Драконът и Джорджът

ГЛАВА 1

Точно в 10.30 сутринта Джеймс Екерт спря пред Стодартхол, в двора на колежа в Ривъроук, където се намираше лабораторията на Гротуълд Уинър Хансен. Анджи Фарел, обаче, не беше готова и не го чакаше на тротоара. Естествено.

Беше топло септемврийско утро. Джим остана в колата и се опита да запази спокойствие. Анджи нямаше вина. Този идиот, Гротуълд със сигурност й измисляше работа, за да я задържи, въпреки че знаеше, а може би точно поради това, че тази сутрин тя и Джим щяха да си търсят жилище. Трудно бе да не изпуснеш нервите си с човек като Гротуълд — той не само че беше един от най-противните хора на този свят, но и явно се опитваше да му отнеме Анджи и да си я присвои.

Една от двете предни врати на Стодартхол се отвори. Появи се някаква фигура, но не Анджи. Беше набит млад мъж с буйна червеникава коса и мустаци, който носеше претъпкана чанта. Като видя Джим в колата, той слезе по стълбите и се наведе през отворения прозорец откъм тротоара:

— Анджи ли чакаш? — попита той.

— Да, Дени — каза Джим. — Трябваше да ме чака тук, но явно Гротуълд я е задържал.

— Това е в неговия стил.

Дани Кердак беше асистент във Физическия факултет и единственият друг волейболист в колежа освен Джим, които имаше клас АА.

— Фургона на Черил ли ще ходите да гледате?

— Ако Анджи се измъкне навреме — каза Джим.

— О, вероятно ще се появи всеки момент. Какво ще кажеш да се отбиете у нас след играта утре вечер? Няма да бъде нещо особено, просто пица и бира с още няколко човека от отбора и жените им.

— Звучи прекрасно — каза Джим мрачно. — Стига Шорлс да не ми даде спешна работа. Благодаря, все пак, разбира се, че ще дойдем, ако можем.

— Чудесно! — Дани се изправи — Значи ще се видим утре за играта.

Той си тръгна. Джим се върна към мислите си. Опитът показваше, че не бива да се разтройва за такова нещо, макар че имаха само два часа, за да отидат до фургона, после да обядват и да върне Анджи обратно. Тя работеше на половин ден като асистент при Гротуълд. Трябваше да помни, че неуспехът е част от живота. Трябваше да привикне да живее с тези университетски егоисти, с нереалните заплати и с финансовите проблеми, които, както при повечето образователни институции, притискаха колежа в Ривъроук до невъзможна степен. Така че всичко, за което можеше да ти послужи докторатът по средновековна история, е да си лъснеш обувките с дипломата, преди да се кандидатираш за работник в някоя ферма.

Тук Джим прекъсна мислите си, понеже забеляза, че като си припомня нещата, които трябваше да търпи, далеч не се успокоява. Напротив, това го накара да стиска юмруци, докато кокалчетата на пръстите му побелеят, а кормилото на Горп се изви като дъга. Нищо в Горп не беше толкова здраво, че да се допусне такова отношение към него. За десетгодишен Фиат той все още беше вярна машинка, но честно казано, не в добра форма. А както при повечето волейболисти от клас АА, формата на Джим беше страхотна. За неговите почти 180 сантиметра дори познавачите му даваха поне с десет килограма по-малко от действителните му деветдесет и пет, натрупани в костите и стегнатите мускули. За съжаление на този физичен двигател съответстваше инстинкт, който го принуждаваше да реагира мигновено при предизвикателство. Това бе полезно на волейболното игрище, където в продължение на няколко години се изправяше срещу противници от неговия калибър, но не му помагаше в обществото и го караше да се тревожи за себе си. Слава Богу, при Анджи нещата не стояха така. Хубавото й беше, че умееше да постига всичко, което иска от хората, без изобщо да се кара с тях. Той никога не можеше да проумее как тя се справя в ситуации, при които Джим би се заклел, че онези насреща нарочно си търсят боя. Доколкото схващаше, нещата при нея се свеждаха до това, да обясни положението със спокоен, приятелски тон. После по някаква причина другите незабавно прекратяваха враждебното си държание, настройваха се дружелюбно и ставаха услужливи. Анджи беше наистина доста необикновена. Особено за почти миниатюрния си ръст. Виж как се справяше с Гротуълд!

Джим се сепна от факта, че времето се изнизва, докато той седи и размишлява. Погледна часовника си и се намръщи. Почти единайсет без петнайсет. Това беше прекалено. Ако Гротуълд нямаше чувство за мярка, то досега Анджи отдавна трябваше сама да си е тръгнала.

Отвори със замах вратата и тъкмо слизаше, когато една от предните врати на сградата се отвори и Анджи изтича по стълбите до колата, като в същото време намяташе сивото си манто. От бързане очите й блестяха, а страните й бяха порозовели.

— А, ето те и теб — каза Джим, като влезе отново.

— Съжалявам — Анджи се вмъкна в колата и затръшна вратата. — Гротуълд е много развълнуван. Мисли, че е на път да докаже възможността за съществуване на астралната проекция.

— Каква проекция?

Джим запали Горп и се отдалечи от бордюра.

— Астралната проекция. Отделянето на духа от тялото. Което, с резултатите, постигнати чрез използване на нов цикъл на обратно биоенергично захранване, за да се възпроизведат някои форми на съня, означава…

— Нали не му позволяваш да експериментира върху теб? Мисля, че се разбрахме за това.

— Не смесвай нещата — каза Анджи. — Не му позволявам да експериментира върху мен, само му помагам в експериментите. Не се тревожи, няма да ме хипнотизира, нищо подобно.

