Честта на дълбоките снегове

ЗАГАДКАТА

През следващите дни станаха други неща, които Ян не разбра, а и не правеше големи усилия да разбере. Говореше малко дори с Къминс, слушаше разсеяно, отговаряше с поглед или свиваше срамежливо рамене. За неколцината прости хора от станцията той бе нещо повече от едно бедно същество, дошло от непознатата гора и това беше главната причина да оправдаят странното му поведение. Никой не узна от него нещо повече от онова, което знаеше Къминс. Дори с Муки не бе много разговорлив. Казваше само, че е пристигнал от север, от Пустинните земи, а Пустинните земи означаваха гибел. Никой не би могъл да ги премине като Ян. В други времена, при други обстоятелства Къминс и хората му биха го сметнали за луд.

Но и те бяха чули странната нежна музика, когато умря жената на Къминс, и необикновените звуци бяха събудили у тях неочаквани мисли. Не знаеха почти нищо за Бога, за когото говореха проповедниците, но иначе го разбираха добре. Смятаха, че Ян Торо е пратеник на ангелите, че душата на жената бе излетяла при Бога и че тя бе умряла спокойно на гърдите на Джон Къминс, докато Ян свиреше. Ето защо момчето със слабото си и изразително лице и с хубавите си черни очи стана за тях част от онова, което жената бе оставила след себе си. И те го приемаха, както бяха приели нея, без да питат кой е и откъде иде.

До известна степен Ян ги утешаваше за загубата им. Както жената бе донесла нещо ново и мило в суровия им живот, тъй и Ян носеше нещо ново и мило — цигулката и музиката й. Той им свиреше вечер в бюрото на агента и тогава всички чувстваха, че жената на Къминс е много близо до тях и им говори чрез музиката на Ян Торо.

Музиката бе нещо почти непознато в техния живот. За някои дори не бе съществувала. Преди много години Уилямс беше в една станция, където имаше хармоника. Къминс бе слушал музика само когато отиваше в цивилизованите места. За останалите тя бе една тайна, вълнуваща до дъното на душата и откриваща неща, които дълго време бяха останали скрити под пепелта на миналото.

За Ян това беше време на истинско признание. В бюрото на агента, стъпил на един сандък, облегнат на стената, с черни блестящи очи и дълги коси, които придаваха на лицето му някаква дива хубост, той бе като цар за хората около него. Te слушаха безмълвно, неподвижни и когато спираше да свири, не се помръдваха, докато не прибереше цигулката си в калъфа и не отидеше при Джон Къминс и малката Мелиса. Ян обичаше това мълчание и го ценеше много. Но най-вече му харесваше да бъде в малката хижа насаме с Мелиса.

С приближаването на ловните пролетни дни из гората, на стотина мили около станцията, започнаха да минават шейните на ловците от племето кри и чипевайян. Къминс отсъстваше няколко дни наред, за да засили приятелските си връзки с компанията и да преговаря по продажбата на кожите, които щяха да бъдат изнесени на пазара осем седмици по-късно.

Тая година имаше силна конкуренция, понеже французите, братя Ревийон, съперници на компанията, бяха установили една станция на двеста мили по на запад и се говореше, че ще дадат шестдесет фунта брашно срещу четиридесет на компанията и четири лакти платно вместо един. Това означаваше упорита дейност за Уилямс и хората му и самият агент се пренесе временно в гората. Муки, метисът кри, отиде между хората от племето си, разпръснати по крайбрежието на Пустинните земи, за да ги привлече с красноречивите си обещания и да осъди пред тях натрапниците от запад. Старият Пери, в чиито жили течеше и ескимоска кръв, замина с кучетата си, за да се срещне с дребните черни хора от далечния Север, които идеха за лисици и северни мечки, полумъртви от глад, защото плаващите ледове ги бяха откъснали от страната им.

Младият Уилямс, синът на агента, последва Къминс, а другите хора от компанията се отправиха на юг или на изток.

Животът в станцията сякаш замря. По прозорците на хижите, в които не се палеше огън, се трупаше дебел слой лед. Бюрото на агента бе празно. Нямаше ги кучетата, та лисиците и рисовете всяка нощ се приближаваха все повече. Потиснати от самотата, малкото индиански и метиски деца си стояха у дома, а жената на Уилямс, дебела и ленива, държеше магазина заключен.

При тая тишина и липса на живот Ян Торо се чувстваше все по-щастлив. Не обичаше шума, а пълната тишина му допадаше, в нея мечтаеше и пръстите му откриваха нови звуци в цигулката.

