Честта на дълбоките снегове

СПАСЕНИЕТО

Младият Диксън пристигна от форт Чърчил с първите снегове. Жан дьо Гравоа го посрещна на пътеката близо до хижата на Ледок. Когато англичанинът позна дребния французин, скочи от шейната и тръгна към него с протегната ръка и сияещо лице.

— О! Кого виждам, стария приятел Жан! Тъкмо си мислех за вас, Гравоа. Как ме наредихте преди две години! Научих се да познавам добре хората от снеговете и никога вече няма да ми се случи подобно нещо.

Гласът му звучеше искрено.

— А как са госпожа Гравоа, малките и… Мелиса? — побърза да попита той, преди Жан да е заговорил.

— Всички са добре, господин Диксън. Само че малките вече са един юноша и една девойка.

После Жан каза на Йовака:

— Не мога да отрека, че Диксън е симпатичен, но не ми се иска да призная това. Защо ли?

— Защото се страхуваш, че се харесва и на Мелиса — усмихна се жена му.

— Небесни светии! Разбира се, че си права. Не обичам чужденците, а и Мелиса принадлежи на Ян.

— Преди време — да, но може би вече е късно, Жан.

— Може би. Все пак се съмнявам, драга моя. Ако Ян се реши да й каже…

— Една жена не може да чака вечно — прекъсна го Йовака. — Ян Торо много проточи нещата.

Един ден двамата видяха как Диксън и Мелиса се разхождат по края на гората.

— Нали ти рекох, че Ян се бави много? Лицето на Жан помръкна.

— И ти ли би приела ухажването на някой чужденец, ако остана година-две в Атабаска?

— Възможно е — отговори шеговито Йовака.

— По дяволите! — измърмори Жан й тръгна към магазина.

Ядосваше го спокойствието, с което Ян се отнасяше към създалото се положение.

— Този Диксън прекарва доста от времето си с Мелиса, Ян. Почти всеки ден излизат да се разхождат из гората. Както е тръгнало, скоро ще имаме сватба на езерото Бейн.

— Мелиса заслужава добър човек — отвърна невъзмутимо Ян. — Диксън е симпатичен.

Макар че каза това, в дъното на душата си той знаеше, че наближава развръзката. Не призна на Мелиса, че се завръща заради нея. Не го сподели и с Жан. Предвиждаше, че тая зима ще му донесе горчива радост. Не беше предвидил само присъствието на Диксън. Всеки ден виждаше Мелиса с англичанина и макар да не изпитваше силна ревност, обземаше го мъка, че девойката скоро няма да бъде с него такава, каквато е била. Диксън не криеше чувствата си. Обичаше Мелиса и призна това пред Жан, когато веднъж двамата пътуваха заедно за Чърчил. Каза му и други неща, които сломиха последната наследствена съпротива на Жан и го принудиха да признае, че Диксън е по-различен от чужденците, които познаваше.

— Дявол да го вземе! — призна пред себе си той. — Симпатичен ми е, но бих предпочел да се махне, отколкото да отнеме Мелиса от Ян.

Големите снегове решиха проблема.

През първите дни на декември, една ранна сутрин Диксън тръгна сам към хижата на Ледок. Към пладне небето стана оловносиво и заваля толкова силно, че не се виждаше на десет крачки разстояние. Тоя ден англичанинът не се завърна. Не се появи и на другия ден. Гравоа отиде с шейната си до хижата на французина: Диксън бил заминал предишния ден за езерото Бейн!

Жан се прибра в станцията и веднага отиде при Мелиса.

— Да тръгнем да го търсим, значи да се изложим на смърт — каза й той. — Не можем да използваме вече кучетата, снегоходките ни ще потъват в снега. Да се отдалечим на десет мили от станцията, ще рече да оставим костите си на лисиците.

Вече се мръкваше, когато Ян влезе в хижата. Беше побелял от сняг, с лека торба на гръб и с пушка в ръка. Мелиса скочи и му разказа всичко.

— Отивам да го търся. Ако е жив, ще ти го върна! — рече Ян.

Тя пристъпи съвсем близо до него. Сърцето му затрептя като пърхане на птиче крило. Нима ще забрави някога тоя поглед? В очите й блестеше някогашният пламък, ръцете й бяха протегнати, устните — полуотворени. Лицето на Мелиса бе толкова близо до неговото, че усещаше дишането й. Тя грабна с двете си ръце загрубялата му длан и я притисна до гърдите си.

— Ян, ти си герой!

Той се отдалечи замаян и потъна в нощта. Чу гласа й, но бурята заглуши думите й. Отново бе видял чудната светлина на любовта в очите й… На любовта й към Диксън. Добре, ще го намери. Най-сетне Ян Торо ще докаже, че старата любов не е умряла в сърцето му. Ще изпълни обещанието си пред Мелиса по време на пътуването им с шейната до хижата на Ледок. И после…

Призори Ян изкачи планината и бе в хижата на Ледок. Французинът не вярваше в успеха на мисията му.

