Честта на дълбоките снегове

ВЕСТ ОТ ЮГ

Зимата бе дълга за Къминс и Мелиса и още по-дълга за Ян. Агентът на компанията при езерото Бейн бе дал препоръчително писмо до агента на компанията в Чърчил и Ян се настани у помощник-началника на бюрото на станцията, Макдоналд, един рус младеж, пристигнал неотдавна от Англия. Той беше весел и добър. Щом узна, че новият му другар е дошъл от Пустинните земи, за да посещава училището, веднага се нагърби с ролята на частен учител.

Преди всичко помогна на Ян да оправи произношението си. По време на тия уроци Макдоналд се превиваше от смях.

Училището се отвори през ноември и Ян се намери сред двадесетина ученици, дошли от горите. Две бели деца и един метис идеха от Етоней. Агентът от Нелсън Хаус бе изпратил тук сина си. Други трима ученици бяха от горите по горното течение на река Чърчил.

Със своята музика Ян още от самото начало спечели благоволението на учителя, който беше изпратен от компанията. Ян четеше денонощно и в продължение на два месеца единственият му съперник бе момчето от Нелсън Хаус. Обаче повече научаваше не от училището, а от Макдоналд, който му даваше знания за живота в чудния свят отвъд гората. Нататък го теглеше и душата му, изпълнена с надежди.

Когато не мислеше за Мелиса, той мечтаеше за тоя друг свят: на няколко пъти през зимата изваждаше малкия свитък от цигулката и препрочиташе страниците му.

— Някой ден ще отида там — казваше си. — Някой ден, когато и Мелиса ще може да дойде.

За Макдоналд другарството на това момче от езерото Бейн бе благодат. Младият шотландец страдаше от носталгия и колкото повече тъгата му се засилваше, толкова повече изпитваше желание да говори за света, от който идеше. Разказа на Ян за старото оръдие, изоставено преди години сред храсталаците и пълзящите растения, където преди се е намирал форт Чърчил. Описа как е пристигнал първият параход в залива. Говори му и за Хъдзън. За другарите, за големите войни, за крале и кралици, за странни народи. Вечер му четеше от книгите, които бе донесъл със себе си.

С течение на времето духът все по-настойчиво викаше Ян в непознатия свят и му нашепваше да сподели с Макдоналд тайната си, която криеше в цигулката. Едва не се изтърва, когато една неделя Макдоналд му каза:

— Отивам си у дома с парахода, който ще дойде през лятото. Не би ли дошъл с мен, Ян?

Гореща вълна обхвана Ян и само случайността му попречи да открие тайната на сърцето си.

В този момент те се намираха пред замръзналия залив, който се простираше по протежение на безброй мили към полюса. Наблизо неспокойният прилив си пробиваше път през пукнатините на леда и напредваше все по-навътре в заледеното крайбрежие. От пръстта на изровения бряг стърчаха краищата на тъмни предмети с формата на сандъци, които някога са били пълни с пушки, а сега съдържаха костите на хора, живели и умрели преди много години. И докато Ян мълчаливо гледаше тия ковчези, които бавно се заливаха от прилива, мисълта за Мелиса го накара да изтръпне: кой знае какво можеше да се случи в продължение на една година!

През пролетта Ян се завърна на езерото Бейн. През есента посещаваше училището в Йорк фактъри. А третата година се учеше в Нелсън Хаус. После учителят на компанията умря и не бе заместен от никого.

По средата на третата зима Ян пак се завърна при езерото Бейн. Притиснало гьрдите си щастливата Мелиса и обеща никога вече да не се разделя с нея. По-късно неспокойният дух го подтикна да каже на Къминс:

— Когато Мелиса стане по-голяма, няма ли да е добре, ако отидем с нея на юг? Тя не бива да живее винаги в този край.

Къминс го изгледа с недоумение, но щом схвана смисъла на неговите думи, гласът му прозвуча твърдо:

— Майка й ще остане завинаги тук, под елхата, и ние няма да я изоставим никога, освен ако Мелиса не си отиде един ден сама.

След този разговор Ян не погледна вече вътре в цигулката. В живота му нямаше нищо друго освен изгрев и залез. Мелиса бе неговият свят и дотолкова изпълваше сърцето му, че той забрави всичко друго. Наблюдаваше бавната промяна на косите й: бяха започнали да стават по-тъмни и златисти, като златото постепенно потъмняваше и придобиваше топъл кафяв оттенък. Мелиса все повече заприличваше на майка си. Ян се радваше, а Къминс, мълчалив като всякога, благославяше небето.

Така вървеше животът в станцията на езерото Бейн. А когато Мелиса започна деветата си година, от юг пристигна една неочаквана вест, която хвърли черна сянка върху жителите на гората. Навред се носеше мълвата, че „червеният ужас“ е наблизо. Страх обзе всички сърца от границата на цивилизацията до Хъдзъновия залив.