Честта на дълбоките снегове

ПОЧТИ ЖЕНА

След опустошенията на епидемията настъпи печално успокоение. Жителите на гората отново дишаха без страх, но от Хъдзъновия залив до Атабаска и чак до територията на Елените на юг се мълвеше за ужасните страдания, които никой никога нямаше да забрави.

Животът бе сломен от едно бедствие, по-страшно от онова, което разрушава градове, но сега бавно се възстановяваше. Нямаше кой да помага. Същите хора, които бяха минали през страданието, сега започваха всичко отново, изграждайки бъдещето си върху развалините на миналото. В продължение на няколко месеца племето кри пееше погребални песни, оплаквайки умрелите. Мъжете пристигаха в станцията без жени и деца. Всичко обичано и скъпо оставаше в гората. Рядко се мяркаше и по някоя жена. Кучетата виеха сред развалините, напразно зовейки изчезналите си господари.

Епидемията бе отнесла хиляди хора, но милионите смеещи се и танцуващи отвъд границата на гората знаеха съвсем малко за бедствието.

Станцията на езерото Бейн пострада най-малко от всички северни станции, защото ледените ветрове успяха да прогонят заразата на запад. С последните снегове пристигна новината, че Къминс е назначен за агент на мястото на Уилямс и Пери замина веднага за Фон дьо Лак да търси Жан дьо Гравоа, за да поеме длъжността началник на персонала. Кроасе пък се отказа от лова на лисици заради мястото на Муки.

Тия промени донесоха нещо ново в живота на Мелиса. Съпругата на Кроасе, живяла като девойка в Монреал, бе добра жена, а Йовака, сега майка на едно хубаво момиченце и на един малък Жан, бе същинска млада Венера с нежен глас. С течение на годините тя беше станала още по-хубава и мила, нещо рядко за метиските.

— Но тя има във вените си добра кръв — заявяваше Жан с гордост. — Майка й бе принцеса, а бащата — чист французин. Какво повече би могло да се желае?

Така за пръв път в живота си Мелиса откри радостта да има за другарки жени от своя кръг. Новите връзки обаче не промениха отношенията им с Ян. Привързаността им дори се засилваше още повече. Преживените ужасни месеци ги бяха променили и им бяха дали нещо, което по-скоро узрява в бедствието, отколкото в благоденствието и веселието.

Пред Мелиса се бяха открили нови хоризонти на мисълта. По-иначе гледаше вече на нещата около себе си. Най-строгият от всички учители, животът, и бе дал горчивия опит на страданието и това преждевременно бе развило интелекта на момичето.

Тя вече смяташе Ян не само за другар, чиято цел е да я забавлява и обича. В нейните очи той бе станал мъж, дори герой, който по собствено желание бе тръгнал да се бори със смъртта. Жената на Кроасе и Йовака й бяха казали, че Ян е извършил най-храброто дело, което може да се извърши от един човек на земята. Мелиса се гордееше с него пред индианските деца и те го наричаха „носач на главня“. Ян бе висок колкото Кроасе и по-едър от Жан. С една ръка я повдигаше от земята.

Двамата скоро подновиха съвместните си уроци. Занимаваха се по няколко часа на ден, като същевременно през цялото лято Ян я учеше да свири на цигулка. Топлите месеци бяха време на бездействие в станцията и това улесняваше Ян да се занимава почти непрекъснато с Мелиса. Научиха се да четат книгите, донесени от форт Чърчил и от Йорк фактъри. Вечер си пишеха писма и си ги разменяха на масата пред веселите очи на Къминс, който пушеше лулата си. За бащата бе повече от забавно да му четат тези писма. Една вечер в края на лятото, вече се бе захладило и печката гореше, Ян зачете поредното си писмо.

— Спри, Ян, спри тука! — прекъсна го Мелиса.

Той се изчерви, произнасяйки следните думи:

— „Намирам, че имаш много хубави очи: харесват ми.“

— Какво каза? — попита Къминс. — Чети високо, Ян!

— Не! — заповяда Мелиса, като скочи на крака и обиколи масата. — Не трябва да четеш това! — Дръпна листа от ръката му и го хвърли в огъня.

Ян се развесели и се поправи:

— „Намирам, че имаш много хубави коси: харесват ми!“ През зимата Ян бе назначен за ловец на станцията и имаше възможност да прекарва по-голямата част от времето си вкъщи, понеже по границата на Пустинните земи дивечът изобилстваше. Двамата продължиха да прелистват книгите, докато Ян изчерпа познанията си. Макар и с по-бавно темпо, през лятото те преровиха цялото съдържание на сандъка в ъгъла на стаята. Сега Мелиса свиреше на цигулка, а Ян я слушаше с блестящи от гордост очи. Малките и пръсти ловко се движеха по струните. Лицето й бе озарено от радост. Веднъж тя неволно надникна вътре в цигулката и с изненада забеляза свитъка. Ян дръпна инструмента от ръката й.

— Искам да ви изсвиря нещо ново! — каза той на френски, смеейки се.

После извади незабелязано малкия свитък от цигулката и му намери друго скривалище.

Инцидентът събуди у него странния дух, вселил се в душата му във форт Чърчил и съхранил се чак досега. Тоя път духът не го безпокоеше особено със своя зов, времето бе простряло тънко було върху миналото и това не можеше да не го радва.

