Черна неделя

Втора глава

В този момент Майкъл Ландър вършеше единственото нещо, което обичаше. Управляваше дирижабъла на „Олдрич“ и се носеше на двеста и петдесет метра над стадион „Ориндж“ в Маями, за да осигури площадка на телевизионния екип в гондолата зад гърба си. Долу, на претъпкания стадион, световният шампион „Делфините“ от Маями биеше „Леярите“ от Питсбърг.

Ревът на тълпата почти изцяло заглушаваше пращенето на радиото над главата на Ландър. Увиснал над някой стадион в горещ ден, имаше чувството, че долавя мириса на тълпата, а дирижабълът сякаш се издигаше от мощния поток на безсмислените крясъци и жегата, излъчвана от потните тела, от които Ландър се гнусеше. Предпочиташе пътуванията между градовете. Тогава дирижабълът бе чист и тих.

Ландър рядко поглеждаше надолу към терена. Наблюдаваше ръба на стадиона и мислената линия, която беше теглил между върха на знамето и хоризонта, за да поддържа височина точно двеста и петдесет метра.

Ландър беше изключителен пилот в тази трудна област. Не беше лесно да се управлява дирижабъл. Почти неутралната му въздухоплаваемост и огромната му повърхност го оставяха на произвола на ветровете, освен ако не беше умело направляван. Ландър притежаваше моряшки нюх към вятъра плюс най-важното качество за пилот на дирижабъл — предчувствието. Движенията на дирижабъла са циклични и Ландър ги предугаждаше с два хода напред, като удържаше големия сив кит срещу напора на бриза като риба, устремила се срещу течението — забиваше леко носа му в порива на вятъра и го издигаше при временното затишие, като покриваше със сянката му половината от крайната зона на стадиона. В паузите на играта много зрители поглеждаха нагоре, а някои му махаха с ръка. Гигантският обем на балона, разпрострял огромната си дължина в чистия въздух, направо ги омайваше.

Ландър имаше в главата си автопилот. Докато той му диктуваше постоянните, ежеминутни операции, които поддържаха дирижабъла неподвижен, мислеше за Далия. За луничката в основата на гърба й и за това как я усещаше под ръката си. За остротата на зъбите й. За вкуса на мед и сол.

Погледна си часовника. Далия вече цял час летеше от Бейрут и се приближаваше към него.

Ландър можеше да мисли с удоволствие само за две неща — за Далия и за летенето.

Обезобразената му лява ръка леко побутна напред контролните бутони на дроселите й витлата и завъртя назад голямото кормило за изкачване, което стоеше до стола му. Големият въздушен кораб се издигна бързо, докато Ландър говореше в микрофона.

— Нора едно нула напуска стадиона за една обиколка от четиристотин метра.

— Разбрано, Нора едно нула — весело отговори кулата в Маями.

Всички въздушни диспечери и радисти обичаха да разговарят с дирижабъла и много от тях бяха готови с шегите си, когато го виждаха да приближава. Хората изпитваха прилив на дружелюбие към него, сякаш срещаха панда. За милиони американци, които го гледаха по мачове и панаири, дирижабълът беше огромен, приветлив и тромав небесен приятел. Метафорите за дирижаблите неизменно биваха „слон“ или „кит“. Никой не беше го нарекъл „бомба“.

Най-сетне мачът свърши и седемдесет и два метровата сянка на дирижабъла се понесе над километричните колони от леки коли, изнизващи се от стадиона. Телевизионният оператор и асистентът му бяха опаковали оборудването си й ядяха сандвичи. Ландър често работеше с тях.

Когато дирижабълът увисна над водата, залязващото слънце запали златисточервен пламък над залива Бискейн. Ландър го обърна на север и полетя на петнайсет метра встрани от плажа, при което телевизионният екип и бордовият инженер насочиха биноклите си към момичетата по бикини. Някои от тях им помахаха.

