Драконът и Джорджът

ГЛАВА 13

Събуди се от неясното чувство, че някъде близо до него се води разговор. Два мъжки гласа като че ли се опитваха да говорят тихо, но под влияние на емоциите единият или другият от време на време се извисяваше повече, отколкото би искал неговият притежател.

Като се разсъни още малко, но без да отваря очи, ДжимгВгАеаДЛи че единият глас бе на Брайън, а другият — на съдържателя.

Заслуша се лениво, почти без да вниква в думите. Чувстваше се прекалено уютно, за да се съсредоточи върху каквото и да е. За първи път откакто се бе озовал в това тяло, коремът му бе задоволително пълен. Не можеше да сложи в уста нищо повече, независимо от храната, която бе на негово разположение. А виното се оказа най-доброто, което един дракон можеше да очаква. Не чувстваше забележими последствия от него. Може би драконите нямаха махмурлук.

Докато лежеше, постепенно съзнанието му напълно изплува от съня. През клепачите му премина червената светлина на нова факла — сети се, че оставената от Дик бе изгоряла малко преди да приключи с вечерята, но с драконското си тяло се бе чувствал в тъмното като у дома си, а и бе разучил мястото на всичко в избата, което го интересуваше. Сега двата гласа се чуваха напълно отчетливо и той установи, че следи разговора независимо от волята си и въпреки че се опитваха да не му пречат.

— …Но сър Брайън — казваше съдържателят отчаяно, гостоприемството е едно, а…

— Стрелецът може и да те е спасил от тази банда разбойници, — строго отвърна Брайън, — но ако е писано сър Ху да бъде изгонен и семейството ти да заживее отново в пълна безопасност, то сър Джеймс и аз ще бъдем тези, които ще върнат мира. Какво ще кажеш на моята дама, след като замъкът отново премине в нейно владение и разбере, че ти се е посвидила малко храна и вино за един от нейните спасители?

— Малко! — Джим си представи как Дик отново кърши ръце. — Четиредесет и шест от най-избраните бутове, четвърт тон бордо и сигурно две дузини бутилки с други вина. Три такива вечери на сър Джеймс и ще бъда разорен, сър Брайън.

— По-тихо! — отсече Брайън. — Нима искаш да събудиш добрия рицар с оплакването и скимтенето си? Засрами се, мастер съдържател. Със сър Джеймс сме заедно от два дни и през това време не е ял. Може би няма да изпита нужда да се храни отново, докато си възвърнем замъка. Но във всеки случай, както ти казах, ще се погрижа да ти се заплати за всички разходи, които той ти създава.

— Знам, сър Брайън, но като ханджия не мога да сервирам на гладните гости обещанието ти вместо храна и да се оправдавам, че избата е празна. Необходимо е време, за да се натрупат такива запаси, каквито имам… имах долу. При това положение свинският бут ще бъде рядко ястие под моя покрив до Великден идната година.

— Ш-шт! Излез навън! — просъска рицарят.

Светлината от факлата и шумът от стъпките се отдалечиха едновременно.

Джим отвори очи в непрогледната тъмнина.

Яките челюсти на съвестта започнаха да го притискат. Този странен свят и говорещите същества в него, магиите и Тъмните сили някак бяха приспали съвестта му. Сега тя се събуди като великан с удвоена сила. Животът му тук приличаше на вълшебна приказка. Всъщност това бе свят, в който хората се раждаха по най-обикновен начин, страдаха и умираха или пък бяха убивани като клетото дете с отрязаните ръце в селото. Спомни си как в своя свят бе желал да замени съвремието си с период от Средновековието, в който да има по-обосновани и реални проблеми. Ето, сега се намираше тук, обграден от обосновани и реални проблеми, независимо че правилата бяха малко по-различни. И вместо да оцени тази обоснованост и реалност, той действаше като в някакъв сън, за който не носеше отговорност.

Съдържателят беше прав — имаше сериозен проблем в резултат на това, че Джим, без да се ограничава, бе изял от наличния му запас всичко, възбудило апетита му. Бе го ограбил не по-малко, отколкото ако влезеше в своя свят в някой супермаркет и си тръгнеше със сто двадесет и шест големи бута и двадесет бъчви с вино. И фактът, че Брайън поемаше отговорност за стойността на това огромно количество месо, не оправяше нещата. На първо място Джим нямаше и представа, че двамата с рицаря са станали толкова близки приятели, та единият да се задължи до такава степен заради другия. Виновно трябваше да признае, че ако ситуацията се обърне, той — в собствения си свят през двайстия век, не би имал подобна проява към човек, когото познава само от два-три дни; щеше да си каже, че другият сам си е забъркал кашата и сам трябва да се оправя.

