Честта на дълбоките снегове

ИСТОРИЯТА НА МУКИ

Няколко минути след като се бе откъснало и последното дихание от устните на жената, Ян Торо все още продължаваше да свири. Отчаяното ридание на Джон Къминс го сепна и го накара да спре. Нежно, сякаш да не я събуди от сън, мъжът сложи главата на Мелиса върху възглавницата и се отдръпна. Ян отпусна цигулката и го загледа. Къминс оправи косите и, съзерцавайки неподвижното и лице.

После очите им се срещнаха и Ян Торо разбра какво се бе случило. Притисна по-силно цигулката до сърцето си:

— Белият ангел… отлетя!

Къминс бе внезапно остарял. Повлече отмалели нозе към вратата и се спъна на прага.

Ян го последва, залитайки от слабост. Свиренето беше изчерпало последните му сили. Обзе го дива печал, когато двамата извърнаха глави към жената. Тя беше хубава и в смъртта си. Чертите й още пазеха нежната топлина на живота. Някога, преди много време, Ян познаваше едно такова лице и безкрайно го обичате. Пулсът му едва биеше, слабостта от неколкодневното гладуване замъгляваше погледа му и без да иска, той падна на леглото, като докосна с ръка косите на жената. От устните му се изтръгна сподавен вик. Изправи се бързо и единственият начин да изкупи това светотатство, бе да сложи отново цигулката на рамото си и да свири така, че само духът на жената и той самият да могат да чуват музиката.

Къминс бе затворил вратата след себе си. Към него заприиждаха сенки на хора, дошли да научат какво се бе случило в малката хижа.

Тук-там мъждукаха светлинки и освен тях наоколо нямаше никакъв друг признак на живот.

Сенките стояха неподвижни. Едно впрегатно куче зловещо зави, но някой го срита и то замлъкна.

Гръмливата кашлица на бащата на Муки бе заглушена в големия му кожен калпак и той се показа от хижата си накрай гората.

Десет чифта очи бяха устремени в Джон Къминс, който се приближаваше по снега. Сърцата на всички биеха тревожно.

Тъй като в малкия им свят се бе случило най-голямото нещастие, хората на Къминс бяха онемели от скръб. Страшната дума бе произнесена и мина от уста на уста. Вратите се затвориха. Светлините угаснаха една след друга, докато остана само жълтото око в бюрото на агента и слабата светлина в малката хижа, където Джон Къминс оплакваше умрялата си жена.

Никой не обърна внимание на Ян Торо, когато се появи на прага на бюрото. Дрехата му от кожа на карибу бе разпокъсана, мокасините му зееха, лицето му беше сухо и бледо като на мъртвец. Очите му блестяха като разпалени въглени. Цялото му същество бе обзето от безумието на глада.

Преди час смъртта вече го бе стиснала за гърлото, но пред него трепнаха светлините на станцията. Иначе тая нощ щеше да умре на снега. Той се отпусна до запалената печка и сложи цигулката на коленете си. Просията е чужда за гордите хора на далечния Север. Устните на Ян не просеха. Момчето разтвори калъфката и прошепна:

— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене!

Засвири, но лъкът падна от безсилната му ръка.

Муки от племето кри позна в очите на Ян брата по кръв. Вдигна го със силните си ръце и го отнесе в своята хижа от елхови и балсамови дървета в края на гората.

Муки се погрижи за Ян. Гладният бе нахранен. Стопли се изстиналата му кръв и животът се възвърна в жилите му.

Ян бе видял жената жива, а после и умряла и безкрайно го измъчваше мисълта, че тя вече не съществуваше. Не каза нищо.

Не попита нищо. Но видя обожанието кьм мъртвата по суровите лица на мъжете. Видя го в уплашените очи на дивите деца. Отгатна го в страшното мълчание на впрегатните кучета, в ужасната тишина наоколо.

За Ян не бе мъчно да разбере това обожание, понеже и той пазеше спомена за едно бяло и нежно лице като онова в хижата. Знаеше, че чувството на обожание край езерото Бейн бе чисто, понеже честта на дълбоките снегове бе част от душата му, беше негова религия и религия на всички онези, които живееха на четиристотин мили на север от последното село. Означаваше онова, което цивилизацията не можеше да проумее: по-добре бавна смърт от студ и глад, отколкото кражба, и главно — голямо страхопочитание към десетата Божия заповед. Под студеното северно небе нещата бяха такива, каквито Бог ги бе създал, и някои от неговите създания изпитваха любов, без капка греховно чувство.