— Ей. Майк, „Олдрич“ произвеждат ли презервативи? — извика операторът Пиърсън с пълна със сандвич уста.

— Да — отговори Ландър през рамо. — Презервативи, автомобилни гуми, чистачки за коли, стъргалки за хладилници, играчки за баня, детски балони и гумени чували.

— Полагат ли ти се безплатни презервативи като на служител във фирмата?

— Естествено. Дори в момента съм надянал един.

— А какво е гумен чувал?

— Голяма каучукова торба. Произвежда се в един размер, но става за всички — рече Ландър. — Отвътре са тъмни. Чичо Сам ги използва за презервативи. Когато ги видиш, знай, че е мърсувал наоколо. — Нямаше да му бъде трудно да натисне копчето, ако Пиърсън беше на борда, нямаше да се поколебае и за другите.

Дирижабълът летеше рядко през зимата. Зимното му убежище беше близо до Маями, а гигантският хангар превръщаше в джуджета останалите сгради на летището. Всяка пролет започваше да лети със скорост от трийсет и пет до шейсет възела в зависимост от вятъра, като спираше над щатски панаири и футболни мачове. През зимата фирмата „Олдрич“ осигуряваше на Ландър апартамент близо до летището в Маями, но днес, щом се погрижи за големия въздушен кораб, той взе самолета за Нюарк и се прибра в дома си, близо до северната база на дирижабъла в Лейкхърст, щата Ню Джърси.

Когато жена му го заряза, тя му остави къщата. Тази вечер светлините на работилницата в гаража горяха до късно — Майкъл се трудеше и чакаше Далия. Разбъркваше на работния тезгях кутия с епоксидна смола. Силната й миризма изпълваше гаража. На пода до него лежеше странен предмет с дължина шест метра — гумен калъп, който Ландър беше направил от корпуса на спасителна лодка, като го обърна наопаки и го сряза по кила. Между двете половини имаше разстояние четирийсет и пет сантиметра. Бяха прихванати от широка обща дъга. Погледнат отгоре, калъпът приличаше на голяма аеродинамична подкова. Създаването му беше отнело седмици от свободното време на Ландър. Но сега блестеше от смазка и беше напълно готов.

Ландър си свирукаше тихичко и полагаше пластове стъклена вата и смола в калъпа, като грижливо заглаждаше ръбовете. Когато стъклената вата и смолата се втвърдяха, щеше да ги извади от калъпа и да получи лека, гладка гондола, която да прилегне точно под гондолата на дирижабъла. Отворът в центъра щеше да е достатъчен да минат единственото кормило за приземяване на дирижабъла и предавателната му антена. Товароносещата рамка, която щеше да влезе в гондолата, висеше от пирон на стената на гаража. Беше изключително лека и здрава с двойни основи от тръби тип „Рейнолдс 5130“ и ребра от същия материал.

Ландър беше превърнал гаража за две коли в работилница още докато беше женен и в него изработи голяма част от мебелите си в годините, преди да отиде във Виетнам. Нещата, които жена му не бе пожелала да вземе, още стояха по рафтовете — високо детско столче, сгъваема масичка за къмпинг, плетени дворни мебели. Флуоресцентната светлина режеше очите и Ландър бе надянал шапка за бейзбол, докато работеше около калъпа, и тихичко си подсвиркваше.

Веднъж спря и дълбоко се замисли. После продължи да заглажда повърхността. Вдигаше внимателно крака, за да не скъса вестниците, постлани на пода.

Малко след четири сутринта телефонът иззвъня. Ландър се обади от гаража.

— Майкъл, ти ли си? — Английските интонации в гласа й винаги го смайваха и си представи слушалката, заровена в тъмната й коса.

— Кой може да е?

— Баба е добре. Аз съм на летището и ще закъснея. Не ме чакай, легни си.

— Какво…

— Майкъл, изгарям от нетърпение да те видя. — Телефонът се затвори.

