Честта на дълбоките снегове

ДНИ НА ТЪРЖЕСТВО

Един следобед, при първото разтапяне на снеговете, на площада на станцията с неудържим бяг пристигна впряг от буйни кучета. Караше ги един канадски французин от Атабаска. Виковете и плющенето на дългия камшик от кожа на карибу оповестиха, че голямата промяна наближава, че гората се събужда и че животът отново се възражда.

Цялата станция се отправи към новодошлия: хора и кучета, черни и кафяви деца, дори и дебелата апатична жена на Уилямс. За известно време се създаде голяма суматоха от разните породи кучета и от хората, които крещяха, начело с французина, който въртеше камшика срещу кучетата, струпани около тежкия товар на шейната му. Когато редът бе отчасти възстановен, Муки и Пери останаха да пазят продължаващите да лаят кучета, а заедно с Уилямс и други мъже ловецът влезе в бюрото на компанията. Новодошлият бе някой си Жан дьо Гравоа, най-важният човек на територията на Фон дьо Лак, за чиито услуги компанията отделяше малка премия. Дори и децата биха могли да разберат, че ловът на новодошлия е извънредно богат.

Обикновено Гравоа бе един от последните, които се явяваха на годишните събрания на събирачите на кожи. Беше човек с голямо име и с малък ръст, познат на изток до далечната река Мир и на запад до форт Чърчил. Обичаше да пристига в станцията с неудържим бяг, когато другите скитници от гората бяха вече събрани там и можеха да го видят и да му завидят. Той беше най-суетният измежду ловците, а освен това притежаваше и безпогрешното умение да следва нравите и обичаите на всички, понеже имаше широка душа и бе неустрашим като рис. Ползваше се с всеобща симпатия, а и самият се самоуважаваше.

С привидно безразличие той съобщи, че щом кучетата му си отпочинат, веднага ще продължи за форт Чърчил, където отивал да се жени.

Ян Торо го слушаше с одобрително любопитство, а на свой ред и канадският французин хвърли благосклонен поглед към Ян, но никой от двамата все още не знаеше какво участие бе съдено да вземе в живота на цигуларя известният Жан дьо Гравоа.

Всеки следващ час от престоя на ловеца сякаш ускоряваше пулса на малката станция. Шест месеца животът бе текъл еднообразен и самотен в центъра на голямата пустиня. Първият сняг бе обрекъл станцията на откъсване, граничещо с изоставянето. Близки и далечни, всички бяха заети с капаните си. Усамотените им гюмета бяха скрити в лабиринтите на блатата и из гъсталаците на гората. В продължение на шест месеца късите дни и дългите нощи бяха изпълнени с тежкия труд по събирането на кожите.

През тия именно месеци станцията бе опустяла. Живееше и дишаше, но нищо друго. Уилямс и малкото хора на компанията все очакваха. Сега промяната бе предстояща. Чувстваше се пролетният полъх на гората. Ловците се размърдаха. Линиите на капаните се разваляха, гюметата се изоставяха, кучетата се впрягаха в шейните. В деня, когато Жан дьо Гравоа отпътува за Хъдзъновия залив, тук пристигнаха от форт Чърчил доставките на компанията: седем тобогана, теглени от ескимоски кучета, натоварени с брашно и платна, петдесет фунта мъниста, муниции и много други неща в замяна на кожите, които скоро щяха да бъдат изпратени в Париж и Лондон.

Ян Торо тревожно се завтече срещу шейните, карани от седем индианци и един бял. Искаше да види белия отблизо. Белият носеше два револверни кобура и автоматична пушка през рамото. Очевидно не бе мисионерът, а представител на компанията, изпратен да пази товара.

Ян се върна в хижата с препълнено от радост сърце.

— Няма го мисионера, Мелиса! — обяви тържествено той, като приседна на пода до детето. — Ще бъдеш добра и хубава като нея, но няма да те кръщава мисионерът. Мисионерът не е дошъл!

