Честта на дълбоките снегове

РОЖДЕНИ ДНИ

Ян тихо влезе през отворената врата. Вътре нямаше никой. За да извести за присъствието си, той се изкашля и нарочно побутна един стол. Смехът в съседната стая утихна, после вратата се отвори и на прага застана Мелиса:

— Е, как ти се струва, братко Ян?

Косите й бяха събрани на върха на главата, както в журналите. Бузите й бяха зачервени. Очите й гледаха въпросително.

— Така ли изглеждам, както си ме представяше, Ян? — попита тя с нотка на съмнение в гласа.

— По-хубава си от всякога, Мелиса! — отвърна Ян.

Каза го с някаква сериозност, която я накара да се приближи до него с обичайния си поривист и почти детински начин. Сложи ръце на раменете му.

— Ако съм хубава… и ти харесвам така…, защо тогава…

Ян я прегърна и я целуна, но веднага я пусна.

— Драги ми, братко, приятно ми е, че ме целуваш, но трябва да ти кажа нещо. Сутрин, преди да отиде в магазина, татко винаги ме целува. Помня, че и ти винаги ме целуваше, когато се прибереше вкъщи. Но отскоро си задавам въпроса — дали братята по-малко обичат порасналите си сестри.

— Понякога обичат по-малко сестрата, а повече — друго момиче, хубава Мелиса! — каза весел глас от вратата.

Беше Жан дьо Гравоа. Влезе с котешка пъргавина и се поклони на Мелиса:

— Небесни светии, но тя наистина е вече жена, Ян Торо, както ми каза моята Йовака! А сладките, хлябът, тортата?! Трябва да забавите вечерята, прекрасна госпожице, защото Господ да ме пази от злото, ако тестото ми не е наред! Да бяхте видели каква бъркотия беше у дома! А моята Йовака се смее и ме нарича некадърник!

— Ужасно сте влюбен, Жан! — разсмя се до сълзи Мелиса. — Също като в книгите, които четем с Ян.

— И винаги ще бъда, драга моя, докато дъщерята на принцесата и правнучката на един дружинен началник ми позволява да меся за нея тесто!

Мелиса сложи червения шал на главата си:

— Отивам да й помогна, Жан!

— Господи! — възкликна Гравоа. — Моите поздравления, Ян Торо. Това означава…

Французинът сви очи.

— Девойките от племето кри за пръв път си вдигат плитките, когато се сгодяват. Когато попитах милата ми Йовака дали иска да бъде моя жена, тя избяга, и ми се подигра. Аз се отчаях, но тя се върна при мене, преди да бях умрял от отчаяние, и бе с навити плитки на главата си!

Французинът замълча, изненадан от странния поглед на Ян, който гледаше неподвижен и втренчен над главата му.

— Не, не означава нищо — промълви най-сетне Ян с побледняло лице.

Жан се отпусна на стола до масата, като поразен от неочакван удар. От гърдите му се откърти тежка въздишка:

— Ян Торо, ти забрави, че убих мисионера заради тебе и че през всичките тия години никога не те попитах коя е причината за случилото се в планината!

В гласа му трептеше нежност и приятелство, близки до обичта, която в техния мъжки свят нито се продава, нито се купува.

— Забрави ли, Ян Торо? Не може ли Жан дьо Гравоа да направи нещо за тебе?

Придърпа стола срещу Ян и зачака, стиснал лице в шепите си, докато другият не вдигна глава. Очите им се срещнаха в упор с прям поглед, изразяващ клетвата и задълженията на всичко онова, което честта на дълбоките снегове символизираше за двамата.

Все така безмълвно Ян бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който бе крил в цигулката. Една по една подаде страниците на Жан.

— Боже мой! — прекръсти се Жан, след като ги прочете. Двамата се спогледаха, еднакво бледи.

— Ето защо исках да убия мисионера! — призна Ян. После посочи страниците, написани с по-грубия почерк:

— Сега разбирате ли защо не може да има никакво значение това, че Мелиса си е вдигнала косите нагоре!

Стана и прибра листовете, които моментално сами се навиха на роло.

— Сега разбирате ли? — развълнувано повтори Ян.

— Разбирам! — вдигна лактите си от масата Жан. — Разбирам, Ян Торо, и благодаря на Света Богородица, че аз, Жан дьо Гравоа, убих мисионера.

— Но другият, другият, който казва, че аз…

— Мълчи!

Французинът стисна ръката на Ян между мургавите си нервни пръсти:

— Трябва да забравиш това. Няма никакво значение, никакво, Ян Торо! Никой ли не го знае освен тебе и мене?

— Никой. Исках Мелиса и баща и да го узнаят един ден, но отлагах, отлагах и сега вече не смея да им го кажа. Напразно се стараех да го забравя. Всяка година погребвах тоя спомен по-дълбоко в сърцето си, но днес в планината…

— Тъкмо днес и тук ще го погребеш отново и то така, че повече да не мислиш за това! Гордея се с тебе, Ян Торо, и те обичам! За пръв път Жан дьо Гравоа казва подобно нещо на друг мъж. А! Ето ги!

Французинът дръпна Ян кьм вратата. Мелиса и Йовака носеха през площада голям индиански панер и весело се смееха. Като видяха двамата, жените оставиха панера и им дадоха знак да отидат на помощ.

— Би трябвало да бъда почти най-щастливият човек на света! — неочаквано изрече Ян. — Най-щастливият след Жан дьо Гравоа.

Жан изтича пъргаво към жените, вдигна панера и едва тогава Ян го настигна.

— И ти ли остаряваш, Ян? — пошегува се Мелиса, като останаха няколко крачки след Жан и жена му. — Вървиш толкова бавно!

— Струва ми се, че съм на двадесет и девет години.

— Така ли мислиш?

И тоя път Мелиса не можеше да прикрие закачливостта си.

— Но как, Ян…

Никога не бе й говорил като сега:

— И аз съм роден през зимата, както тебе, Мелиса. Може би на вчерашния ден… Може би на утрешния… Друго не знам!

Устните му се свиха от болката, която се мъчеше да скрие.

Радостта бързо изчезна от лицето на Мелиса. Сините й очи се изпълниха с тъга, каквато не бе виждал у нея. Ян почувства, че го е разбрала и от все сърце съжали за думите си. Тя сложи ръка на рамото му. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Прости ми! — прошепна Мелиса. — Прости ми, драги Ян! Притисна ръката му до сърцето си и той усети ударите му.

— Днес е твоят рожден ден, Ян! Твоят и моят, моят и твоят… И отсега нататък винаги ще ги празнуваме заедно, нали, Ян?