглъщаха дребните звуци на претърсването. Мъглата, която се носеше откъм Мисисипи, се стелеше под редиците от прожектори.

Кабаков и Мошевски стояха на върха на трибуните, пурите им святкаха в тъмната ложа за журналисти. От половин час мълчаха.

— Все пак могат да пакетират част от експлозива — накрая проговори Мошевски. — Ще го пъхнат под дрехите си. Ако не носят батерии или оръжия, детекторът на метали няма да ги улови.

— Няма.

— Дори да са само двама, ще успеят да вдигнат голяма суматоха.

Кабаков не каза нищо.

— С нищо не можем да им попречим — продължи. Мошевски. Пурата на Кабаков засвятка в поредица от гневни пуфкания. Мошевски реши да млъкне.

— Искам утре да се присъединиш към помощния екип от западната страна — каза Кабаков. — Говорих с Ренфро. Ще те чакат.

— Тъй вярно.

— Ако дойдат с камион, бързо влез в каросерията и извади детонаторите. Всеки екип има специалист по обезвреждане на бомби, но и ти се погрижи за това.

— Ако отзад на камиона има брезентова завеса, може би ще е по-добре да се влезе отстрани. Задният капак може да е свързан с граната.

Кабаков кимна.

— Утре кажи това на командира на екипа. В момента Рейчъл отпуска една униформа, за да не ти е тясна. И аз не ги харесвам, но държа да я облечеш. Ако започне престрелка, по-добре да изглеждаш като другите.

— Тъй вярно.

— Корли ще те вземе в девет без петнайсет. Ако се мотаеш в клуб „Хотси-Тотси“ след един през нощта, ще науча.

— Тъй вярно.

В Ню Орлиънс удари полунощ. Неоновите лампи по улица „Бърбън“ мъждукаха в мъглата. Дирижабълът на „Олдрич“ висеше високо над моста на Мисисипи и мъглата се стелеше под него. На командното табло седеше Фарли. Големи светлинни букви се плъзгаха по двете страни на въздушния кораб.

В стаята на хотел „Феърмонт“, два етажа над дирижабъла, Далия Айяд изтръска термометъра и го сложи в устата на Майкъл Ландър. Той беше изтощен от пътуването от Ню Джърси. За да избегнат летище „Ню Орлиънс Интернешънъл“, където можеха да познаят Далия, летяха със самолет до Батон Руж и пристигнаха в Ню Орлиънс с взета под наем кола. Ландър през цялото време лежа на задната седалка. Сега беше блед, но с бистри очи. Тя погледна термометъра. Нямаше температура.

— По-добре иди и провери камиона — каза той.

— Експлозивът или е там, или го няма, Майкъл. Ако държиш да проверя, разбира се, ще отида, но колкото по-малко се разхождам по улиците…

— Права си. Или е там, или го няма. Униформата ми в ред ли е?

— Закачих я в гардероба. Изглежда добре.

Поръча да донесат в стаята им горещо мляко и го даде на Ландър с леко приспивателно. След половин час той заспа. Далия Айяд не спеше. При тази слабост на Ландър беше длъжна утре да лети с него, дори ако това значеше да оставят част от бомбата на земята. Можеше да му помогне да издигне дирижабъла и да скачи детонатора. Налагаше се.

Като осъзна, че утре ще умре, тя заплака, заплака за себе си. След това умишлено извика болезнените спомени от бежанския лагер. Видя пред очите си мъчителната агония на майка си — слаба, трийсет и пет годишна жена, която се гърчеше в парцаливата палатка. Далия беше на десет години и не можеше да й помогне с нищо, освен да гони мухите от лицето й. В света имаше толкова много страдание. Собственият й живот беше нищо, нищо. Скоро се успокои, но не заспа до сутринта.

В „Роял Орлиънс“ Рейчъл Бауман седеше пред тоалетката и решеше косата си. Кабаков пушеше, легнал на кревата, и я наблюдаваше. Обичаше да гледа как светлината блести в косите й, когато се реши. Обичаше малките трапчинки, които се появяваха по гърба й, когато го извиваше назад да разтърси косата над раменете си.

— Дейвид, след утрешния ден колко още ще останеш тук?

— Докато намерим експлозивите.

— А онези двамата, жената и американецът?

— Не знам. Вероятно ще успеят да арестуват жената. Тя не може да направи нищо без експлозива. Когато го намерим, ще трябва да отведа Фазил в Израел да го съдят за Мюнхен.

Беше спряла да го гледа.

— Рейчъл?

— Да.

— Знаеш ли каква нужда има Израел от психиатри? Ще се смаеш, като научиш колко луди евреи има. А през лятото и християни. Познавам един арабин в Ерусалим, който им продава парчета от истинския Христов кръст, които получава, като начупва…

— Ще поговорим за това, когато не си толкова погълнат от други неща и можеш да бъдеш по-конкретен.

— Ще поговорим утре вечер в „Антоан“. Стига приказки и четкане на коси. Искам да бъда по-конкретен.

Лампите в стаите на „Роял Орлиънс“ и „Феърмонт“ угаснаха. Наоколо дремеше старият град. Ню Орлиънс беше виждал всичко.