Малко преди изгрев-слънце Далия се зададе по алеята за коли. Прозорците на къщата бяха тъмни. Беше неспокойна, но не колкото преди първата им среща — тогава се бе почувствала като в стая, в която има змия, а тя не знае къде е. Когато се пренесе да живее при него, се научи да отделя смъртоносната част на Майкъл Ландър от останалата. Сега в негово присъствие усещаше, че и двамата са в стаята със змията, само че вече знаеше къде се намира тя и дали спи.

При влизането си вдигна повече шум, отколкото беше необходимо, и нежно извика името му, когато се заизкачва по притихналите стълби. Не искаше да го стряска. Спалнята беше тъмна като гроб.

От прага видя огънчето на цигарата му да проблясва като малко червено оченце.

— Здравей — каза тя.

— Ела тук.

Тръгна в мрака към огънчето на цигарата. Кракът й докосна оръжието на пода до леглото му. Всичко беше наред. Змията спеше.

Ландър сънуваше китове и не му се разделяше с този сън. Огромната сянка на военноморския дирижабъл се движеше по леда под него, докато летеше в безкрайния ден. Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година и той минаваше над Северния полюс.

Китовете се грееха на арктическото слънце и не виждаха дирижабъла, докато не увисна почти над тях. Тогава чу звуци, подобни на флейта, издигащи се от сребристите фонтани, които разпръснаха около себе си, когато започнаха да се плъзгат под синия лед на Северно море. Ландър гледаше от гондолата и още виждаше изчезналите под леда китове. Дълбоко в хладния син покой, където цареше вечна тишина.

След това се озова над полюса и магнитната стрелка на компаса пощуря. Слънчевата активност се намеси от всички посоки и с Флечър на кормилото той се понесе към слънцето, докато флагът на котвата се тътреше долу по леда.

— Компасът — промълви той, когато тя влезе в стаята. — Компасът.

— Слънчевият лъч от Шпицберген, Майкъл — рече Далия и докосна бузата му с ръка. — Нося ти закуската.

Знаеше този негов сън. Надяваше се да го сънува често. Тогава беше по-управляем.

На Ландър му предстоеше тежък ден, а тя не можеше да го придружи. Дръпна пердетата и слънчевите лъчи заляха стаята.

— Бих предпочела да не ходиш.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — заговори Ландър. — Притежателите на права за пилотиране се наблюдават стриктно. Ако не отида, ще ми изпратят чиновник от Администрацията на ветераните с формуляр. Въпросите в него са: А. Отбележете състоянието му на земята. Б: Изглежда ли субектът потиснат? И тъй нататък до безкрай.

— Можеш да се справиш с това.

— Едно обаждане в щаба, един мъгляв намек, че съм нестабилен, и край. Ще ми забранят да летя. Ами ако чиновникът надникне в гаража? — Пийна портокалов сок. — Освен това искам да ги видя за последен път.

Далия стоеше до прозореца. Слънцето топлеше бузата и шията й.

— Как се чувстваш?

— Имаш предвид дали днес съм луд? Не, днес не съм.

— Не исках да кажа това.

— Ами, не си. Просто ще вляза в малък кабинет при един от тях, ще затворя вратата и той ще ме уведоми за новите неща, които правителството ще направи за мен. — Нещо пошавна зад очите му.

— Е, добре, днес луд ли си? Ще провалиш ли всичко? Ще стискаш ли някого за гушата, докато хвърли топа и те заловят и затворят? Тогава има да седиш в килията си, да мастурбираш и да пееш „Боже, спаси Америка и Никсън“.

Беше използвала едновременно две оръжия. Беше ги пробвала поотделно, но сега искаше да види как действат заедно.

Паметта на Ландър заработи. Наяве спомените го караха да примижава. Насън често крещеше.

Мастурбация: северновиетнамската охрана го завари да мастурбира в килията си и го накара да го направи пред всички.

