Честта на дълбоките снегове

ЧЕРВЕНИЯТ УЖАС

Преди деветнадесет години същата вест пак се бе пръснала от юг и наистина бе последвана от червения ужас. Жителите на горите още помнеха страхотните му размери. Хиляди гробове без никакъв знак бяха осеяли местата от горните течения на залива Свети Яков чак до езерата на Атабаска.

Първите достоверни новини пристигнаха в началото на зимата от Дьо Броше, на Еленовото езеро. Местният агент Хендърсън предаде предупреждението, получено от Нелсън Хаус и от югоизточната област. В станцията дойде пратеник и съобщи на Уилямс:

— В Нелсън върлува едра шарка! Шири се сред племето кри на езерото Уоластън. Един Бог знае какво зло ще причини на индианците в залива. Узнахме, че помита и племето чипеваиян между Албани и Чърчил.

Същия ден пратеникът замина с изморените си кучета.

— Отивам на запад да предупредя хората на Ревийон и да ги поздравя от компанията — каза той на тръгване.

Три дни по-късно се получи известие от Чърчил, че всички чиновници на компанията и всички поданици на Негово Величество британския владетел на запад от залива се готвят да се бранят от червения ужас. Щом Уилямс прочете известието на агента от Чърчил, стана по-бял от хартията, която държеше.

— Единственото нещо, което можем да направим — рече той, — е да изкопаем гробовете.

Прочете на висок глас съобщението пред всички мъже и мнозина от тях тръгнаха да разнесат вестта из територията на станцията. Кучетата бяха впрегнати набързо и във всяка шейна бе сложен по един топ червен плат. Лицето на Уилямс бе все така бледо, когато извади от магазините на компанията зловещите топове плат, вестители на смъртта, заразата и ужаса.

Ян тръгна към Чърчил и после се отправи на юг покрай Хазабала, където цялата област бе осеяна с капаните на ловците метиси и французи.

Намери най-напред хижата на Кроасе и жена му и остави там една част от плата. Кроасе на свой ред впрегна кучетата си и замина на юг с една четвърт от червения плат.

Между Хазабала и езерото Клокол Ян намери други три хижи и там също остави от плата. Четиридесет мили по на юг бяха капаните на Анри Ланглоа, най-големия ловец на лисици в станцията. На третия ден сутринта Ян тръгна да търси Ланглоа и след пладне намери една добре отъпкана пътека.

Отмина шест от капаните на Ланглоа, но всички бяха без примамка. Три от тях бяха отворени, а при седмия намери останките на една червена лисица, оглозгала до кокал. След още два капана намери белка без глава. Озадачен, Ян разгледа отпечатъците от обущата по снега. Най-скорошните бяха от няколко дни. Тогава подкара бързо кучетата си, без да се спира да разглежда капаните и накрая се спря в едно сечище. Оттук се виждаше хижата на ловеца, пред която висеше на прът зловещият червен знак.

Ян се отдалечи бегом. От глинения комин на хижата не излизаше никакъв дим. Прозорците бяха заледени. Ян извика няколко пъти, но не последва никакъв отговор. Нямаше признаци на живот. Стреля два пъти с пушката. Пак нищо. Тогава той обърна шейната на север и не даде отдих на кучетата, докато не зърна езерото Бейн.

Кучетата бяха като пребити. Къминс и Уилямс излязоха да го посрещнат пред магазина на компанията.

— Пред хижата на Ланглоа има червено знаме! — каза Ян. — Виках, стрелях с пушката, но никой не се обади. Изглежда, Ланглоа е умрял.

— Милостиви Боже! — простена Уилямс.

Червеното му лице посиня. Къминс отведе кучетата, а Ян влезе в магазина да хапне нещо.

Муки и Пери се върнаха в станцията на следващия ден. Младият Уилямс също не закъсня да се прибере. Беше видял следите от болестта сред индианците от племето кри в Уотърфонд.

