Честта на дълбоките снегове

МАЛКАТА МЕЛИСА

Изчезването на жената на Къминс бе толкова тихо, колкото и пристигането й. Гологлави, с дълги коси, стискайки устни, за да заглушат мъката си, малкото хора от станцията отидоха един след друг в къщичката на покойната, за да я видят за последен път.

Само един глас нарушаваше мекия шум от мокасините — плачът на стария агент Уилямс с гъстата сива брада.

Отнесоха умрялата в малкото открито пространство в края на гората и я спуснаха в замръзналата земя край една грамадна елха, която се издигаше кьм небето като страж. Уилямс промълви няколко думи от полуоткъснатата страница на една стара Библия, а грубите мъже наоколо наведоха глави и заплакаха.

Като свърши да чете, Уилямс издигна ръце към небето и рече със сподавен глас:

— Нека добрият Бог прибере в лоното си госпожа Къминс! Когато гробът бе заровен, откъм края на гората прозвуча цигулката на Ян Торо. Никой в света не би могъл да каже какво свиреше той, понеже това бе музиката на душата му, дива и изпълнена с шепота на вятъра, смекчена от някаква странна наследственост, дошла у него заедно с образа, който бе отпечатан в буйното му сърце.

Той продължи да свири, докато край гроба останаха само огромната елха и Джон Къминс. После двамата отидоха в малката хижа, където бе живяла и издъхнала жената.

Сега в хижата имаше едно мъничко бяло същество, над което бдеше една индианка.

— Ах! Това е бялото ангелче.

— Това е малката Мелиса — каза Къминс, като коленичи пред люлката и приближи тъжното си лице до малкото същество, което трябваше да заеме мястото на отишлия си живот.

Ян почувства някакъв странен порив на обожание и също коленичи до Джон Къминс. От този момент между Ян Торо и Джон Къминс възникна взаимност, която никой не би могъл да разруши. След като гледа няколко минути малката Мелиса, Ян вдигна очи към Къминс и промълви думата, която според наречието на племето кри означаваше баща.

Детето мърдаше и риташе с крачетата си. Ян бе виждал, че така правеха и малките вълчета. Хубавите му очи се озариха от усмивка. Предпазливо, сякаш си играеше с огън, младият цигулар протегна ръка и щом един от пръстите му докосна нещо меко и топло, той се отдръпна като опарен.

Тая вечер, когато Ян взе цигулката, за да се завърне в хижата на Муки, Къминс сложи големите си ръце на раменете му:

— Ян, кажи кой си ти и откъде идеш?

Ян кимна към север и отговори простичко:

— Аз съм Ян Торо, а това е цигулката ми. Дойдохме през дълбоките снегове.

Къминс сякаш виждаше някаква чудна картина в очите на младия цигулар. Той отиде към вратата и посочи звездите и сребристата мъгла, припадаща от северното небе.

— Ориентирай се добре и ми кажи пак откъде си дошъл, Ян? Момчето без колебание отново посочи към север.

— Седем дни гладувах из дълбоките снегове. През нощите свирех и музиката прогонваше вълчите глутници.

Къминс се обърна бавно първо към Хъдзъновия залив на изток, после погледна на юг, а след това на запад. Когато отново погледна към Ян, върху строгото му лице имаше не само любопитство:

— Не е лъжа, че Ян Торо и цигулката му са дошли през дълбоките снегове. Не е лъжа!

Сега по лицето на Джон Къминс бе изписано нещо повече от нежност. И в погледа му имаше нещо повече от приятелство, когато сложи ръка на рамото на Ян, но той пак не разбра.

— Тук има много място — каза Къминс. — Искаш ли да останеш с малката Мелиса и с мене?

— С малката Мелиса?!

Ян отиде при люлката и се наведе над нея. Дългите му черни коси лъщяха под лампата, а от гърдите му се изтръгна и радост, и скръб:

— Аз… аз да остана при бялото ангелче! — прошепна тихо той, сякаш говореше само на неразбиращото дете. — Ян Торо остава, да, с цигулката си! Давам я на тебе заедно с музиката!