„Боже, спаси Америка и Никсън“: написан на ръка плакат в ръцете на офицер от Военновъздушните сили пред прозореца на C-141 в базата Кларк на Филипините, когато военнопленниците се прибираха вкъщи. Ландър, седнал от другата страна на пътеката, го беше прочел наопаки на светлината на слънцето.

Погледна Далия с мътни очи. Устата му леко се отвори, а лицето му се смъкна. Знак за опасност. Остана така няколко секунди, докато прашинките танцуваха в слънчевата светлина около Далия и късата грозна пушка до леглото.

— Не трябва да ги убиваш един по един, Майкъл — нежно заговори тя. — Не трябва да правиш и другото сам. Аз ще го направя вместо теб. Обичам да го правя.

Говореше истината. Ландър винаги познаваше. Очите му отново се проясниха и за миг спря да чува сърцето си.

Коридори без прозорци. Майкъл Ландър вървеше сред мъртвия въздух на правителствената сграда по дългите етажи, където буферът се люшкаше от стена до стена и описваше блестящи арки. Охрана в сини униформи проверяваше чанти и пакети. Ландър не носеше нищо.

Момичето в приемната четеше роман със заглавие „Сватбата на медицинската сестра“.

— Казвам се Майкъл Ландър.

— Взехте ли си номерче?

— Не.

— Вземете.

Той взе номерирано кръгче от подноса на бюрото.

— Кой е номерът ви?

— Трийсет и шест.

— Как се казвате?

— Майкъл Ландър.

— От какво се оплаквате?

— От нищо. Днес трябва да се явя на разговор. — Подаде й писмото от Администрацията на ветераните.

— Седнете, моля. — Обърна се към микрофона до себе си. — Номер седемнайсет.

Номер седемнайсет — младо момче със занемарен вид и яке от изкуствена материя, се шмугна покрай Ландър и изчезна в зайчарника зад гърба на секретарката.

Почти половината от петдесетте места в чакалнята бяха заети. Повече от мъжете бяха бивши командоси, които в цивилни дрехи изглеждаха точно толкова неугледни, колкото и навремето в униформи. Ландър си ги представи как блъскат автоматите на някоя автобусна гара, облечени в измачкани защитни костюми.

Пред него седеше мъж с лъскав белег над сляпото око. Беше се постарал да го закрие с косата си. Всеки две минути вадеше от джоба си носна кърпа и се секнеше в нея. Имаше кърпи във всеки джоб.

Мъжът до Ландър стоеше неподвижно с длани върху бедрата. Движеха се единствено очите му. Не спираха дори за секунда — проследяваха всеки, който минаваше през чакалнята. Често се напрягаше да ги извърта до крайност, за да не помръдне главата си.

В малък кабинет в лабиринта зад секретарката Харолд Пю очакваше Ландър. Пю беше военен психиатър с процъфтяваща кариера. Приемаше назначението си в специалната секция за военнопленници като поредна крачка към светлото бъдеще.

Новата работа на Пю го засипа със значителен обем литература. Между купищата диагнози беше и тази на главния национален консултант по психиатрия към Военновъздушните сили. В нея пишеше: „Не е възможно човек, подлаган продължително време на непоносими унижения, изолация и лишения, да не развие депресия, породена от силен гняв, потискан през дълъг период от време. Въпросът е просто кога и как депресията ще изплува и в каква форма ще се изрази.“

Пю възнамеряваше да прочете всичко, когато има време. Военното досие на бюрото му беше впечатляващо. Докато чакаше пациента, го прегледа още веднъж.

