Честта на дълбоките снегове

РАЗКАЗЪТ НА ЯН

Както бе остарял в стаята на подкомисаря, така се състари Ян и пред очите на Тортън.

— Господине, ще научите нещо, което съм разказал само на две човешки същества — заговори с тих глас Ян. — Това е историята на един човек от цивилизования свят, като вас. Той пристигна в нашата страна преди много, много години и се влюби в една жена, както вие сте се влюбили в девойката от Оксфорд Хаус. Обикна, както вие обичате, а може би и повече. Странно е, че случилото се на двама ни сякаш е едно и също нещо. Затова се осмелявам да ви запозная с моята история. Човекът бе оставил жена и две деца и замина на север. Също като вас. Моля Бога да му прости, защото остави и трето, още неродено дете. Ян подпря с ръка главата си така, че да не се вижда лицето му.

— Ще ви говоря преди всичко за онова, което е последвало — продължи Торо. — Любовта на жената беше прекрасна и щеше да бъде такава и от страна на мъжа, ако бе чист по душа. Заради него тя се отказа от всичко, дори и от своя Бог, както и вие бихте се отказали от всичко, дори от своя Бог, заради девойката от Оксфорд Хаус. Господи, ще ви говоря най-много за жената. Тя беше много хубава. Обичаше този човек и заживя с него. Вярваше му, беше готова да умре за него, да го следва до края на света, както правят нашите жени, когато обичат. Боже мой, не можете ли да отгатнете какво стана, господине?

Ян произнесе тия думи толкова рязко, че Тортън се отдръпна назад, сякаш някой го бе ударил силно.

— Te имаха дете! — каза Ян и Тортън чу как ноктите му застъргаха масата. — Първото божие проклятие: детето! Мърши ги наричат тук, рожби на греха.

Ян дишаше тежко.

— Там долу, във вашия свят, детето би пораснало и би станало мъж. Там е нещо обикновено да си мърша на два крака, ако си извънбрачно дете, било мъж или жена. Тук това проклятие преследва човека година след година. Разбрах го по-късно. Детето на оня човек бе се родило, за да е по-нещастно от животните. Ако се узнаеше тайната му, никой не би се приближил до него. Индианските жени биха предпочели да се докоснат до нещо заразно. Нещастно същество, сочено с пръст, подигравано, наричано с най-лоши имена. Ето каква е съдбата на извънбрачното дете.

Тортън стоеше неподвижен на мястото си.

— Проклятието извърши своето, господине. Прояви се най-напред у мъжа. Той започна да чувства угризения на съвестта, които го караха да сменя постоянно местожителството си с жената и детето. Чистотата и любовта на жената увеличаваха страданието му и накрая той разбра, че ръката на Бога се е стоварила върху главата му. Жената виждаше неговата болка, но не знаеше причината. Отидоха на север, над Пустинните земи. Проклятието не ги забрави и там. Мъжът умря от страданието си. Това се случи седем години след раждането на момчето.

Петролната лампа запращя и задимя. Ян намали фитила и двамата останаха в полумрак.

— Проклятието се прехвърли изцяло върху жената и детето. Не вярвате ли, че греховете на бащите падат върху децата? Боже мой! Така е!

В сумрака очите на Ян светеха като въглени.

— В станцията пристигна нов мисионер, един християнин, който идеше от юг и бе голям приятел на жената. Той й говореше за Бога и тя имаше доверие в него. Момчето бе малко, виждаше, ала не разбираше. После разбра, че мисионерът е впечатлен от хубостта на майка му и я желаеше с цената на всичко. Напразно се опитваше да я спечели — жената не можеше да обича друг. Една вечер всички бяха около големите огньове по празника на карибу и нямаше никой наблизо до хижата, в която живееше жената. Момчето също бе на празника, но изтича да занесе на майка си късче месо и чу виковете й. Втурна се вътре, но мисионерът го изблъска.

Гласът на Ян вече бе страшно спокоен.

— Повярвайте, господине! От онази вечер майката повяхна като попарено цвете, после умря и остави момчето само с проклятието. Момчето, господине, бе Ян Торо, а жената — неговата майка.

Настъпи дълбока тишина.

— Това ли е всичко? — тихо попита Тортън.

— Не, това е само началото — рече Ян. — Проклятието така ме преследваше, че бях най-нещастният човек на света. Днес направих всичко, което трябваше да направя. Когато баща ми умря, остави книжа, които майка ми ми предаде след време. Тя не знаеше съдържанието им. А в тях ставаше дума за нещата, току-що разказани на вас. Духът на баща ми ме молеше от гроба да поправя каквото мога. Установил се на север, той бе донесъл почти всичките си богатства: значителни богатства, господине. И ги вложил в акциите на голямата компания. Половината от наследството бе оставил на мене, а другата половина ме молеше да се върне на децата му и на законната му жена, ако е жива. Направих нещо повече, господине: отказах се от моя дял, защото нищо не ми принадлежи. Половината ще бъде дадена на изоставените му деца, а другата половина на неродения по онова време син. Майката е умряла. Тортън попита:

— Има ли още нещо, Ян?

— Да, има, господине! И ако ви го кажа, ще разберете защо Ян Торо е най-нещастният човек на света. Заминете на юг и един ден Бог ще ви възнагради.

— Ян — стана Тортън в тъмнината, — благодаря ви, че ме срещнахте лице в лице с един Бог като вашия. Аз не го познавах. Ние изпращаме нашите мисионери, за да ви спасят, считаме ви за прости и диви, но сме слепи. От вас научих повече, отколкото от всички проповеди досега. Завръщам се от вашия голям и чудесен свят по-добър, отколкото бях, преди да дойда. Отивам… на юг. Някой ден ще стана част от вашия свят. Ще дойда тук, ала без никакво проклятие. Де да можех да й съобщя това, да я помоля за прошка! Да й кажа, че имам още надежда и вяра!

— Ще можете! — увери го Ян. — Аз ще й го кажа заради вас, господине. Ще и кажа още, че провидението е било милостиво кьм Ян Торо, щом му помогна да трогне сърцето на Тортън. Тя е от моето племе, господине, ще ви прости и ще ви заобича още повече. Това сред племето кри е нещо като честта на дълбоките снегове. Надеждата ще гори в сърцето й. Господине…

Тортън тръгна да си върви.

— А вас ще ви намеря ли пак някога?

— В Оксфорд Хаус ще знаят къде отивам. Ще го кажа на нея!

— Сбогом, Торо!

Ян слушаше как стъпките се отдалечаваха и дълго остана на масата с наведена глава. Скимтейки тихо, Казан усети, че в тази тъмна стая се бе случило нещо много важно за господаря му.