Честта на дълбоките снегове

ДЪЛГО ОЧАКВАНЕ

Сутринта Ян пое старата пътека за Хазабала. Хората от племето кри си бяха отишли. През деня попадна на следите им, които се отдалечаваха на север. Каза си:

— Отишли са при ескимосите. А, Казан, какво има, за Бога?

Челното куче бе клекнало и ръмжеше срещу една фигура, която залиташе насам. Това бе Кроасе. Французинът с охкане падна върху шейната.

— Болен съм и съм гладен — проплака Кроасе. — Самият дявол е влязъл в хижата ми. От три дни не съм ял нищо друго освен сняг и един суров дрозд.

— Болен? — отдръпна се Ян.

— Да, болен, защото стомахът ми е празен. — Показа му превързаното си с една окървавена дрипа рамо и голия си врат. — Десет дни не бях у дома, ходих да разнасям червения плат, а когато се върнах, намерих същия ужасен знак над моята хижа. Поисках да вляза, но жена ми залости вратата и каза, че ще стреля срещу мене, ако не се запилея из горите. През нощта се опитах да се промъкна през един прозорец и тя ме заля с вряла вода. Направих си индианска колиба в края на гората и прекарах там пет дни, но нямах кибрит, нямах и какво да ям. Приближих се до хижата и жената наистина стреля по мен и ме рани в ръката.

— Ще ви дам нещо за ядене — окуражи го Ян. — Откога се вее червеното знаме?

— Изгубих понятие за времето, но сигурно не е по-малко от дванадесет дни и навярно едва ли ще бъде свалено до края на зимата.

— Това не може да е шарка. Идете и кажете на жена си!

— За да ме застреля от благодарност! — измърмори Кроасе, унищожавайки хляба и сухара. — Отивам на езерото Бейн, дай ми дванадесет клечки кибрит. Тоя дрозд ще остане в стомаха ми цял живот, защото не го оскубах.

— Трябва да сте щастлив, Кроасе. Имате доказателство, че жена ви ви обича.

— Ако сачмите, врялата вода и празният стомах са доказателство, наистина ме обича, Ян Торо! Във всеки случай не вярвам да е искала да ме улучи. Прицели се зле, като всяка жена.

Ян го остави до един голям огън и се отправи на югозапад, за да изгори хижата на Ланглоа. Червеното знаме се вееше там, където го видя преди няколко седмици. Прозорците бяха още повече замръзнали. Ян почука на вратата с приклада на пушката. Счупи прозорците. Нямаше съмнение, че Ланглоа е умрял.

Донесе съчки от гората и ги натрупа близо до дървата, после седна на шейната да наблюдава огъня. Хижата пламна.

Той продължи на запад. Като се отдалечи на доста голямо разстояние, попадна на три изгорели индиански къщи, в една от които се виждаха овъглени кости. Пътят му заизвива ту на запад, ту на изток. При Сивия Бобър срещна един кри, който му каза, че двадесет мили по-нататък има едно напълно изоставено село от шест хижи. Ян веднага се насочи към селището, отправяйки молитви към всички ангели да пазят Мелиса.

Кроасе пристигна в станцията четиридесет и осем часа след срещата си с Ян.

— Червеното знаме е навсякъде! — помисли си той, като видя хижата на Муки. — На изток и на запад от Хазабала всичко е пламнало.

В станцията пристигна и онзи кри от Сивия Бобър.

— Шест индиански хижи опустяха. Хората вътре са мъртви.

Един чиновник от вашата компания отиде да ги изгори — каза той на Уилямс.

Без да се приближи до къщата на Къминс, Уилямс вдигна рога си от брезова кора и извика през него:

— Ян Торо е сред заразата на юг. Там работата е много за един човек. Отивам и аз с кучетата. Кроасе ще пази магазина за известно време.

Мелиса чу тези думи и когато баща й затвори вратата, тя го погледна с разширени от страх очи. Макар и дете, тя разбираше, че Ян се е изложил на голяма опасност. Строгите закони на дивия свят бяха започнали да оказват влиянието си и върху нея. И инстинктът, и разумът й се бяха изострили, както става с индианските деца, превърнали се в жени и мъже на петнадесет години.

Мелиса знаеше какво означава червеното знаме над къщата на Муки. Знаеше, че въздухът е опасен за тези, които го дишат, че жителите на гората измират, че наоколо витае нещо странно, което баща й наричаше мор, че Ян е отишъл далеч и също може да умре. Вратата им бе затворена с ключ и мандало. Тя не смееше да си покаже главата дори през прозореца, когато го отваряха за малко да се проветри и да проникне слънце.

Без да иска, Къминс засилваше страха й, отговаряйки точно на въпросите й. По тоя начин се увеличаваха и нейните познания. Мелиса все повече мислеше за Ян и често се взираше през двата затворени прозореца с надежда да го види, че се завръща. В малката Библия, останала от майка й, имаше една проста молитва. Всяка вечер момичето я произнасяше, като добавяше от себе си:

— Отче наш, който си на небето, моля ти се — запази Ян! Една сутрин брезовият рог повика Къминс на прага. Беше петият ден от заминаването на Уилямс. Кроасе съобщи:

— Муки и старият са умрели. Не виждам дим над комина. Отивам да подпаля хижата.