„Ландър, Майкъл, 0214278603. Корея 1951 г., мичман. Много висока оценка. Обучение по въздухоплаване в Лейкхърст, Ню Джърси, 1954 г. Изключителни постижения. Препоръки за изследователска дейност в полярния кръг с дирижабъл. Военноморска полярна експедиция през 1956 г. Преместен в Администрацията, когато през 1964 г. флотата прекратява проучванията с дирижабли. Доброволец за пилот на хеликоптер през 1964 г. във Виетнам. Два пъти. Свален близо до Донг Хой на 10 февруари 1967 г. Шест години военнопленник.“

На Пю му се стори странно, че офицер с досието на Ландър е подал оставка. Нещо не беше в ред, Пю си спомни за разпитите при закрити врата, когато военнопленниците се завърнаха. Май щеше да е по-добре да не пита Ландър защо е подал оставка.

Погледна часовника си. Четири без двайсет. Човекът закъсняваше. Натисна бутона на телефона на бюрото си и чу гласа на секретарката.

— Господин Ландър дали дойде?

— Кой, кой, господин Пю?

Пю се зачуди наистина ли е толкова тъпа, или се прави на такава.

— Ландър. Ландър. Един от специалните пациенти. Инструкциите ви са да го изпратите при мен веднага щом дойде.

— Добре, господин Пю. Ще го изпратя.

Секретарката се върна към романа си. В четири без десет й потрябва листче, с което да отбележи страницата, и взе писмото на Ландър. Името се наби в очите й.

— Номер трийсет и шест. Номер трийсет и шест. — Звънна в кабинета на Пю. — Господин Ландър ще дойде веднага.

Пю остана малко изненадан от вида на Ландър. Изглеждаше стегнат в униформата си на капитан от запаса. Движеше се бързо и го гледаше в очите. Пю си беше представял, че ще се занимава с прегърбени мъже с хлътнали очи.

Видът на Пю не изненада Ландър. През целия си живот беше ненавиждал чиновниците.

— Прекрасно изглеждате, капитане. Бих казал, че успешно сте се приспособили след завръщането си.

— Много успешно.

— Сигурен съм, че се чувствате отлично в семейна обстановка.

Ландър се усмихна. Очите не взеха участие в усмивката.

— Доколкото знам, семейството ми се чувства отлично.

— Не живеете ли заедно? Стори ми се, че сте женен. Я да видя, да, имате две деца, нали?

— Да, имам две деца. Разведен съм.

— Извинете. Опасявам се, че моят предшественик Горман е оставил твърде малко информация. — Горман беше повишен поради некомпетентност.

Ландър внимателно наблюдаваше Пю. На устните му играеше лека усмивка.

— Кога се разведохте, капитан Ландър? Трябва да го нанеса в досието ви. — Пю приличаше на крава, кротко пасяща на брега на тресавище, без да усеща, че някой я дебне от тъмната сянка.

Внезапно Ландър усети, че говори за неща, за които не си позволява дори да мисли. Никога.

— За първи път е подала молба за развод два месеца преди освобождаването ми. Май по времето, когато Парижките преговори се бяха забатачили, та чак миришеше на избори. Но не го направи тогава. Напусна ме една година след като се върнах. Моля ви, Пю, не се притеснявайте. Правителството направи всичко, каквото можа.

— Не се и съмнявам, но трябва да…

— Един флотски офицер няколко пъти е посещавал Маргарет, след като ме плениха, пил чай с нея и я успокоявал. Както, естествено, ви е добре известно, съществува стандартна процедура за подготовка на съпругите на военнопленниците.

— Предполагам, че понякога…

— Предупредил я, че сред освободените военнопленници се ширят хомосексуализъм и импотентност. За да знае какво да очаква, разбирате, нали? — Ландър искаше да млъкне. Трябваше да млъкне.

— По-добре да…

— Казал й, че продължителността на живота на военнопленниците е два пъти по-ниска от средната. — На лицето на Ландър вече сияеше широка усмивка.

— Но, капитане, сигурно е имало и други фактори.

— О, да, разбира се, вече се е чукала с някого, ако това имате предвид. — Ландър се засмя високо, прониза го добре познато чувство на непоносимо напрежение. „Не е нужно да ги убиваш един по един, Майкъл. Ще седиш в килията, ще пееш и ще мастурбираш.“

Ландър затвори очи, за да не гледа пулсиращата вена на гърлото на Пю.

