Честта на дълбоките снегове

ОБЕЩАНИЕТО НА МЕЛИСА

Гравоа не остана да види резултата от последните си думи. Тръгна си с опасението, че е казал повече, отколкото трябва.

Къминс и Ян дойдоха заедно за вечеря. Агентът бе в много добро настроение: тая сутрин един индианец му бе донесъл две сребърни лисици. А се радваше и от завръщането на Ян.

Мелиса седна на масата срещу Ян. В косите си бе затъкнала червено клонче от бакниш, а на гърдите си бе сложила друга китка цветя. Ян не се издаде, че е забелязал това, което всъщност тя беше направила заради него.

Усмихна се, но с една студенина, която предупреждаваше Мелиса да бъде сдържана.

— Маквей заложил ли е новите си капани? — попита Къминс.

— Не знам, не съм бил там. Мелиса се изчерви.

— Но Маквей ни донесе новини за тебе — допълни агентът.

— Срещнах го при езерото Кри. Не ми каза нищо за капаните си.

Ян стана от масата заедно с Къминс. Мелиса го спря.

— Ти ще останеш при мене! — предложи му усмихнато тя. — Ще ми помотаеш да измием съдовете, а после ще свирим на цигулка.

Щом Къминс излезе, тя му върза една кърпа на шията.

— Затвори си очите и не мърдай! — заповяда Мелиса и се усмихна на учудването му.

Отиде в стаята си и се върна с нещо, което криеше зад гърба си. Кръвта в жилите на Ян се стопли от допира на пръстите й до косата му. Чу щракането на ножицата, съпроводено от закачлив смях.

— Ужасно са дълги косите ти, Ян! Нежна длан погали загрубялата му буза.

— Трябва да ги поскъсим, иначе…

— Иначе какво?

Мелиса притисна бузата си до неговата.

— Иначе все едно че докосвам четка.

След тези думи момичето се изчерви. Той замълча. И ножицата защрака по-живо.

— Тази есен ще замина да изследвам големите блата покрай Пустинните земи — рече Ян, за да поразведри обстановката. — Брадата ми е нужна да ме пази от комарите.

— Дотогава пак ще порасне.

Тя свали кърпата от раменете и му я показа да види резултата.

— Благодаря, Мелиса! Спомняш ли си кога за пръв път ми ряза косите?

— Да, на планината. Бяхме взели ножицата, за да режем бакниш и понеже ти беше заприличал на див индианец, накарах те да седнеш на една скала и те подстригах.

— Дори ми клъцна и ухото.

— За което ти ми се отплати.

Момичето извади от долапа бръснача и четката на баща си.

— Да се обръснеш! — нареди му Мелиса, приготвяйки сапунената вода. — Страх ме е, като те гледам такъв.

Ян се зърна в огледалото. Тя му връчи бръснача и четката.

— Не си онзи Ян, когото познавах някога. Много си се променил от…

Поколеба се да продължи.

— Откога, Мелиса?

— От деня, когато бяхме в планината и аз си бях вдигнала косата нагоре. Никога след това не се сресвах така.

Както бе сапунисан, Ян видя лицето й през огледалото и тя си намери работа из стаята, за да не му пречи.

Ян се обръсна. Мелиса свали цигулката от стената и дръпна лъка по струните, съпровождайки гласа им с една песен от племето кри, която беше научила в негово отсъствие от Йовака.

В песента се говореше за сърцето на една индианска девойка, сломена от тъга и отчаяние. Ян притаи дъх. Чувал бе и преди тази печална изповед, но сега тя звучеше с нова болка в гласа на Мелиса. В края на песента очите на момичето бяха пълни със сълзи.

— Много добре, Мелиса! Песента е чудесна.

— Благодаря, Ян!

Тя засвири отново, тоя път една мелодия без думи, която беше научила от него. После му подаде цигулката.

— Твой ред е да посвириш.

— Забравил съм почти всичко, Мелиса.

Сърцето й болезнено се свиваше от непохватността на пръстите му по струните. Това не беше предишният Ян, който свиреше за нея. Нещо беше угаснало в него. Смени няколко мотива и й върна цигулката. Тя я сложи в калъфа.

— Ще трябва да се поупражняваш — спокойно му каза Мелиса.

Ян си взе шапката.

— Рано си тръгваш!