Къминс се тръшна като замаян на леглото си. Раменете му се разтресоха от плач. Мелиса, се притисна до него и също заплака. Тя не знаеше какво бе направил Муки за майка й. Знаеше само, че е умрял, убит от онова страшно нещо.

След малко Мелиса чу един особен шум и се лепна на прозореца. Хижата на Муки бе в пламъци. С разширени от ужас очи, но без сълзи, момичето гледаше пламъците, които се издигаха високо сред елхите. Представи си вътре Муки и изпищя. Баща й дотича и я отведе в нейната стая.

Сутринта Къминс влезе да я събуди и лицето му побледня като на мъртвец. Мелиса не беше заспивала. Бузите й горяха от треска.

— Ти си болна, Мелиса — прошепна уплашен Къминс. Падна на колене до нея и сложи ръка на челото й.

— Искам да си дойде Ян! — каза момичето.

— Ще изпратя да го повикат, миличка. Ще се върне скоро. Ще помоля Кроасе да иде да го потърси.

Измъкна се така, че тя да не види лицето му. Кроасе го зърна и излезе от магазина.

— Кроасе, за Бога, вземи кучетата и иди да търсиш Ян Торо! — изплака Къминс. — Кажи му, че Мелиса умира. Тичай, брат, тичай!

— Веднага тръгвам! — кимна Кроасе.

След няколко минути Къминс го видя през прозореца да заминава.

— Ян ще дойде скоро, Мелиса! — погали бащата косата й, паднала на гъсти вълни по възглавницата.

Косите й бяха също като на майка й, лъскави и меки. Детето мълчеше и го гледаше с очите на майка си.

Привечер настъпи промяна: червенината на треската изчезна от бузите на момичето. Мелиса заспа. Къминс остана цяла нощ до вратата. Призори, съсипан от дългото бдение, бе задрямал с клюмнала глава.

Когато се събуди, хижата бе пълна със светлина. Той дочу шум, стресна се и скочи на крака. Мелиса палеше печката.

— Тая сутрин съм по-добре, татко. Защо не поспа, докато приготвя закуската?

Къминс я грабна и затанцува с нея из стаята, събаряйки столовете. Хижата се изпълни с дим.

— Ти се разболя от видяното през прозореца, Мелиса. А аз, глупакът, си помислих…

Остави я на пода, замълча и после продължи с развълнуван глас:

— Страхувах се да не си се разболяла за по-дълго време, мила!

Той открехна прозореца и в стаята нахлу свеж въздух.

Кроасе се завърна. Не намери червено знаме над хижата на Къминс, но и не носеше известия за Ян. Бе успял да научи, че Уилямс се бил заразил и лежал болен в една индианска хижа. По-късно към тази лоша вест се прибави и най-лошата — агентът на станцията умрял през март и бил изгорен.

Кроасе отново пое пътя за Чърчил и се видя с жена си, която бе готова да го посрещне с разтворени обятия, а по-късно се присъедини към Пери да търсят заедно Ян на север. Не го намериха и Къминс изгуби всякаква надежда.

Не бе възможно да крие дълго опасенията си от Мелиса. Първото силно преживяване й се бе отразило много неблагоприятно. Не се заиграваше с играчките си като преди. Не похващаше книгите, подарени й от Ян след завръщането му от Чърчил и Йорк фактъри. Мелиса започна да се среща по-често с индианските и метиските деца в магазина. Слушаше разговорите на мъжете, но не им се усмихваше. Ян бе за нея и майка, и брат, и всичко най-скъпо, а си бе отишъл. Бе изчезнал и Муки, когото обичаше. Нямаше го и Уилямс. Светът се бе променил ужасно и празнотата наоколо засилваше нейната проницателност.

Отново се запролети. Слънцето огря снеговете и Мелиса съвсем заприлича на дивите деца из горите наоколо. Престана да се грижи за косата си, остави я да пада свободно по раменете й.

Една вечер дори пропусна да прочете молитвата си. Къминс не забеляза това. Не го забеляза и на другата, и на следващата вечер. Обзет от дълбока тъга, и той престана да обръща внимание на много неща. В хижата цареше униние и подтиснатост. Нямаше ги предишните смехове.

Един ден в началото на пролетта, както си обядваха и слънцето ги грееше през стъклата, шум от бързи стъпки накара Мелиса да вдигне глава към отворената врата. На прага се беше спряла странна фигура и втренчено гледаше към тях. Окъсаният побледнял човек протегна ръце. Мелиса го позна и скочи:

— Ян, Ян, моят Ян!

Гледайки Мелиса в прегръдката на госта, от вълнение Къминс не можеше да издаде никакъв звук. Най-сетне промълви:

— Ян!

Той прегърна и двамата. Ян обърна за миг лицето си към светлината и Къминс разбра:

— Прекарал си болестта, но не те е белязала!

— Слава Богу! — усмихна се Ян.

Мелиса погали бузите му. Тая вечер тя не забрави молитвата си и накрая добави:

— Татко наш, който си на небето, благодаря ти, че върна Ян!