Всеки ден в станцията ставаше все по-тежко. Известно време Ян сякаш не разбираше целия ужас на положението, продължаваше да свири на цигулката и да подскача весело около Мелиса в хижата. Той не бе видял епидемията отпреди деветнадесет години, не я бяха видели и другите, включително и Муки, най-малкият от всички.

Ян не знаеше какво нещо е червеният ужас, който идеше да покоси жителите на обширния Нортланд и да го обезлюди като Сахара. Но скоро разбра. През февруари бе изчезнало почти цялото племе кри край езерото Уоластън. Червеното знаме сочеше пътя от Нелсън Хаус насам. Смъртта чукаше от хижа на хижа и в гората на запад. Към средата на месеца езерото Бейн бе отворено единствено откъм север.

Линиите на капаните на компанията бяха съкратени и после съвсем изоставени. Започна се голямата борба с епидемията. Уилямс събра хората си и разясни как подобна битка е била водена преди две десетилетия. В район от шестдесет мили около станцията трябваше да се обходят всички хижи на бели и индианци и там, където се развяваха червени знамена и хората бяха умрели, хижите трябваше да се запалят. Опасността за изпълнителите на тази задача се състоеше в това — да проверят помещенията. Можеха и сами да станат жертви на смъртта, но щом призивът бе отправен, всички се отзоваха единодушно.

Къминс и Ян обядваха за последен път с Мелиса. Седнала между тях, тя бе озадачена от мълчанието им. След като се нахраниха, двамата излязоха навън.

— Муки не е дошъл в магазина — забеляза Къминс. — Уилямс мисли, че е отишъл с кучетата, но това не е вярно. Видях го, когато се прибра в хижата си след полунощ. Утре сутринта може би ще има червено знаме и на езерото Бейн.

Ян сподави острия вик.

— А! Една светлина! — изохка Къминс. — Борова главня пред вратата му.

Откъм хижата на Муки се разнесе треперлив жален глас. Беше бащата на метиса. Тук-там започнаха да се явяват и други светлини като през онази нощ, когато Къминс излезе да съобщи за смъртта на жена си. Той хвана Ян за ръката, обзет от ужас:

— Ето го и знамето! — прошепна. — Върни се при Мелиса. Вкъщи има храна за един месец. Ще донесеш и дърва. Залости вратата и проветрявай само през задния прозорец. Стой затворен вътре, докато всичко се свърши! Върви!

— Отивам при червеното знаме! — твърдо каза Ян и се отдръпна от него. — Вие трябва да останете при Мелиса!

— Моето място е при мъжете.

— И моето! — настояваше Ян.

— Един от нас трябва да се затвори вкъщи с нея! — умоляваше Къминс. — Нали ти дойде през онази страшна нощ, защото тук бе Мелиса, нещо те бе изпратило, не разбираш ли? И тя никога оттогава не е била в опасност. Трябва да останеш с цигулката си при Мелиса!

— Тя ще избере сама! — каза Ян. — Сега ще идем в хижата и кьм когото се обърне най-напред, той ще отиде при червените знамена. Другият ще остане с нея, докато премине епидемията.

С тия думи Ян тръгна към хижата и като отвори вратата, отдръпна се да стори път на Къминс. После, зад широките му рамене се усмихна и протегна ръце към Мелиса, която си играеше на масата. Къминс не забеляза нищо.

Ян хиляди пъти беше правил така и Мелиса знаеше какво следва: целувка и весело подхвърляне до тавана. Тя скочи от пейката и се затича към него. Тоя път не я подхвърли, само я прегърна и скри лицето си в меките й коси. После погледна Къминс.

— Нагоре, нагоре, Ян! — извика Мелиса.

Той я подхвърли, целуна я пак и я сложи да седне на края на масата.

— Аз отивам при болните от племето кри — каза половин час по-късно Ян на Уилямс. — Сега, когато епидемията е дошла и на езерото Бейн, Къминс трябва да остане с Мелиса.