Една година след като Къминс доведе жена си на Север, в станцията пристигна един англичанин от форт Чърчил. Наскоро след появата му се случиха странни неща. Въздухът сякаш се изпълни с предчувствие за трагедия. Англичанинът обаче не виждаше в това нищо повече освен едно временно и приятно приключение. И тук отново пролича разликата в схващанията, вечната разлика между центъра и периферията на земята.

Къминс се губеше от един месец около капаните си, които се намираха до Пустинните земи. При такива случаи жената оставаше под покровителството на хората от станцията, които бдяха за нея като родители за рожбата си. И най-зоркото око не би могло да забележи нещо нередно.

В отсъствието на Къминс трагедията се разви бързо. Англичанинът, свикнал да бъде в обществото на жени, от един месец чувстваше мъчителна самота. Жената на Къминс бе за него като едно цвете, израснало неочаквано в пустинята, и той, следвайки хитростите и нравите на цивилизацията, се опита да вдъхне благоуханието му.

През последвалите дни и седмици англичанинът говореше словоохотливо, бе възбуден от топлината на печката и от собствените си мисли, защото още не беше опознал нравите на хората на Къминс. Жената не знаеше нищо от онова, което се говореше около печката, тя живееше своя чист живот, без да оказва съпротива на новодошлия и без да го насърчава, ала несъзнателно го съблазняваше с кроткото си отношение, което имаше към всички.

Нямаше никакво подозрение в душата й, тя приемаше приятелството на англичанина, понеже бе чужденец сред тукашните хора. Не чувстваше фалшивата нотка, не виждаше стъпката, която предвещаваше злото. Но хората от станцията чуваха, виждаха и разбираха всичко.

Като верни животни те бяха готови да разкъсат онзи, който се опитваше да оскверни доброто, чистото и хубавото. Обаче, неми в предаността и вярата си, чакаха само един знак от страна на жената. Сините очи на жената на Къминс, думите и, докосването на ръцете и бяха закон в станцията. Ако се усмихваше на чужденеца и говореше с него или бе доволна, че го вижда, това бе друг закон, който трябваше да се зачита. Ето защо всички стояха мирно, избягваха колкото е възможно англичанина и бдяха.

Един ден се случи нещо ново. Жената на Къминс влезе в магазина на компанията. Там бе и чужденецът. Бузите й почервеняха, а сините й очи светнаха като диаманти. Лицето на англичанина стана още по-червено. Жената на Къминс мина покрай него с гордо вдигната глава и с достойнство на истинска вярна съпруга.

Същата нощ Муки, метисът кри, се скиташе из покрайнината на гората, за да види дали в дома на Къминс всичко е наред. Веднъж той бе ухапан зле от рис и жената бе спасила ръката му от отравяне. Оттогава дивакът в него се бе подчинил на тази жена като предан невидим дух.

Муки се притаи известно време сред снега, загледан в бледия лъч светлина, който излизаше през една цепнатина на завесата. Най-неочаквано нещо помръдна и върху стената на хижата се очерта човешка сянка. Мълчалив като сребристия лъч на зората и бърз като елен, Муки премина тичешком тъмното пространство покрай гората и се притаи зад къщата.

По-предпазлив и от рис, той долепи главата си до снега и устреми поглед отвъд дърветата. Това, което видя го порази: англичанинът наблюдаваше през цепнатината на завесата.

Обут в мокасини, Муки стъпваше безшумно. Той сложи кротко ръка върху рамото на чужденеца.

— Това не е честта на дълбоките снегове. Елате!

Лицето на англичанина стана смъртно бледо, но понеже гласът на Муки бе кротък и безстрастен, той, следвайки ръката, която го водеше, се отдалечи от прозореца със спуснатите завеси и дори се усмихна. Зъбите на Муки блеснаха в отговор и англичанинът се ухили.

После ръцете на Муки се отместиха, вкопчиха се в дебелата шия на цивилизования човек и двамата мъже безшумно се запремятаха в снега.

На другия ден един пратеник замина с шейна, теглена от шест кучета, за да съобщи в бюрото на компанията във форт Чърчил, че англичанинът е умрял на снега, което беше вярно.

Муки разказа това на Ян, понеже между тях имаше обща кръвна връзка. В дълбокото усамотение на душата си Ян Торо благодари със свойствената си простота на Бога, загдето му позволи да свири на цигулката си, докато жената умираше.