— Уморен съм — извини се Торо. — Две нощи не съм спал, Мелиса. Лека нощ!

Усмихна й се от прага и двамата си размениха по няколко незначителни думи. Под студената светлина на звездите почувства, че си е тръгнал навреме от хижата.

Заглушавайки болката си от срещата с Мелиса, отиде в магазина на компанията.

Къминс се прибра късно вкъщи. Мелиса още не беше си легнала. Бащата я погледна изпитателно, окачвайки шапката и дрехата си.

— Какво се е случило между теб и Ян? Защо си плакала?

— Понякога, когато свиря на цигулката, сълзите ми сами идват, татко. Не знам дали се е случило нещо между мен и Ян, само че… не разбирам…

— И аз не разбирам — рече Къминс и отиде до печката да запали лулата си. — Днес той си подаде оставката като чиновник в компанията!

— Да не би да иска да напусне станцията? — едвам изрече Мелиса.

— Напуска службата. Това означава, че не може да остане повече на езерото Бейн. Щял да ходи в горите, може би в страната на Жан, в Атабаска. Не ти ли е казвал нищо?

— Не.

Мелиса бе коленичила пред малкия шкаф с книгите. Сълзите й напираха. Напрегна всичките си усилия, за да се овладее, преди да се обърне отново към баща си. Къминс влезе за малко в стаята си. Мелиса се възползва от случая и му пожела лека нощ през открехнатата врата на своята стая.

На другия ден Кроасе тръгна за гората да набави месо. Гравоа намери Ян, който пълнеше една нова торба с провизии. Виждаха се за пръв път, откакто Ян бе решил да напусне службата.

— Дявол да го вземе! — надвеси се над главата му Жан. Приятелят му бе зает да тъпче брашно и сол в непромокаеми торби.

— Казвам, дявол да го вземе, господин Ян Торо! Гравоа едва сдържаше гнева си.

— Добър ден, господин Жан дьо Гравоа! — обърна се с насилена усмивка Ян. — Както виждате, отивам при лисиците.

— При дяволите! — поправи го Жан.

— Не, при лисиците, драги ми Гравоа. Ще спечеля малко пари в блатата на запад. Помислете си, Жан: от много години не сте били на лов нататък и сигурно лисиците са в изобилие.

Тънките устни на Гравоа сякаш упрекнаха себе си:

— Небесни светии, и аз съм този, който… Завъртя се на токовете си и отиде право при Мелиса.

— Ян Торо напуска станцията! — гневно съобщи той.

— Татко ми каза.

Тя беше бледа, със синкави кръгове под очите, но говореше спокойно.

— Боже мой! — възропта Жан. — Как равнодушно се отнасяш към това!

Малко по-късно Мелиса видя Ян да излиза от магазина, запътен към тях. Беше напрегнат, обаче и той се владееше.

— Идвам да ти кажа сбогом, Мелиса. Заминавам в Пустинните земи да залагам капани.

— Пожелавам ти всичко хубаво, Ян!

Нейният глас също имаше почти металическа твърдост. Ян й подаде ръка. Тя се отдръпна, по лицето й изби руменина, но пое ръката му и го погледна право в очите.

— Искаш ли да ме почакаш малко?

Влезе бързо в стаята си и веднага се върна. Косата й не беше на плитка, а вдигната нагоре и закичена с бакниш.

— Не вярвам да има вече значение за тебе, но ето, че изпълнявам обещанието си. Глупаво обещание, нали?

— Беше обещала…

— Да! Бях обещала да не си правя такава прическа, докато не забравиш обичта си към мене. Сега вече мога да сторя това.

Ян наведе глава и Мелиса видя как кожата от карибу на гърба му затрептя. Стисна устни и вдигна ръце, сякаш да ги протегне към него. Но гласът на Ян прозвуча хладно.

— Не съм забравил обичта си към тебе, Мелиса. Винаги ще обичам сестричката си, но вече си голяма и е редно да не носиш плитки.

Тръгна си, като я остави с полувдигнати ръце.

— Сбогом, Ян!

Мелиса изплака тия думи. Той не ги чу. Беше се отдалечил. Тя го видя през прозореца как се здрависва с баща й пред магазина и проследи с поглед пътя му до хижата на Жан и Йовака. Сетне го зърна пак с торбата през рамо. Той вървеше с наведена глава и бързо изчезна в гъсталака на тъмната елхова гора.