Той често изпращаше Мабела, индианката бавачка на Мелиса, да прави компания на жената на Уилямс. Така оставаше няколко часа сам с детето. И тогава, заключил вратата, сгушен до люлката, Ян Торо се преобразяваше. Лицето му запламтяваше от голямото вдъхновение, което го поглъщаше всецяло и което обикновено криеше от всички. В погледа му искреше огън, той тихо пееше сладки песни на момиченцето, свиреше тихичко на цигулката или замираше от щастие, докато Мелиса си играеше с косите му.

— О, сладко ангелче! — шепнеше Ян. — Много те обичам и винаги ще стоя при теб да ти свиря на цигулката. Боже мой, и ти ще станеш хубав бял ангел като нея!

Смееше се и гукаше като майка. Гласът му беше по-нежен от звуците на цигулката.

Понякога Мелиса го слушаше, ококорила в него очи с юмруче върху цигулката или засмукала пръстчето си и сякаш разбираше какво й говори той. И колкото по-дълго го гледаше детето, толкова повече Ян се убеждаваше, че то разбира всичко. Той разказваше с нежен глас много от ония неща, които Джон Къминс би бил любопитен да узнае.

— Някой ден ще научиш как стана, сладка Мелиса — казваше й той и почти докосваше лицето й със своето. — Тогава и ти ще обичаш Ян Торо.

Друг път Ян не говореше, но Мелиса гукаше и му доставяше още по-голяма радост. Докато детето шаваше и бърбореше нещо в люлката си, Ян го наблюдаваше като вълчица, горда от първите скокове на своите малки вълчета.

Един ден Мелиса успя да се изправи за малко и протегна ръчичките си към него, смеейки се и гукайки. Ян ахна от радост, притисна лицето си до лицето на момиченцето и го целуна. В тази целувка имаше нещо, което изплаши малката Мелиса, тя се разплака и Ян изтича да повика Мабела. После мина доста време, докато се осмели отново да я целуне.

През двуседмичното затишие в станцията Ян откри въпроса, който беше еднакво важен както за него, така и за Джон Къминс. Последните дни от втората седмица Ян прекара на границата на Пустинните земи. Ходеше на лов за карибу, за да има достатъчно месо за хората и кучетата, когато се завърнат. Един следобед се прибра рано, натоварен с месо от мускусен бик. Когато излезе от гората, наведен под товара си, пред очите му се откри страшна гледка.

Мабела, коленичила пред хижата им, заравяше полуголата Мелиса в купчина мек сняг, изпълнявайки най-добросъвестно задължението си според тукашните обичаи.

Ян нададе вик, захвърли товара си и се спусна срещу бавачката:

— Боже мой! Ще разболеете детето! Мелиса не е индианка, а цивилизовано дете!

В хижата той наговори на Мабела куп глупости, от които индианката се изплаши.

После отиде да прибере месото, като част от него остави на вълците и лисиците. И пак погледна с гняв снежните дупки, в които горката Мелиса бе принудена да приеме ледената си баня.

От този момент Ян не изпускаше от очи Мабела и повтаряше до втръсване:

— Мелиса не е индианско дете! Тя е дете на цивилизацията… като нея! — И сочеше кьм гроба под огромната елха.

Мабела бе разбрала по своему думите на Ян: Мелиса не трябваше да се изнася вън на снега. Тогава снегът бе внесен в къщата и тук детето отново се намери в него.

Тоя път Ян се развика още по-силно. Мабела най-сетне проумя, че снегът изобщо не трябва да се използва за физическото закаляване на малката Мелиса.

Така се реши тоя въпрос в деня преди завръщането на Джон Къминс от гората.

Напоследък Мабела загатваше, че заедно с жената на агента приготвяли нещо за момиченцето. Това беше една разкошна рокличка, украсена с мъниста и ярки панделки, с които щяха да зарадват Мелиса. В деня преди пристигането на Къминс Ян се прибра в къщи от гората, където бе отишъл да сече дърва. Като се приближи до люлката, видя, че тя е празна. Обзе го страх и бе готов да се развика от вратата.

Но в следващия миг Мелиса му се усмихна от масата, правейки странни несигурни движения. Беше права, поддържана от нещо като торба, от която се подаваше само бялото й личице. Мелиса беше пъхната в индианско детско столче. Това бе вторият й подарък от Мабела.

— Мелиса, ти не трябва да бъдеш индианка! — заговори Ян. — Ти си цивилизована! Чуваш ли, никаква индианка, ако ще и двадесет дявола да дойдат да вземат Ян Торо.

Той измъкна детето от индианското столче, изхвърли изделието на Мабела и нетърпеливо зачака завръщането на Джон Къминс.