Честта на дълбоките снегове

БРАТ ЯН

Ян влезе в хижата призори. По лицето му личаха следите от вътрешната борба. Къминс вече бе закусил. Мелиса беше сама, вчесала косите си назад, както обикновено. Щом го видя, тя дръпна едната от дългите плитки на гърдите си.

— Не се ли чувстваш добре, Ян? Бледен си и очите ти са зачервени.

— Наистина не се чувствам много добре — призна Ян, стараейки се да изглежда весел. — Но едно кафе ще ме ободри. Ти правиш най-хубавото кафе на света, Мелиса!

Тя седна срещу него:

— Снощи сънувах времето, когато ти отиде в Чърчил. Трябва да съм била много малка, но си спомням колко мъчно ми беше. Тая нощ сънувах, че сме отишли заедно там и гледаме ковчезите, направени от сандъци за пушки. Виждах парахода, който ми описа, и ми се струваше, че искаме да се качим на него, но не успяхме. Дали някога наистина ще отидем в Чърчил да се качим на тоя параход?

— Може би, Мелиса!

— Сънувах още: заминал си, аз съм останала сама и някой друг дошъл при мене. Не ми харесваше, но непознатият настояваше да се качим в парахода. Смешно ли е?

Тя стана да му налее още кафе.

— Защо избяга от мене, Ян?

— За да си отмъстя за твоето бягство в планината — направи опит да се засмее той.

В погледа й имаше недоумение.

— Не ти ли беше приятно, че избягах? Ян се изчерви:

— Днес ще тръгна с кучетата по пътя за Чърчил. Ледок има нужда от припаси, а е зает с капаните си и не може да дойде.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Не, за съжаление. Разстоянието е дванадесет мили и товарът е тежък.

— Много добре, ще се приготвя веднага!

Момичето скочи на крака, като му хвърли подигравателен поглед.

— Много е далеч, Мелиса — извика той подире й. — Много е далеч, пък и товарът е тежък.

— Не пропътувахме ли с тебе двадесет мили до… О! Ян, не ся ли видял новия ми рисов калпак?

— Закачен е тук на стената — неволно отстъпваше Ян. — Но слушай, Мелиса…

— Готови ли са кучетата? Кога тръгваме?

— След четвърт час! — предаде се окончателно той.

Веселото лице на Мелиса преодоля и последния опит за съпротива и той тръгна към магазина, подсвирквайки си една горска песен.

Когато се върна с шейната, Мелиса вече го чакаше, загърната в шуба от сребърна лисица. Бе обута в меки ботуши, високи до коленете й.

— Направих ти място! — посочи Ян към шейната.

— Няма да го заема най-малко пет мили — заяви Мелиса. — Великолепна утрин. Бих могла да тичам чак до хижата на Ледок.

Ян вдигна камшика и подкара кучетата. Тя пое с бързи крачки след шейната.

От хижата си Жан и Йовака им пожелаха добър път.

— Не е далеч денят, когато тези двамата ще бъдат като тебе и мене, Йовака — рече Жан на своя поетичен език кри. — Обзалагам се, че това ще стане дори по-рано от следващия им рожден ден.

Мелиса погледна към двамата и каза:

— Питам се, дали има на света много хора, щастливи като Жан и Йовака?

Ян подкара кучетата толкова силно, че тя изостана и се запъхтя.

— По-бавно, Ян! Хайде, спри да се кача в шейната.

Ян я покри добре с кожите и кучетата се напънаха под ремъците и тръгнаха с бърз и отмерен бяг по гладката пътека. Тогава той остави камшика, слезе от шейната и затича редом с челното куче. Тичаше като трениран бегач, с леко изпъчени напред гърди.

Мелиса сияеше от радост. Гледаше устремените сиво-жълтеникави кучета и кръвта кипеше в жилите й. Наблюдаваше гърбовете и краката им, вълчите им глави, полуотворените им муцуни и погледът й се отместваше върху Ян. Той тичаше с лекота. Бузите му бяха зачервени. Черните му коси изпод калпака блестяха на слънцето.

Мелиса тръпнеше от гордост и се питаше дали има друг човек на света като Ян Торо.

Милите се топяха една след друга. Скоро стигнаха до планината, където Ян се би с мисионера. Тук Мелиса скочи от шейната.