— Няма да го намерите. Но щом сте решили да вървите, ще дойда и аз. Много е възможно да не се завърнем вече.

Ян възрази:

— Не идвайте! Един е достатъчен. Освен ако не поемем в различни посоки. Дойдох тук, за да узная дали бе започнало да вали, когато Диксън е тръгнал от тия места.

— Само час след излизането му от хижата така заваля, че човек не можеше да види ръката пред очите си. Няма съмнение, заобиколил е около езерото Бейн. Ще идем дотам заедно, сетне ще продължим да търсим поотделно.

След дълго пътуване през снежната планина те стигнаха пред елховите гори на езерото. Тук се разделиха. Ян се отправи на северозапад, а Ледок — на юг.

За Ян тая борба с дълбоките снегове не бе голяма жертва. Нали всичко беше заради щастието на Мелиса. А мотивите за постъпката на Ледок никой никога нямаше да отгатне. Защото едва когато късните пролетни снегове се стопиха, ловците от езерото Бейн намериха онова, което лисиците и вълците бяха оставили от него.

Ян безстрашно се впусна по бялата шир на езерото. Нямаше нито камък, нито дърво, по които да се ориентира. Богът на индианците бе покрил всичко с бялата си наметка. Балсамовите дървета в гората се огъваха под тежестта на снега, елхите се пречупваха, мъчително изкривени под снежната броня. Наоколо цареше спокоен ужас, сред който се разнасяше само гласът на Ян. От време на време той стреляше и се ослушваше продължително. Ехото му се присмиваше, заглъхвайки в бурята.

Настана ден, малко по-ясен от нощта. Ян премина езерото. Потъваше в снега при всяка стъпка и на всеки половин час даваше по един пушечен изстрел. Отговориха му с изстрели от юг. Може би стреляше Ледок. Постепенно тия изстрели се чуваха все по-слабо, докато съвсем замряха в далечината.

Като премина езерото, отново се върна в гората и виковете му проехтяха напразно в зловещата й тишина. Наоколо нямаше никакъв признак на живот. Само снегът продължаваше да вали изобилно. Горските обитатели се бяха укрили на сигурни места. Птиците, почти безжизнени, очакваха бурята да спре.

Към пладне Ян се спря да похапне. Продължи с пушка на дясното рамо, за да намалява крачките на десния крак и да се движи в кръг, както навярно беше вървял и Диксън.

Привечер бурята се засили. Той изрови дупка в снега и я застла с балсамови клони за легло. Сутринта разбра, че е затрупан от снега на височина до човешки ръст. С помощта на широките си снегоходки се измъкна на повърхността, където снегът стигаше до коленете му.

Вдигна торбата и като провря ръка през единия ремък, усети лекотата й: половината от съдържанието й беше изядено.

По отпечатъците от остри зъби върху парчето останала шунка можа да се досети какво бе станало, докато е спал. Една белка се беше нагостила с неговите провизии.

Впрочем, белката едва ли бе изяла всичко, което беше отмъкнала от торбата. Ян трескаво разрови снега под балсамовите клони в дупката. Стигна чак до замръзналата земя, но не намери нищо. Накладе малък огън, стопи сняг за чай, свари резенче от шунката, и го изяде с парче сухар. После събра брашното на дъното на торбата и го скри в един от дълбоките джобове на връхната си кожена дреха. И продължи в предполагаемата посока към езерото Бейн.

Вървеше, викаше високо името на Диксън и стреляше с пушката. До обяд трябваше да бъде на езерото, но и втората нощ го застигна в гората. Той пак запали огън и изяде последното резенче от шунката. Оставаше му само брашното в джоба.

Прекъсна почивката си, преди да е изтекла нощта. Чувстваше някакво тъмно задоволство. За втори път се излагаше на смърт заради Мелиса. Бе се страхувал от смъртта по време на ужасната епидемия, но не се боеше от смъртта през дълбоките снегове. Тая мисъл му доставяше известна радост. Ако умре, ще умре за Мелиса и тя никога нямаше да забрави това.

Знаеше какво ще направи, ако му бе съдено да не се измъкне жив от снеговете. Щеше да напише върху пушката си три думи за Мелиса: „Мелиса, обичам те.“ Вървеше, залиташе и си повтаряше каквото си бе наумил. Вечерта край огъня започна да дълбае името.

— Утре ще напиша останалото — каза си той. Чувстваше силен глад, но не пипна брашното. Спа шест часа и после пи чай до насита.

— Ще вървя до утре, Ян Торо, и ако не се случи нищо ново, ще изям и брашното. Това ще бъде краят.

