НЕЖНИ ГРИЖИ

Къминс пристигна на другия ден, не защото работата му сред ловците на юг бе свършена, а защото си бе контузил крака, когато се беше подхлъзнал по една стръмна скала. Ян бе отишъл да цепи дърва в края на гората и видя шейната, от която непознат индианец пое на гръб Къминс и го понесе към хижата. Ян хукна с предчувствие за нещо лошо.

Обаче на прага се успокои: Къминс бе коленичил пред люлката и Мелиса го приветстваше с гукащи звукове.

Контузията на Къминс не бе сериозна. Ян дори я сметна за особена милост от страна на провидението, защото в главата му се бяха натрупали доста неспокойни мисли, които искаше да сподели.

Мабела бе изпратена при жената на агента. Ян с много жестове разказа на бащата какво се бе случило. Къминс отиде на куц крак да види дупките в снега, а после трябваше да чуе и за индианското столче.

— Тя е цивилизована! — с жар каза младият цигулар. — Не е индианка. И трябва да порасте като нея!

Големите му очи светеха и Къминс почувства как нещо заседна в гърлото му. Мисълта на момчето бе от ясна по-ясна:

— Мабела иска да направи Мелиса индианка. Детето расте… Не знае нищо… Като индианка… И дърдори като индианка…

Къминс го слушаше, загледан в детето.

— Не е ли цивилизована? — питаше Ян, свеждайки се с възхищение над люлката. — О, сладката Мелиса!

— Да, Ян, трябва да стане като нея. Добра и хубава като нея! — съгласи се Къминс.

Джон се натъжи от всичко това и легна по очи на леглото си, като остави Ян да се забавлява с детето.

Вечерта, при слабата светлина на газената лампа, Джон Къминс и Ян Торо обсъдиха важния въпрос. За тях нямаше нищо смешно в онова, което правеха, понеже им бе възложена една задача, за която не бяха подготвени. Ако можеше да ги зърне майката, би им се смяла и с нежни въздишки би им казала всички тайни за рожбата си, но след своята смърт тя им бе поверила един нов живот, загадъчен като нейния.

Ако Мабела бе майка на Мелиса, момиченцето би растяло естествено, здраво като вълче или малък рис, диво дихание в един див свят; би укрепнало от снежните бани, би било право като стрела в индианското столче, би станало жизнеспособно същество сред пустинята, където столетия наред са живели суровите прадеди.

Но Мелиса бе като майка си. Къминс и момчето имаха големи планове за нейното бъдеще, мечтаеха да я видят като второ въплъщение на тази, която я бе родила. Това свято желание крепеше Джон Къминс след смъртта на жена му и ощастливяваше Ян, но мечтата им щеше да рухне, ако не бяха разбрали навреме опасностите, идещи от Мабела и нейната среда.

Доколкото бе известно на Къминс, нито една бяла жена не живееше отвъд форт Чърчил, на двеста мили разстояние. В цялата област той познаваше само двама мъже от чисто бяла раса — Уилямс и себе си. Момиченцето се намираше в един див свят, честен и благороден, но все пак див, и тая мисъл безпокоеше бащата и малкия цигулар, които милееха за него и бяха проумели въпроса за възпитанието му.

Докато Мелиса спеше, те разговаряха до късно през нощта. И колкото повече говореха, толкова повече въпросът се усложняваше. Къминс вече виждаше индианските признаци у Мелиса. Харесваха й всички лъскави работи, които и носеше Мабела. Беше й приятно да стои в индианската торба. С удоволствие бе понесла снежните бани.

Доколкото си спомняше, Джон Къминс никога не бе имал съприкосновение с бяло дете, а и Ян бе блажено невеж. Ето защо решиха да започнат упорита борба. Мабела трябваше да бъде под непрекъснат надзор, за да й се попречи да прави каквото си знае. На никое индианско дете няма да бъде позволено да се приближи до Мелиса. Te двамата, Джон Къминс и Ян Торо, щяха да я гледат така, че по всичко да стане като майка си.

Къминс пресметна на пръсти: Мелиса бе на четири месеца и осемнадесет дни.

— Утре ще й направим количка с колела, каквито се правят на юг — каза той. — Никакви индиански столчета!

— А аз ще я уча да свири! — блеснаха очите на Ян. — Музиката е от цивилизацията.

Къминс се сети за нещо и се втурна към ъгъла на стаята, където имаше сандък, покрит с памучна покривка.

— Това са книгите… Нейните книги, Ян — развълнува се бащата.

Той отви сандъка. Ян коленичи до него.

— Това са нейните книги! — повтори Джон. — Сега те принадлежат на дъщеря й.