— Обзалагам се, че ще се кача на върха преди тебе! — предизвика го тя. — Ако ме хванеш…

Ян я последва с кучетата. Обаче тя успя да вземе голяма преднина и с усмивка го причака на скалата.

— Хубава си като фея, Мелиса! — провикна се Ян. — По-хубава си дори от феите в книгите!

— Благодаря, братко! Май все още ме обичаш мъничко.

— Повече от когато и да е било! — забрави сдържаността си той.

Колкото повече се приближаваха до хижата на Ледок, веселостта на Ян отстъпваше на тъгата. „Братко Ян, братко Ян, братко Ян!“ — все тия думи се въртяха в ума му и го връщаха към мислите от миналата нощ. Чак в хижата на ловеца той почувства известно облекчение.

Ледок изстъргваше тлъстината от една лисича кожа, когато шейната спря пред вратата му. Като видя, че дъщерята на агента от езерото Бейн е дошла заедно с Ян, той скочи на крака, сне калпака си и се поклони няколко пъти пред момичето.

В областта на езерото Бейн се говореше, че преди много години Жан дьо Гравоа бил изгубил братчето си: просто изчезнало един ден из горите. Някои предполагаха, че именно Ледок е този брат, тъй като Жан и той си приличаха като две капки вода. Бяха еднакви на ръст, еднакво сладкодумни и подвижни.

На Мелиса й стана приятно от поклоните на Ледок, придружени с много думи на френски.

— А! Това е голямо удоволствие за мене, госпожице Мелиса — рече ловецът на английски.

Изправи се пъргаво и се обърна към Ян:

— Срещнахте ли една нова шейна?

— Никаква шейна не сме срещали.

Ледок се озадачи. На половин миля от хижата се виждаше една канара, покрита със сняг. Посочи към нея.

— Видях шейната преди час да отива на запад, покрай планината: трима мъже и шест кучета. Кой от вашите отсъства от езерото Бейн?

— Никой. Може би е новият представител, който иде от Чърчил. Очакваме го. Да се върнем ли обратно, Мелиса, за да проверим носи ли ни нови книги и струни за цигулката?

— Ако не си уморен, Ян.

— Уморен!

Той свали от шейната и последния пакет. Сбогуваха се с французина и камшикът изплющя над кучешките гърбове.

— Уморен?! — повтори Ян, тичайки редом с шейната по пътеката. — Да се уморя, когато ти ме гледаш как тичам!

— Дори и да се измориш, има достатъчно място за двама ни в шейната.

Ян скочи при нея.

— Винаги ли аз трябва да те каня! — намръщи се Мелиса. — И няма нужда да стоиш толкова близо до мене, ако не ти е приятно!

Нежното предизвикателство на гласа й бе неотразимо и за миг Ян му се поддаде. Наведе се и бузата му се докосна до нейната. Но той успя да се овладее, провикна се към кучетата и развъртя камшика над главите им, сякаш му бяха виновни за нещо.

Ян отново слезе от шейната и затича редом с нея. Така стигнаха до канарата, където Ледок бе видял чужденците.

Мелиса се възползва от спирането, за да слезе и тя от шейната.

— Колко си жесток към тия клети животни, Ян! Виж устата им. Не бях те виждала да тичаш тъй, откакто ни гониха вълците.

— Тичал съм и по-бързо — въздъхна Ян. — Когато научих, че малката ми Мелиса умира от шарка.

Тя седна до него в шейната и нерешително сложи ръката си върху мургавата му длан.

— Сега не би тичал толкова бързо за мен, нали?

— Това май не ти е приятно?

— Не исках да го разбираш по тоя начин. Момичето стисна по-силно ръката му.

— Едно време, Ян, ти отиде да се бориш срещу болестта и едва не загина заради мен. Би ли направил същото и днес?

— Бих направил и повече, Мелиса.

Тя го погледна недоверчиво, търсейки по лицето му потвърждение на думите. Ян стана, вдигна и нея, после улови двете й ръце и я погледна право в очите.

— Някой ден ще направя много повече за тебе, Мелиса. И тогава…

— Какво? — насърчи го тя.

— Тогава ще разбереш дали те обичам както преди.

В гласа му имаше нещо, което накара Мелиса да замълчи.

— Бих искала това да стане скоро, братко Ян!