— Той опита веднъж.

Джим излезе от двора на колежа на Уестстрийт и сви към пета магистрала.

— Той само опита. Ти беше този, който ме хипнотизира, ако си спомняш. След като Гротуълд те научи как.

— Както и да е, не позволявай на никой да те хипнотизира отново. Нито на мен, нито на Хансен, на никой.

— Разбира се — отговори меко Анджи

— Ето, че отново успя — точно това, за което си мислех — рече си Джим. Сега той се оказа човекът, с когото тя току що се беше справила. Най-неочаквано спорът затихна и той се чудеше какво толкова го беше подразнило отначало. Чувстваше се почти виновен, че вдигна шум за нещо, което навярно не заслужаваше внимание.

— Както и да е — каза той, докато се движеха по пета магистрала към базата с фургоните, за която Дани му беше казал — ако този фургон отговаря на описанието на Дани, можем да се оженим и да живеем заедно. Ще я караме евтино, така че няма да се налага да работиш нито за Гротуълд, нито като асистент по английски.

— Джим — каза Анджи — знаеш как стоят нещата.

— Можем да се справим.

— Не можем. Единствената причина да ни вземат по сто и двайсет за пансион в общежитието е, че готвят отвратително в огромни количества и че спим на двуетажни кревати в общи спални. Каквото и място да си намерим, разходите ни ще се увеличат, няма да намалеят. Не мога да готвя толкова евтино, колкото е в общежитието. Не, невъзможно е да напусна работата си при Гротуълд. Но поне, ако си имаме свое местенце, ще си заслужава да продължа. Трябва ни собствено жилище, но нека не се заблуждаваме за разходите.

— Можем да живеем като на лагер първите няколко месеца.

— Как бихме могли? За готвене и хранене ни трябват домакински прибори и маса, на която да ядем. Нужна ни е още една маса, за да има къде да проверяваме контролните и за други неща, свързани с работата ни в колежа. И столове. Трябва ни поне един матрак за спане и нещо като шкаф за дрехите, които не се окачват.

— Добре тогава. Ще намеря допълнителна работа.

— Не, няма. Аз трябваше да оставя дисертацията си. Ти ще продължиш да пишеш за списанията на академията, докато публикуваш нещо. Да видим тогава как Шорлс няма да ти даде лекторското място.

— По дяволите — каза Джим, — вероятно никога няма да ми публикуват нищо.

— По добре не го казвай! — По изключение Анджи изглеждаше почти ядосана.

— Е, всъщност, нямах това предвид — отвърна Джим леко засрамен — последната статия вървеше доста добре сутринта, преди да вляза в час.

Професор Тиболт Шорлс, ръководител на катедрата по история, обичаше асистентите да присъстват във всичките му часове, като допълнение към основните им задължения — проверяване на контролните, резервиране на справочниците за студентите в курса и така нататък. Беше невинна прищявка, която прибавяше още осем часа в седмицата към времето, необходимо на Джим, за да изкарва месечна заплата от сто седемдесет и пет долара.

— Как беше той? — попита Анджи — Попита ли го пак за лекторското място?

— Нямаше настроение

— Нямаше? Той ли нямаше или ти?

Джим потрепери вътрешно. Шорлс го бе интервюирал на срещата на Асоцияцията по история миналата година в Чикаго и ясно му бе обещал лекторското място, открито наскоро към ръководения от него факултет по история в Ривъроук. При тази переспектива за Джим Анджи кандидатства за асистент в английския факултет и за общо щастие успя. Тогава тя все още работеше върху доктората си по английска литература, а Джим беше с три години пред нея в Мичигън, където се бяха срещнали като студенти. С работата, която имаха в един и същи институт, изглеждаше, че бъдещето им е ясно. Но след като се преместиха тук, Шорлс заяви, че в последния момент е възникнал проблем с бюджета и Джим не може да получи поста по-рано от пролетния семестър. Междувременно при Шорлс се бе появило свободно място за асистент.

На Джим му трябваше по-малко от месец, за да открие в какво се състои „бюджетният проблем“. Подобно на академичните факултети в много колежи и университети и в Ривъроук отношенията между преподавателите бяха силно разклатени от вътрешни противоречия. Между двете създадени фракции имаше разногласие почти по всеки въпрос. Шорлс, независим и от двете, беше карал години, подстрекавайки ги. Един допълнителен лектор, обаче, можеше да стане причина за промяна на настроенията и оттук — за нарушаване на установеното удобно равновесие на силите. От друга страна, професор Теодор Н. Джеламин, честният заместник шеф на катедрата, който винаги се движеше с мотоциклет, мислеше да се пенсионира през идущата пролет. Напускането му означаваше повишение за тези под него — нещо, което Шорлс можеше да контролира, а след това да назначи нов лектор и така да нагласи везните в своя полза.

— Съжалявам, Анджи — каза Джим с разкаяние, — налагаше се цял час да бездействам в класа и да се правя, че ми е интересно, като в същото време си мислех за всичко, което ни е причинил. А когато би звънецът, не посмях да говоря с него от страх, че ако отново ми откаже, ще му фрасна един.

В колата настъпи мъртва тишина. Докато се взираше неотклонно напред през стъклото, Джим усети как Анджи с нежност му стисна ръката.

— Всичко е наред — каза тя. — Щом си се чувствал така, постъпил си правилно. Някой път ще го издебнеш в подходящ момент, когато можеш да говориш спокойно.

Продължиха да пътуват още малко, без да говорят.

— Ето го мястото — каза Джим, като кимна надясно.