Заизважда една по една книгите. Ръцете му трепереха. Имаше дванадесет извехтели и прашни тома, чиито страници съдържаха повече, отколкото Джон бе узнал някога от жената, която изгуби. Изтърканите страници на книгите бяха зашити на няколко места, за да не се разпаднат съвсем. Това говореше за една обич и Къминс се развълнува до сълзи.

Ян извади от сандъка забравени списания, също тъй овехтели като книгите. Разгърна страниците и намери картинки, които му се сториха възхитителни, макар че не ги разбираше.

Показа на Джон фигурите от един моден журнал. — Тези неща са за Мелиса! — каза Ян — Тях ще й показваме, като поотрасне, и ще й говорим за цивилизованите хора.

След като ги подържа в ръцете си и ги изтърси от праха, Къминс върна книгите на мястото им. Последната, най-старата и най-окъсаната задържа, за да я разгледа по-внимателно.

Беше една малка Библия с много отпечатъци от пръсти по страниците. Книгата беше зашита тук-там и трогателна с бедността си. Къминс рече:

— Тя обичаше тази книга, Ян. Обичаше я повече от всички други книги. И малката Мелиса трябва да я заобича. И като майка си трябва да бъде християнка.

— О, да! Малката Мелиса ще обича добрия Бог! — произнесе Ян.

Къминс стана и отиде при люлката на спящото момиченце.

— От форт Чърчил ще пристигне един мисионер, за да проповядва на нашите ловци. Тогава ще кръстим официално детето.

Ян скочи с пъргавината на котка:

— Не, не!… Не бива да я кръщава мисионерът! Ще бъде добра и ще вярва в Бога, но не оставяйте да я кръсти мисионерът!

Къминс го изгледа смаяно. Ян Торо стоеше пред него като полудял, обзет от ужасно вълнение. Макар да бе силен и смел, Джон Къминс се отдръпна неволно назад и вдигна ръка, сякаш да се защити от разярен звяр, който се готви да го нападне. Ян се обърна към вратата и преди Къминс да е казал нещо, избяга навън в нощта. Затича към гората и дори не се обърна, когато Джон му извика да спре.

Ян чувстваше как главата му пламти. Запъхтян от тичането, падна върху снега, далеч от хижата на Къминс. Свиваше и отпускаше юмруците си, забивайки нокти в дланите си. И все повтаряше името на малката Мелиса.

В пламналата му глава се появи неочакван спомен. Смътна и неясна отначало, картината се проясняваше. Най-напред се показаха нежните черти на едно женско лице, после — две големи очи, тъмни като неговите, и пред тия очи всичко друго изчезна от ума на Ян Торо. Той стана от снега и бавно тръгна кьм хижата.

Къминс не го попита нищо. Само го проследи с поглед от леглото си, докато Ян се събличаше да си легне. А сутринта инцидентът бе забравен. Неуловимото няма очарование за простодушните хора, които живеят на Полярния кръг с вечната грижа за оцеляването. При такова съществуване на усамотеност и борба с природата няма място за излишно любопитство. Ето защо Джон Къминс забрави станалото, както би забравил бягството на едно впрегатно куче и скорошното му завръщане. Не видя в случилото се признаци за някаква скрита драма.

Ян вече не бе обзет от странното си вълнение, не каза нищо и двамата сякаш забравиха случката.

Станцията все още бе пуста и това донякъде улесняваше амбициите им да се посветят на Мелиса и нейното възпитание. Мабела безмълвно ги слушаше, когато й разправяха чудновати неща за отглеждането на децата. Майчинският инстинкт на индианката се бунтуваше, но със стоицизма на своето племе кри тя не се издаваше. Седнала настрана, тя ги наблюдаваше с насмешлива усмивка как несръчно насърчават Мелиса да използва неукрепналите си крачета и да ходи по мечешката кожа.

Мелиса обаче се забавляваше безкрайно и тъй като дните минаваха и станцията оставаше пуста, Джон Къминс и Ян Торо прекарваха по-голямата част от времето си коленичили на пода. В техните очи момиченцето проявяваше забележителен напредък. Te виждаха у нея непрестанно физическо развитие и безброй положителни признаци за събуждането на ума й. Мелиса си играеше, дърпайки струните на цигулката на Ян: сигурен знак за музикалната й дарба! Модните фигури в журнала я развеселяваха, тя ги пипаше, бърбореше си нещо и това също се тълкуваше като предзнаменование.

Минаха няколко седмици и Уилямс се завърна от горите на юг. След него се прибра и Муки от границата на Пустинните земи. Пери си дойде от обиколката сред ескимосите полумъртъв от глад, а половината от кучетата му бяха откраднати. Отвред се завърнаха и другите събирачи на кожи. Животът отново продължи обичайния си ход. Въздухът бе мек и ставаше все по-топло. Дните на голямата промяна наближаваха и когато пролетта дойде, от всички подчинени на агента само Джон Къминс и Ян Торо имаха кръпки на колената си.

Загрузка...