Първият рефлекс на Пю беше да се засмее заедно с Ландър, за да го предразположи. Но лековатите, евтини приказки за секса обидиха баптиста у него и той потисна навреме смеха си. Това спаси живота му.

Пю отново взе папката с досието.

— Съветвали ли сте се със специалист по тези въпроси?

Ландър вече се чувстваше по-добре.

— Да. Психиатърът на военната болница „Сейнт Олбан“ разговаря с мен. Здравата си пийваше.

— Ако имате нужда от допълнителни консултации, мога да ви помогна.

Ландър намигна.

— Вижте, господин Пю, вие сте светски човек, аз също. Случват се и такива неща. Поводът, за който исках да ви видя, е получаването на някаква компенсация за това тук. — Вдигна обезобразената си ръка.

Пю се почувства на позната почва. Изтегли формуляр 214 от досието на Ландър.

— Тъй като очевидно не сте сакат, ще трябва да намерим някакъв начин, но… — намигна на Ландър — ще се погрижим за вас.

Когато Ландър излезе от сградата на Администрацията на ветераните, беше четири и половина и вечерната блъсканица в мръсния манхатънски следобед беше започнала. Потта замръзваше на гърба му, докато стоеше на стъпалата и наблюдаваше тълпите, които се носеха към станцията на метрото на Двайсет и трета улица. Не можеше да влезе там и да се натъпче в един вагон с тях.

Много от служителите в Администрацията тихомълком се измъкваха преди края на работното време. Техният поток задръсти вратите и го изтласка към стената. Прииска му се да се бие. Маргарет се приближи тичешком и той усети мириса и допира й. Разговорът над шперплатовия тезгях. Трябваше да мисли за нещо друго. Свирката на чайника. За Бога, само това не. Усети хладна болка в дебелото черво и затърси таблетка ломотил. Късно. Трябваше бързо да намери тоалетна. Бързо. Върна се към чакалнята, мъртвият въздух лепнеше като паяжина по лицето му. Когато влезе в малката тоалетна, беше пребледнял, на челото му бе избила пот. Единствената кабинка беше заета и пред нея чакаше още един мъж. Ландър се обърна и тръгна обратно през чакалнята. В медицинския му картон пишеше: еластично дебело черво. Не бяха му предписали лекарства. Бе открил сам ломотила.

Защо не го глътнах предварително?

Мъжът с шарещите очи проследи Ландър докъдето можа, без да помръдне глава. Болката в червата вече го връхлиташе на вълни, кожата му настръхна и той започна да се задъхва.

Дебелият портиер порови във връзката с ключове и пусна Ландър в тоалетната на персонала. Застанал отвън, портиерът не можеше да чуе неприятните звуци. Най-сетне Ландър вдигна лице към тавана. От спазмите очите му се бяха навлажнили и сълзите се затъркаляха по лицето му.

За секунда отново клечеше до пътеката пред очите на охраната по време на принудителния марш към Ханой.

Беше същото, съвсем същото. Отново чу свирката на чайника.

— Мръсници — изграчи Ландър. — Мръсници.

Избърса лице с обезобразената си ръка.

Далия, която цял ден беше пазарувала с кредитните карти на Ландър, чакаше на перона, когато той слезе от влака. Видя го да слиза предпазливо по стъпалата и разбра, че се старае да не раздрусва вътрешностите си.

Напълни картонена чашка с вода от чешмата и извади от чантата си малко шишенце. Когато сипа опиата, водата побеля като мляко. Забеляза я едва когато застана до него и му подаде чашката.

Имаше вкус на горчива билка и устата и езикът му леко изтръпнаха. Преди да стигнат до колата, опиумът започна да успокоява болката, а след пет минути му мина напълно. Когато стигнаха вкъщи, той се повали на леглото и спа три часа.

