Честта на дълбоките снегове

КАРНАВАЛЪТ НА КАРИБУ

Ян не бе свирил от пристигането на Жан дьо Гравоа, но една вечер настрои струните и каза на Мелиса:

— Te бяха добри към тебе, затова ще им посвиря на цигулката!

Беше голямата нощ на станцията: нощта, известна от Атабаска до Хъдзъновия залив като нощ на печения карибу. Минала беше една седмица и всички кожи бяха продадени. Книжата на компанията показваха, че всеки е получил дължимата сума и кожите бяха натрупани на сигурно място в складовете. Пери и неговите ловци бяха убили три карибу и тая вечер, когато Ян откачи цигулката от стената, вън мъжете вече бяха запалили големи огньове и печаха карибутата на дебели шишове. Всички бяха много шумни. Човешките гласове се издигаха над кучешките свади. През тоя единствен празник в годината ловците нарушаваха мълчанието, което щяха да отнесат със себе си в своята самота. Многолюдността насърчаваше проявите им, в които имаше нещо диво като гората наоколо. Край огньовете свистяха камшици и се носеха гърлени гласове на чипевайяни, кри, ескимоси и метиси. Хората на агента пееха и крещяха като луди, понеже това бе годишният празник на компанията и веселбата му щеше да накара мнозина от ловците да се стекат отново тук в края на идния ловен сезон.

Огромни сандъци с бял хляб бяха поставени близо до огъня. Една бъчва с истинско масло бе доставена за случая през океана, от петдесет мили разстояние. Отстрани на един по-малък огън димеше огромна тенджера с кафе.

Напоеният с вкусни миризми въздух бе примамил кучетата и те бяха наклякали зад кръга на господарите си, проточили езици и оголили белите си зъби. И над всичко това блещукаха звездите, зората хвърляше отблясъците си сред нощта и димът се издигаше право нагоре, после се обръщаше на север, издухан от лекия южен полъх.

Ян си проправи път между кучетата и хората и се настани близо до огъня. Седна на един от сандъците за хляб и засвири.

Под пръстите му тоя път излизаше не нежната музика на Къминс и Мелиса, а една дива и тъжна песен, за която го бяха вдъхновили есенните ветрове. Пропита с необикновено чувство, песента се разнесе над огъня и над шума от кучета и хора. Постепенно всичко наоколо притихна. Навел глава, Ян не виждаше нищо. Не виждаше възхищението по лицата на дребните черни ескимоси, нито смаяните очи на останалите. Знаеше само, че около него бе настъпило дълбоко мълчание. След малко подхвана една по-лека и нежна мелодия. После започна онова, което му харесваше повече от всичко: музиката, която бе свирил в малката хижа, когато почина жената на Къминс. В отговор на цигулката кучетата неочаквано вдигнаха глави и към небето се понесе протяжен и тъжен вой. За Ян това бе нещо като песен на самия живот, а у другите хора се всели и страх, и почит към тая музика, намерила отклик дори в злите кучешки същества.

Къминс разбра какво се бе случило. Видя как кръгът на хората се стесняваше и лицата им се обръщаха от цигуларя към кучетата, вирнали виещи муцуни към небето.

Неочаквано Къминс запя гръмко и тръгна между ескимосите към Ян.

— За Бога, не свири вече това! Свири нещо весело! — помоли го той.

Ян вдигна глава като пробуден от сън и едва разбра странното въздействие на музиката си. Лъкът му пробягна бързо по струните и сребристият му глас поде познатите на всички думи:

Къминс се присъедини към песента, размахвайки ръце и подскачайки в светлината на пламъка. Магията се осъществи. Уилямс, Муки и другите мъже от компанията запяха дружно, цигулката на Ян продължаваше все по-живо и смълчани допреди минута, ловците вече деряха въздуха с гласовете си.

Кучетата се заоблизваха с наведени глави, усетили миризмата на печено. Муки и трима кри се спуснаха към огъня да обърнат шишовете и когато прокапалата мазнина припламна върху жарта, хорът на мъжете, кучетата и цигулката се засили дотолкова, че заглуши дори гьрлестия бас на Къминс.

Едрият карибу бе обърнат два пъти над жаравата. Муки и тримата кри вече се приготвиха да го повдигнат заедно с железния шиш, опрян върху два забити в земята чатала. В този момент се разнесе задружен възглас на хора и животни, Къминс скочи на един от сандъците за хляб и размаха ръце:

— Хайде! Хайде един карибу!…

Ян запя песента на гората, известна от Атабаска до Хъдзъновия залив. Компанията го последва с диво въодушевление.

Къминс стреля няколко пъти с револвера си във въздуха.

— Хайде!

Песента започна отначало. Последните и думи заглъхнаха във виковете на Муки и на тримата кри, които тържествено и ловко тръшнаха изпечения карибу върху снега.

Ян се оттегли настрана с цигулката под мишница, за да гледа лудото веселие на мъжете, чиито ножове заблестяха на огъня, вече готови за гощавката. Агентът Уилямс запъхтян отиде при него:

— Прилича на сражение! Нали, Ян? Веднъж на един такъв празник видях истинско сражение.

— И аз — каза Ян, без да сваля очи от струпаните мъже.

— Беше много далеч оттук, на североизток — продължи Уилямс.

— Много далеч — вдигна спокойните си очи Ян. — Беше чак до Голямата мечка.

Агентът се изненада:

— И ти ли го видя там?

Но Ян се отдалечи, сякаш не чу въпроса му и отново премина между кучетата, за да закачи цигулката си на стената в хижата.

Думите на агента бяха събудили у него мъчителни спомени и той за пръв път, откакто пристигна в станцията, не каза нищо на Мелиса, която бе будна и радостна в люлката си.

Като се върна и се смеси с възбудената тълпа около огъня, Ян вече не приличаше на себе си. В ръката му блестеше дълъг ловджийски нож. С лакти и викове той се добра до огъня. Там намери Къминс, коленичил и запретнал ръкави над печеното. Ръцете му бяха мазни. Къминс тревожно изгледа Ян, чиито очи излъчваха нещо зловещо.

Зад Къминс стоеше Уилямс. Ян спусна ножа на бедрото си, после направи такова яростно движение, че смаяният агент неволно отстъпи:

— Голямото сражение при Голямата мечка! За кого се бихте при Голямата мечка? — глухо извика Ян.

Агентът не отговори и мускулите на мишниците му се втвърдиха като стомана, когато видя безумието в очите на Ян. Хвана цигуларя за китката. Той не направи никакво усилие да се освободи от пръстите му.

— За кого се бихте? За кого се бихте при Голямата мечка?

— Искаха да убият един човек — каза толкова тихо Уилямс, че само Ян го чу. — Той беше…

— Мисионерът — добави Ян. Агентът отпусна китката му:

— Да, мисионерът!

Ян отбягна погледа на Уилямс и се смеси с тълпата. Мъжете отново запяха, когато Муки и тримата кри им поднесоха опечен и втория карибу. Тоя път Ян не се поддаде на избликналия гуляйджийски възторг. Прибра ножа в ножницата и бързо мина между кучетата, които с ръмжене си оспорваха подхвърлените им остатъци от месото. Изтича покрай Мабела, която с любопитство гледаше развеселените мъже, и се втурна в хижата при Мелиса. Взе момиченцето на ръце и припряно му заговори, сякаш бълнуваше:

— И когато го намеря и го убия, ще се върна при тебе, мило агънце! И тогава ти ще обичаш Ян Торо, който ще е пролял кръвта на един мисионер…

Той сложи момиченцето в люлката, целуна го още веднъж, взе цигулката и се отправи към вратата.