Внезапно Джим бе озарен от вдъхновение, което проблясна в съзнанието му подобно на факла в тъмно като катран подземие. Част от паметта на Горбаш изглежда бе останала в тялото, което обитаваше. Вероятно споменът за мястото, където драконът криеше съкровището си, също бе в него, само да можеше да го извика. Ако успееше да намери съкровището, би могъл да плати на съдържателя Дик и да избави съвестта си от неловкото чувство за задължение към рицаря.

След като му стана по-добре от тази мисъл, Джим се изправи и с увереността на дракон в тъмното закрачи обратно през подземието. Изкачи се по стълбите и влезе в кухнята. Нямаше никого, освен една пълничка жена, горе-долу на възрастта на съдържателя, която направи реверанс при появяването му.

— Ъ-ъ… здравей — каза Джим.

— Добро утро, сър Джеймс — отговори жената.

Джим мина по коридора и влезе в стаята. Чувстваше срам при мисълта, че може да срещне съдържателя или сър Брайън, но когато прекрачи прага й, видя, че е празна. Предната врата пак бе отворена — естествен отговор на нуждата от чист въздух, досети се Джим, тъй като прозорците на хана, дори когато бяха открити, представляваха малки процепи, конструирани повече за отбрана отколкото за осветление и проветрение. Излезе навън и чу отново гласовете на Брайън и съдържателя, но отдалеч. Стояха в конюшнята, в края на постройката и се занимаваха с белия кон на рицаря, който също бе нарязан тук-таме след битката в селото.

Разговорът около коня напомни на Джим за неговите рани. Вчера почти не им бе обърнал внимание. Днес обаче ги усещаше — не много силно, сякаш бе нарязал с бръснач цялото си лице при небрежно бръснене. Тялото на Горбаш изпита внезапна нужда да ги оближе и той откри, че с подвижния си врат и дългия си език без трудности достига всяка една рана.

След като почисти разрезите с език, болката от раните утихна до такава степен, че му позволи да ги пренебрегне. Изправи се, огледа наоколо и на по-малко от три метра забеляза Ара да седи на хълбоци и да го наблюдава.

— Добро утро — каза Джим.

— Достатъчно е добро — отвърна Ара. — Прекара цялата нощ в това място, нали?

— Ами да — потвърди Джим.

— Както искаш — изсумтя мрачно Ара. — Няма да ме видиш да вляза в някой от тези сандъци.

— Изобщо не си влизал вътре?

— Не, разбира се — изръмжа вълкът. — Те са за хора. Има нещо изнежено във всички хора, Горбаш, дори когато могат да се оправят сами като този рицар и стрелецът. Нямам предвид само, че са с изнежено тяло, искам да кажа, че психиката им е изнежена. Цели десет години са им нужни, за да се научат да се грижат за себе си, а никога не преодоляват тази черта. Помнят, че са ги глезили и хранили и че са се грижили за тях и след време, когато имат възможност, се опитват да нагласят нещата така, че да глезят някой друг и да се грижат за него. Когато остареят и станат слаби, са годни единствено за това — все повече глезене и грижи. Не е за мен, Горбаш. Първото предупреждение, че съм станал слаб, ще бъде когато ми разкъса гърлото някой, за когото съм мислил, че не е по силите му да го стори.

Джим леко потрепери. Тази оценка за човешката природа бе като капак върху вината му за снощното угаждане и го нарани по-силно, отколкото ако я бе чул в друг момент. След това се сети за нещо:

— Но ти хареса вчера Даниел да те чеше под ушите — каза той.

— Тя го направи, не съм я молил — тросна се Ара. — Ха! Почакай да се увлече по теб.

— Да се увлече по мен?

Челюстите на Ара се разтвориха в една от неговите безгласни вълчи усмивки.

— Познавам я. С твоите глупости, че имаш дама, която е човек, Горбаш! Сега са две!

— Две? — каза Джим. — Мисля, че си въобразяваш.

— Така ли? Иди и виж сам. Тя е хей там, зад дърветата с оня стрелец.

Джим погледна накъдето сочеше муцуната на Ара.

— Може и да ида — каза той.

— