Джеймс Оливър КъруудЧестта на дълбоките снегове

МУЗИКАТА

— Джон, чувам някаква музика… — прошепна жената.

Бялата й тънка ръка немощно се повдигна, за да погали загрубялото лице на мъжа, коленичил до леглото й. Големите тъмни очи на жената просветнаха за миг и тя отново повтори:

— Джон, чувам някаква музика…

От устните й се отрони въздишка. Мъжът отпусна глава. Чувстваше на бузата си трепета на нейната малка ръка и в това докосване имаше нещо, което подсказваше на Джон Къминс, че краят на живота е настъпил и за двамата. Сърцето му заби силно и раменете му потрепераха под тежестта на отчаянието, което го бе обзело.

— Да, хубава музика, моя Мелиса! — промълви нежно Джон, едвам сдържайки плача си. — Това е хубавата небесна музика.

Ръката се притисна по-силно до бузата му.

— Не е небесна музика, Джон. Чувам!… истинска музика.

— Небесната е, Мелиса. Да отворя ли вратата, за да се чува по-добре?

Ръката се отдели от бузата му. Къминс повдигна глава, изправи широките си рамене и погледна бледото лице, от което изчезваше и червенината на треската. Джон вдигна дългите си тънки ръце към ниския таван на хижата и за пръв път в живота си отправи молитва към Бога, сътворил за него тоя свят на снега, дал му тази жена, която сега му отнемаше.

Когато я погледна отново, жената бе отворила очите си: в тях, макар и слабо, още гореше голяма любов. Устните й сякаш го молеха както преди, когато тя искаше да я целуне, когато мъжът галеше косите й и казваше, че е най-хубавото нещо на света.

— Мелиса!

Той я притисна до гърдите си, сподавяйки своята болка в гъстите й меки коси, докато тя повдигаше отслабналите си ръце да обвие шията му. Джон чуваше тежкото й дишане и нейния все по-заглъхващ шепот:

— Музиката… на хората… от моя край.

— Това е музиката на небесните ангели, Мелиса! Нашата музика!

Ръцете й се отпуснаха на раменете му. Той прекара пръстите си по разпръснатите и коси и погали лицето й, както се гали заспало дете.

— Ще отворя вратата, Мелиса.

Джон безшумно пресече с мокасините си единствената стая на къщичката. Спря се при вратата, ослуша се, после я разтвори и светлината на бялата нощ го обля. От прага устреми поглед натам, откъдето идеха бледите и студени отблясъци на северната зора. До него стигна тъжната песен, която двамата наричаха небесна музика.

Не се чуваше никакъв друг звук освен тайнствената музика. Бе един часът след полунощ. Зад малката станция се простираха Пустинните земи. Беше часът на дълбокия сън, но тая нощ никой не спеше. В няколко дървени къщици мъждукаха лампи. Магазинът на компанията бе осветен и от бюрото на агента, което служеше за убежище на хора от гората. Станцията будуваше, очакваше, наблюдаваше.

Когато вратата на стаята се разтвори и пропусна светлината, вратата на една от дървените къщи също се отвори. После се открехнаха и останалите. Като сенки в нощта няколко мъже, обути с мокасини, излязоха навън, за да чуят от Джон Къминс една вест за живот или смърт. Без сами да съзнават, тези хора живееха много близо до Бога. Сега те отправиха няма молитва за милост към всичко прекрасно, което обичаха.

Само два летни сезона бяха изминали, откакто това неясно създание бе дошло да развесели живота на Джон Къминс и на станцията. Червенокосият Къминс, подвижен като котка, с душа широка като вечните планини на племето си и най-добрият ловец на компанията, бе довел тук Мелиса като своя жена. Седемнадесет корави сърца я бяха посрещнали пред малката хижа, от която излизаше сега светлината, онемели от възхищение пред тази жена, дошла сред тях. Мъжете смутено стояха пред усмихнатия й поглед с шапки в ръце и с наведени очи. Жената се ръкува с всеки един от тях.

Може би не бе истинска хубавица, съдейки по общия вкус, но тук, на четиристотин мили от цивилизацията, тя беше прекрасна. Муки, метис от племето кри, никога не бе виждал бяла жена. Дори жената на агента имаше във вените си кръвта на племето чипевайян и никой от другите не отиваше повече от веднъж в годината до южния предел на гората.