След малко се върна в къщи и Къминс. Беше с разкървавена ръка.

— Ескимоските кучета са истински дяволи! — измърмори той. — Ако можеха да стоят изправени, биха разкъсали нашите… Ще ми помогнеш ли?

Ян превърза ръката му.

— Ухапването не е дълбоко — успокои го той и веднага без видима връзка добави. — Мисионерът не е дошъл!

— Не — каза кратко Къминс. — Ще дойде с пощата.

Ян и Къминс отново отидоха в магазина на компанията.

На другата сутрин пристигнаха двама индианци от племето чипевайян. Шейната им бе теглена от смесена порода кучета от юг. От този момент Къминс рядко намираше време да се занимава с Мелиса. Снегът се топеше бързо и затоплянето ускоряваше движението на ловците. Хората на Муки, западно от Пустинните земи, пристигнаха първи, натоварени с кожи от мускусни бикове и карибу. Големокраките им кучета от породата макензи теглеха като коне и скимтяха като кутрета, когато биваха нападани от ескимоски кучета и хъски.

Сега всички пътища — от изток, от запад, от юг — водеха към станцията. На третия ден след пристигането на доставките настана истинско вавилонско стълпотворение от всевъзможни викове и ръмжене. Тишината и спокойствието, при които бе починала жената на Къминс, вече бяха изчезнали.

Боевете и враждите се водеха между кучетата, а виковете бяха неизбежният човешки съпровод. Петдесетина кучета, диви като вълците, от които повечето от тях произлизаха, внезапно се втурваха едно срещу друго и нескончаемо се давеха. Почти всички кучета бяха ожесточено настървени, с изключение на едрите макензи и кучетата от смесена южна порода. Жестоки кучета от Лабрадор, надвивани само от смъртта, пристигаха от околностите на Хъдзъновия залив. Дребни ескимоски кучета, зли като дребните си черни господари, се срещаха с тъмни малемути, много по-едри от тях и идещи от Атабаска.

Чаткането на кучешките зъби не утихваше. То започна с първото пристигане на шейните, не престана от изгрев до залез и после продължи около лагерните огньове през нощта. Снегът бе опръскан с кръв и тая миризма още повече освирепяваше потомците на вълците. Враждата беше на живот и смърт. Жертвите бяха предимно измежду тромавите макензи и от южната порода — смес от булдози, датски и овчарски кучета.

Високата елха над гроба на Мелиса сякаш навъсено гледаше свирепата битка. Същевременно редом с кръвопролитната борба човешките сърца бяха изпълнени с преливаща радост. Завързваха се нови приятелства, старите се скрепяваха в по-тесен съюз на братството, което осеняваше всички под сивото и студено северно небе.

Между ловците нямаше спорове. Нямаше озлобление на човек срещу човек. Ако острите зъби на хъски от Хъдзъновия залив разкъсваха нежната шия на някое куче макензи, това си бе работа на кучетата, а не на господарите им — те не се караха.

Един ден няколко свирепи ескимоски кучета нападнаха огромно хъски под голямата елха и го разкъсаха. Когато Къминс излезе след пладне от магазина на компанията, видя неколцина ловци да ограждат гроба с храсти. Никой не си позволяваше да накладе огън в близост до скъпото на душата му място и скоро по утъпканата пъртина кьм хижата му заприиждаха хора от гората, които искаха да видят малката Мелиса.

За момиченцето това бяха безкрайно щастливи дни. Хижата се напълни с подаръци за Мелиса: зъби от полярни мечки, донесени от дребните черни хора, които пък ги бяха получили от жителите на крайбрежието; странни идоли от дърво, кожи, лисичи опашки, рисови крака, сухи и захаросани плодове, купени на баснословна цена от магазина, а хората на Муки й донесоха мускус от западната част на Пустинните земи.

Ян бе щастлив от тая почит, оказвана на Мелиса. Връзката му с хората на Къминс укрепваше. Той престана да ги отбягва и вече охотно се сприятеляваше с тях.