Честта на дълбоките снегове

ОТКАЗЪТ

Когато вечерта свърши, Ян въздъхна с облекчение. Жан и Йовака, Кроасе и жена му пожелаха лека нощ на домакините. Къминс и Мелиса се оттеглиха в стаите си. Нервите на Ян най-сетне се отпуснаха.

Никога не бе свирил както през тая вечер. Цигулката му сякаш оживя. Ян развълнувано пееше дивите песни на гората, а скоковете му в танца на карибу стигаха до тавана, но въпреки това лицето му имаше студено изражение и погледът му не пламтеше, когато се спираше на Мелиса. Тя не можеше да не забележи това и неведнъж го поглеждаше въпросително. Но очите на Ян бяха потъмнели и никак не приличаха на онези очи, с които той я беше гледал, когато слизаха от планината.

Ян сякаш не откриваше промяната у себе си. Усмихваше се на усмивките й, но маската от лицето му не падаше.

Всички си бяха отишли вече. Къминс остана малко в стаята да изпуши още една лула, преди да се оттегли. Сега Ян спеше в една от стаите на магазина. Стана, взе дрехата и шапката си и отвори тихо външната врата, за да не събуди Мелиса, която беше отишла в своята стая преди половин час.

На излизане той чу лек шум и името си, произнесено ниско и нежно:

— Ян!

Мелиса стоеше на прага на стаята си. Не бе се съблякла, а в косите й все още имаше червени клонки от бакниш.

— Ян, ти не беше доволен от мене тая вечер. Кажи ми защо!

— Доволен бях, Мелиса.

По небето трептяха безброй звезди, както в онази нощ преди петнадесет години. Голямата самотна елха се очертаваше в сребристата светлина и върхът й леко се поклащаше от подухването на вятъра.

От гърдите на Ян се изтръгна дълбока въздишка:

— Мелиса, Мелиса! Преди петнадесет години дойдох откъм оная гора там, гладен и изтощен и свирех на цигулката, докато майка ти умираше. Тогава ти беше мъничка. А тая вечер си ми по-скъпа от всякога!

Отпусна ръката й, която държеше в своята, и се обърна, за да скрие вълнението си. Тя изхлипа.

— Ян, мой Ян!…

Мелиса го прегърна. Прегръщаше го с предишната гордост и любов и цялата трепереше като струна.

— Днес не ти се харесах — прошепна тя. — Няма вече да си вдигам косата.

Той я целуна и я пусна.

— Никога, никога вече, докато не забравиш, че си ме обичал. Лека нощ, братко Ян!

Ян се отдалечи и мина през площада, за да влезе в студената и мъртва гора. В ушите му още звучеше шепотът на Мелиса. Чувстваше ласката на косите й. Но знаеше какво значи тоя ден за него и го обземаше непоносима мъка.

Преди петнадесет години! Същите звезди. Същото синьо пространство. Същите дървета, които слушаха неговите ридания и неговата молитва…

Стигна до мястото, където утъпканата пътека се губеше в блатата. Спомни си, сякаш бе вчера, как се напрягаше да се измъкне, окървавен и умиращ от глад, с цигулка под мишница, как се ориентираше по лаенето на кучетата, идещо сякаш от хиляди мили. Сега си пробиваше път през заплетените клони, докато се намери върху една огромна скала, от която устреми поглед на север.

Бе дошъл дотук, вървейки по границата на тия земи, излагайки се на всякакви опасности. Палеше огън, за да плаши вълците. Свиреше непрекъснато, за да не падне духом, преди да е намерил Мелиса. Петнадесет години оттогава! И цялата тежест на всичко, скривано през тези години, днес се стовари на плещите му. Той тихо прошепна последните й думи: „Лека нощ, братко Ян!“

Бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който Жан дьо Гравоа бе прочел. Смачка го между пръстите си, загледан в голата мрачна равнина. Зад него бе пропастта, над която звездите едва доловимо потрепваха. Потърси с поглед една огромна елха върху стръмния склон.

Това бе особено дърво: зловещо и черно, без клони и листа, високо стотина стъпки. Минаващите оттук на изток и на запад знаеха, че това е един своеобразен паметник, направен от хората. Муки бе разказал историята му на Ян. През първата есен, прекарана от жената на Къминс край езерото Бейн, той и Пери се изкачили на старата елха и така я окастрили, че останал само върхът. Оттогава елхата се наричала „Дървото на жената на Къминс“. Това означаваше — цялата любов и чест на гората й принадлежат.

Ян отиде под дървото със смачкания свитък в ръката си. Преди време беше забелязал една дупка в кората, където две птичета събираха храната си. Напипа я, набута вътре свитъка и запълни дупката с мъх.

— Винаги само моя сестра и нищо друго! — като заклинание произнесе Ян Торо, сякаш говореше на дух, обитаващ старата елха. — Това е честта на снеговете! Така иска Бог!

Вътрешната му борба бе приключила. Гласът му беше станал ясен и твърд. Той вдигна ръце към оголеното дърво:

— Ян Торо се заклева, че никога няма да стори зло на малката Мелиса!

Далеч, в самотните дълбочини на блатата, се понесе проточен вой на вълк, вой на див глад, който замря в едно безкрайно тъжно ехо. Приличаше на воя на куче пред прага на хижа, в която господарят лежи мъртъв. Сърцето на Ян се сви от болка. Сякаш чу погребалната песен на изгубените си надежди, които тая нощ го изоставиха завинаги.

Воят се повтори и като стигна най-високия тон на отчаянието, стихна и се превърна в глас на ударено куче. След миг гората изтръпна от призивния вой на вълка, открил плячка и зовящ събратята си. Ехото още не беше замряло, когато един подир друг се обадиха и останалите вълци от разпръснатата глутница.

Воят на вълците се пренесе от блатата в планината и стигна чак долу, в Пустинните земи.

— Един карибу — каза си Ян. — Бяга към равнината. Там няма къде да се скрие, изгубен е!

Той се върна при старото дърво, откъдето можеше да види цялата равнина. Глутницата вълци се отправи на запад, воят им замря в далечината, но после се разнесе по-силно на север, след това на изток, приближавайки се все повече, докато Ян съзря в нощта едно бързо тъмно петно.

Бягащият карибу мина край него на пушечен изстрел, а подире му се носеха вълците, някои от тях вече го настигнаха и тичаха почти редом с плячката си от двете й страни. Наоколо цареше зловещо мълчание. Пред глутницатата имаше малко езеро. Преследваното животно правеше отчаяни усилия да се добере дотам, но вълците стесняваха кръга си и плътно го наобиколиха. Тогава настъпи краят, бърз, решителен, тих. Затракаха челюстите, захрущяха кости. Ян се завърна на езерото Бейн, ужасен от видяното.