Откакто Мелиса бе пораснала, гората му изглеждаше по-хубава, а смяната на сезоните увеличаваше щастието му. Той не пропускаше и най-малката промяна у нея, сякаш наблюдаваше едно цвете. Не бе поривист като Жан дьо Гравоа. Бе усвоил мълчанието на Севера и радостта му бе спокойна и дълбоко притаена в сърцето. Особено го впечатляваше видимата промяна на косите й, все по-лъскави ставаха и падаха на раменете й. Бяха вече досущ като косите на майка й. Очите й придобиваха оттенъка на цветето бакниш, което растеше по върховете. За Ян, Мелиса олицетворяваше красотата на света и нищо не бе в състояние да га раздели.

На тринадесет години Мелиса свободно минаваше под протегнатата му ръка, а на следващата година бе толкова пораснала, че трябваше да се наведе, за да мине. Скоро щеше да стане жена.

Тая мисъл го вълнуваше и той я изказа гласно. Това се случи на рождения й ден, когато момичето навършваше петнадесет години. Двамата се бяха изкачили на скалата, където някога Ян се бе сблъскал с мисионера и откъдето сега щяха да берат червени клонки от бакниш за вечерното празненство в хижата. На една висока пукната скала висеше огряно от слънцето червено клонче. Мелиса насърчи приятеля си да се покатери и да го откъсне.

— Това е последното — извика тя. — Аз си отивам. Няма да ме хванеш…

Спусна се да тича надолу и весело се смееше, докато той предпазливо слизаше от скалата.

Ян хукна подире й, говорейки на френски, на кри, на английски. Гласовете им се смесиха в пространството.

Той нарочно тичаше по-бавно. Беше му интересно и радостно да гледа как Мелиса скача от скала на скала, как прекосява като стрела откритите места: косите й се развяваха на слънцето, тънката й фигура се движеше с лекотата на сенките в планината.

Не би я стигнал, ако тя не се беше предала сама. Обърна се назад като една засмяна русалка, сияеща от възбуда и предизвикателство. Ян бе като замаян. Настигна я, но не поиска да я хване. Никога не бе я виждал толкова хубава. Само протегна ръце и каза:

— Колко си хубава, Мелиса! Вече си почти жена! Мелиса поруменя още повече:

— Тъй ли ти се струва, братко Ян?

— Ако си вдигнеш косата нагоре, ще бъдеш по-хубава и от жените в ония книги.

В очите на Мелиса блесна искра от предишната закачливост:

— Казвате, че съм хубава и че съм почти жена, пък… Ян Торо, за трети път през тая седмица не играете, както трябва. Няма да излизам повече с вас!

Той обхвана лицето й с ръце и се наведе да я целуне.

— Така — каза тя, когато Ян я пусна. — Винаги сме играли тъй, откакто се помня.

— Страх ме е, Мелиса! — прошепна той. — Станала си толкова голяма и хубава, че ме е страх.

— Страх?! Брат ми се страхува да ме целуне! А какво ли ще бъде, като стана жена, Ян?

— Не знам, Мелиса.

Тя се обърна, отмятайки назад косата си. Ян я раздели на три и я сплете, както бе правил това много пъти.

— Мисля, че не ме обичаш като преди, Ян. Бих искала да бъда жена, за да видя дали тогава съвсем ще ме забравиш!

Тя се смееше и смехът й звучеше за него като някаква нова песен.

Прибраха се в станцията. Мелиса отнесе клонките в хижата, а Ян се отби в магазина на компанията.

Като остави клонките вътре, Мелиса веднага се върна на прага и проследи пътя на Ян към магазина. После тръгна през площада, за да отиде при Йовака.

След четвърт час Ян видя Мелиса да се връща с червения шал на Йовака. Вървеше полека, с отмерени стъпки.

„Да не би да я болят ушите? — това беше най-глупавата от мислите, които му идеха напоследък. — Защо си е пребрадила главата с тоя шал?“

— Не по-малко от половин пръст е дебел шалът и е от най-хубавата лондонска вълна — добави дошлият Жан.

Както обикновено той говореше с Ян на френски.

— Има само една жена, на която тоя шал стои по-добре, отколкото на Мелиса. Това е Йовака, моята жена. Небесни светии, не става ли всеки ден по-хубава, Ян?

— Да — съгласи се Ян. — Скоро ще бъде жена.

— Скоро! — подскочи развеселен Жан. — Казваш, че ще бъде скоро жена? Че ако не е жена на тридесет години и с две дечица (да й даде Бог още!), кога ще бъде, питам те?

— Думата ми бе за Мелиса — засмя се Ян.

— А на мене за Йовака. А! Ето че излиза да види дали се връщам вкъщи със захарта, за която ме изпрати преди час. Знаеш, тя е готвачката за таз вечерното празненство. А! Не ме видя и се прибра недоволна. Виждал ли си фигура като нейната, Ян Торо? И такива коси като гарваново крило? Бягам да й занеса захарта.

Жан се затича и се провикна. Жена му излезе и тръгна да го посрещне.

След няколко минути и Ян прекрачи прага на хижата им.

— Знаех си, че ще бъда бит или ще получа друго наказание, загдето забравих захарта — дърдореше дребният французин, запретнал до лакти ръкавите си. — Меся тесто за баницата, за хляба, за тортата. Аз, Жан дьо Гравоа, началникът на станцията на езерото Бейн, трябва да стоя тук и да меся тесто! Хубава е като ангел и е по-сладка от захар моята Йовака. Драга моя, кажи на Ян какво ми разправяше за Мелиса…

— Мълчи! — упрекна го Йовака. — Ян трябва да забележи сам.

— Да… наистина! — съгласи се Жан, който месеше тестото. — Тогава тичай вкъщи, Ян, да видиш какъв подарък ти е приготвила Мелиса за рождения ти ден!