Мелиса бе с меки и кестеняви коси, чиито златисти отблясъци караха тези грубовати мъже да мислят за невиждани неща. Очите й бяха сини като първите горски цветя след пролетните дъждове и гласът й бе по-приятен за тях от всички други, които бяха чували. Така мислеха мъжете, когато видяха за пръв път жената на Къминс, и това им впечатление не се промени. Всяка седмица, всеки месец прибавяха нещо ново към хубостта й, както времето придава нова стойност на творбите на Рафаело и Ван Дайк.

Жената се оказа повече човек, отколкото ангел и, естествено, така бе по-реална, по-достъпна за опознаване и хората я заобичаха от все сърце. Дори през ум не им минаваше лоша мисъл, защото предаността им бе изтъкана от силна обич, чиста и безкористна. Къминс и жена му приемаха обичта на околните и бяха най-щастливата двойка по тия земи на Севера.

Мелиса, току-що разцъфтяла, се приспособи лесно към новия си живот. Не правеше нищо необичайно, нищо повече от онова, което би могла да направи една възпитана в почит към Бога и дома си жена. В свободните си часове учеше шест диви деца от станцията и всяка неделя ги запознаваше с някоя чудна притча от Библията. Помагаше и на болните — това бе част от от смисъла на живота й. Навсякъде носеше усмивката си, сърдечния си поздрав, замислената си сериозност. Разведряваше живота на тъжните и самотни северни хора.

И успя. Не защото бе различна от милионите жени като нея, а поради различието между четиридесетия и шестнадесетия паралел.

Преди няколко дни в ежедневието на станцията се бе случило едно чудно събитие. В малката хижа на Къминс и жена му се бе появил нов живот. Мелиса бе станала майка. В нямото обожание на хората имаше и нещо трогателно. Сега тя бе неразривна част от тяхното съществуване, действителна като светлината над полюса, като звездите нощем, като безграничните гори и дълбоките снегове.

После настъпи внезапна промяна и сянката на смъртта падна върху станцията, предизвиквайки необикновена скръб у обитателите й.

Къминс остана за миг пред осветената врата. Не каза нито дума. Но от уста на уста се разнесе вестта, че най-хубавото създание на света все още диша в малката хижа накрай гората.

— Чуваш ли и сега небесната музика, Мелиса? — коленичи отново до нея мъжът. — Много е хубава музиката тая вечер.

— Не беше същата — каза жената.

Опита се да погали лицето му, но Къминс не разбра усилието й, понеже нейната ръка остана неподвижна. Не видя и чезнещата нежност на големите изпълнени с любов очи, понеже неговите очи бяха пълни със сълзи. И жената не видя сълзите му.

— Музика! — промълви задъхано тя. — Джон, това е музиката… на моята страна!

Мъжът се изправи и се обърна към вратата. Сега и той я чуваше. Дали ангелите не идеха да вземат Мелиса? Никога не бе чувал такива звуци.

Излезе навън в нощта и тръгна по снега към края на елховата гора. Скръбта го задавяше и той все тъй протягаше ръце към божия пратеник, идещ за неговата любима. Къминс принадлежеше към един прост свят и не разбираше какви са тия толкова сладки звуци, които идваха от дълбочината на тъмната гора.

— Мелиса, Мелиса! — хълцаше той.

От сянката се отдели една фигура и с нея се приближи и музиката: сладка, лека, нежна. Джон Къминс се спря и погледна към небето. Сърцето му замря.

Изведнъж музиката стихна и той видя, че фигурата, залитайки, идваше насам. Пред него се спря непознато бледо момче.

— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене! — прошепна то.

Отслабналата фигура се олюля и почти падна в ръцете на Джон. Отново се чу тих глас:

— Аз съм Ян Торо… с цигулката си!

Двамата влязоха в хижата. Там ги посрещна изпитото лице на жената и големите й тъмни очи се вторачиха в тях. Мъжът коленичи до нея, повдигна главата й и я сложи на гърдите си. Тя прошушна:

— Музиката на моя край… Цигулката! Джон Къминс рече тихо:

— Свири!

— Ах! Хубавият ангел е болен, много болен! — прошепна Ян и плъзна лъка по струните.

От цигулката се откъснаха толкова гальовни звуци, че Джон Къминс, притискайки жената до гърдите си, затвори очи и се заслуша… Когато отвори очите си, усети странен хлад. Душата на любимата му бе излетяла и трептеше като сладката музика от цигулката на Ян Торо.

Загрузка...