Снегоходките не му бяха нужни повече и той ги захвърли. Остави и една от завивките, натежала като олово на рамото му. Преброи патроните: бяха десет. Изстреля един. Чу нещо, навярно ехото. По тялото му премина трепет. Заслуша се пак — не можеше да е ехото.

— Ледок! Ледок! — извика силно той и отново стреля. Далечен пушечен изстрел отговори на стрелбата му. Ян тръгна нататък. Не след дълго отново чу сигнала. Беше от по-близко разстояние. Гръмна и той. След стотина крачки се намери пред ниския връх на един хълм и се провикна. В планината отекна нов изстрел. Започна да се изкачва. Затъваше до пояс в снега. Измъкваше се, като се хващаше за храсти и клони. Бе запъхтян от умората. Най-горе, на билото, слабият вик се обади сякаш съвсем наблизо.

„Случило се е нещо на Ледок — помисли си той. — Сигурно храната му не се е свършила и ще можем да доживеем до края на бурята.“

Заспуска се по нанадолнището в посоката на гласа и насреща му се изпречи стена от заоблени камъни. Във въздуха се носеше слаба миризма на дим. Ян се запровира между скалите.

— Хей, Ледок!

Гласът се обади на десетина крачки. Най-сетне в пустата белота се мярна някакъв живот: през отвора на едно скривалище от храсти изпълзя странно същество на четири крака.

Ян направи още една крачка. Пред него беше не Ледок, а Диксън: блед, полумъртъв от глад.

— Господи, умирам от глад и жажда! — едвам издума англичанинът. — Торо! Слава Богу!

Диксън залитна и падна. Ян го придърпа на закритото място.

— Ще ви дам малко вода и нещо за ядене — рече Торо. Гласът му звучеше странно. Пред очите му играеха някакви сенки. Смъкна торбата си и се зае да раздуха пламъка. Сетне тури на огъня двете малки котлета със сняг: в едното добави чай, в другото — шепата брашно, което пазеше в джоба си.

Диксън жадно изпи чая. Изяде и кашата. Ян го гледаше, самият той премалял от глад. Отново сложи сняг в котлето.

Диксън се посъвзе, в очите му блесна живот.

— Дойдохте в последната минута, Торо — с благодарност стисна ръката му англичанинът. — Още една нощ и… За Бога, какво ви е?

Лицето на спасителя бе станало неузнаваемо. Ръцете му бяха премръзнали. Той едва промълви:

— И аз умирам от глад, Диксън! Нямаме вече нищо за ядене. Дадох ви последното си брашно. Сега имаме само сол и чай.

Отпусна се на балсамовите клони и въздъхна с облекчение:

— Оставете ме да поспя!

Диксън извади каквото имаше в торбата на Ян. Не намери нито грам забравени провизии. Пи още малко чай и се изтегна до Ян.

Когато Диксън се събуди, вече се беше съмнало. Той с дрезгав глас съобщи на другаря си, че снегът е престанал да вали.

Ян не се помръдна. Диксън се наведе да чуе дишането му, после се измъкна на открито. Огънят беше изгаснал. Небето все още тежеше оловносиво, в простора цареше дълбока тъга.

Диксън долови лек звук. Заозърта се. Точно зад двете котлетата по снега край угасналия огън подскачаше едно птиче с кръгли като на бухал очи. Предпазливо и заднишком Диксьн се върна в скривалището, взе пушката и се прицели. Ян се помръдна от гърмежа, но не се събуди. Стрелецът шумно се зарадва от попадението на изстрела. Тоя път Ян направи усилие да се привдигне, но нещо по-силно от волята му го държеше в несвяст. Стори му се, че е минала цяла вечност, когато отново чу глас. Почувства се облекчен и прогледна. Главата му бе облегната на рамото на Диксън.

— Пийте, Торо!

Ян отпи. Не, това не бе чай.

— Супа от дрозд — поясни другарят му.

Ян се събуди окончателно. Изяде няколко късчета месо, без да задава въпроси. Останаха две-три от най-малките късчета.

— Господи, изял съм почти целия дрозд! Младият англичанин се усмихна:

— Аз изядох брашното, Торо, а вие — птицата. Не е ли справедливо?

Котлето падна между тях. Двамата мъже си стиснаха ръцете. От сърцето на Ян се надигаха думи, които едва не произнесе гласно:

„Мелиса, благодаря на Бога, че обичаш такъв човек!“

Той стана.

— Може би бурята ще се разрази пак. Не трябва да губим време. Колко сте вървели дотук?

— Около десет часа — отговори Диксън. — Отправих се първо на запад по компаса, но разбрах, че съм отминал езерото и завих на север.

— Ах, вие имате компас! — оживи се Ян. — Господин Диксън, много близко сме до станцията, щом не сте вървели повече. Кажете ми накъде се пада север?

— Нататък.