Ландър се събуди объркан и неестествено бодър. Защитните му рефлекси работеха и умът му се съвземаше от болезнените видения като лента, превъртана на бърза скорост. Мислите му се връщаха към безобидните, изрисувани образи между звънците и камбаните. Днес не беше провалил плана, поне дотук добре.

Чайникът… Вратът му се схвана. Струваше му се, че го сърби някаква точка между плещите, която не можеше да достигне. Не можеше да задържи краката си неподвижни.

Къщата тънеше в мрак, призраците й блуждаеха навред из нея. Внезапно зърна трепкаща светлинна, слизаща по стълбите. Далия носеше свещ, сянката й на стената бе огромна. Беше облечена с тъмен, дълъг до земята халат, босите й крака се движеха безшумно. Застана до него, свещта се отразяваше като две точици в големите й тъмни очи. Протегна ръка.

— Ела, Майкъл. Ела с мен.

Тръгна бавно заднишком към тъмния коридор, повела го за ръка. Гледаше го в лицето. Черната й коса висеше над раменете. Белите стъпала надничаха при всяка крачка изпод ръба на халата. Вървяха така, докато стигнаха някогашната детска стая, празна от цели седем месеца. Сега, в светлината на свещта, Ландър видя, че в дъното й има голямо легло, а стените са покрити с тежки драперии. Дъх на тамян докосна лицето му, а на масичка до леглото трепкаше синият пламък на спиртник. Това вече не беше стаята, в която Маргарет… не, не, не.

Далия остави свещта до лампата и с леки движения съблече горнището на пижамата му. Развърза панталона и коленичи, за да го изуе през краката. Косите й погалиха бедрото му.

— Толкова силен беше днес.

Бутна го нежно да легне. Коприната под него беше хладна. Усети въздуха като студена болка върху гениталиите си.

Лежеше и я наблюдаваше как пали две тънки свещици, забодени в светилници на стената. Подаде му дългото наргиле за пушене на хашиш, застана в основата на леглото, а сенките от свещите танцуваха зад нея.

Ландър усети, че потъва в бездънните й очи. Спомни си как като дете лежеше на тревата през ясните летни нощи и се взираше в небето, което внезапно ставаше измеримо и дълбоко. Гледаше, докато загубеше усещането за горе и долу и започваше да пада към звездите.

Далия пусна халата на пода и застана пред него.

Видът й го прониза също както първия път, когато я видя, и дъхът му секна в гърлото. Далия имаше големи гърди — извивките им бяха като на купол и се допираха плътно една до друга дори когато не носеше сутиен. Зърната й потъмняваха, когато щръкваха от възбуда. Беше пищна, но не и недостижима, светлината на свещите поглъщаше заобленостите и падините й.

Ландър изпита сладостен шок, когато тя се обърна да вземе съдинката с благовонно масло от спиртника и светлината заигра по нея. Коленичи встрани от него и започна да втрива затопленото масло в кожата на гърдите и корема му; гърдите й плавно се полюшваха от движенията.

Когато се навеждаше напред, коремът й леко се закръгляше, а после се прибираше в тъмния триъгълник.

Той ставаше все по-плътен, мек и еластичен на фона на корема й, като черен взрив, разпилял кичурите й, сякаш искаше да се издигне нагоре. Почувства, че докосва пъпа му, и когато погледна надолу, видя първите капчици на същността й, които блестяха като бисери в светлината на свещите.

Знаеше, че ще го окъпе с тях, ще затопли скротума му и ще усети вкуса на банани и сол.

Далия напълни уста с топлото, благовонно, сладко масло, пое пениса му и го задържа, като кимаше нежно и дълбоко в ритъма на кръвта му, и го покри с топлата вълна на косите си.

А раздалечените й като на пума, пълни с лунна светлина очи не се отделяха нито за миг от лицето му.