— Тогава трябва да тръгнем на югоизток. Щом сте вървели десет часа на запад, после на север, намираме се на северозапад от езерото Бейн.

Ян взе пушката. В торбата сложи само двете котлета и чая. Отказа се и от втората си завивка. Англичанинът тръгна след него с пушката си.

Бавно се изкачиха по стръмното. Ян се спря да огледа мястото наоколо. Диксън хлътна в снега.

— Затънах! Мисля, че няма да се измъкна оттука, Торо. Гласът му не издаваше страх. Дори звучеше весело.

— Познавам тоя хълм — проясни се лицето на Ян. — На една миля е от езерото Бейн. Ще бъде по-добре, ако оставите пушката си.

Ян помогна на Диксън да се изправи. Продължиха с почивки. При всяко следващо ставане Диксън се свиваше от болка:

— Брашното и водата са спрели на гърлото ми. Господи, какви мъки!

— Ще стигнем за вечеря — успокои го Ян.

Диксън се подпираше на рамото му с цялата си тежест.

— По-добре да продължите сам. Може да ми изпратите някаква помощ.

— Обещах на Мелиса да ви върна, ако ви намеря. Бурята може да започне отново и тогава няма да има никаква надежда.

— Кажете ми, тя ли ви изпрати да ме търсите? — попита развълнувано Диксън.

Вълнението му направи впечатление на Ян. По хлътналите бузи на Диксън изби червенина и погледът му блесна.

— Тя ли ви изпрати? Ян заговори спокойно:

— Не с думи, господин Диксън, но знам, че ще бъде щастлива да ви види здрав и читав на езерото Бейн.

От гърлото на Диксън се изтръгна стон. Ян не го чу. По-късно се спряха, Торо запали огън и приготви чай. Ободрени, двамата продължиха пътя си. Още по-нататък Ян окачи пушката си на един клон.

— Ще се върнем след ден-два да си вземем пушките! — рече той.

Диксън вървеше все по-трудно. На три пъти спираха да кладат огън и да си правят чай. Беше вече тъмно, когато започнаха да се спускат от хълма към езерото, покрито със сняг. След полунощ Ян извлече Диксън от елховата гора на площада на станцията. Не светеше нито една светлинка. Te се спряха пред магазина на станцията. Англичанинът бе полуприпаднал. Ян събуди Кроасе.

— Погрижете се за Диксън! — помоли Торо. — Не събуждайте никого тая нощ. Ще има време утре сутринта да разказваме какво сме препатили.

На печката в стаята си Ян намери къс месо. Направи си кафе и постоя до огъня. Беше изпълнил своето обещание. Сутринта Мелиса щеше да узнае това и първо щеше да отиде при англичанина, а после ще дойде при него.

— Не, Мелиса не трябва да дойде при мене утре сутринта. Не трябва никога да види Ян Торо — промълви спасителят.

Взе хартия и молив и започна да пише, но смачкваше всеки пореден лист и го хвърляше в огъня. Най-сетне надраска няколко реда на френски:

„Върнах ти го, Мелиса, и моля Бога да ти даде щастие. Оставям ти старата цигулка: когато засвириш, да ти говори за любовта на Ян Торо.“

Той сложи листа в един плик на компанията и отиде в безлюдния по това време магазин.

Без да пали лампата, събра в една торба нещо за ядене и муниции. Остави адресирания до Мелиса плик на тезгяха, където Кроасе или агентът биха го зърнали веднага на другия ден. Кучетата му бяха затворени зад магазина. Повика ги тихо и предпазливо отиде при тях. Te също така тихо го последваха покрай гората. Като стигна до голямата елха при гроба, Ян се спря и протегна ръце към хижата. Казан, челното куче, сляпо с едното око, се загледа в тъмнината и глухо заскимтя. Вятърът прошушна нещо във върховете на елхите и от устните на Ян се отрониха думите, които бе чул преди повече от седемнадесет години на това място от агента Уилямс.

— Господ да пази Мелиса!

Той тръгна по пътеката, където Жан дьо Гравоа се бе спречкал с англичанина, поведе кучетата през блатото на карибу и се спря при голото дърво в края на Пустинните земи. Там извади с ножа си от корубата на дървото скрития свитък хартия.

Зазоряваше се, когато Ян намери захвърлената си снощи пушка. Заваля сняг. Той беше доволен, снегът ще заличи следите му.

В продължение на тринадесет дни караше кучетата си да пробиват път на юг. На четиринадесетия деи стигна до Прохода — границата на цивилизацията. Бе нощ, когато излезе от гората и отвъд щата Саскачеван видя светлини.

Преди да премине реката, спря, за да си починат уморените кучета и се обърна към зловещата пустош на Севера, чувайки призивния му шепот.

— Господ да те благослови, да ти помага и да те закриля винаги, Мелиса! — промълви Ян и премина реката.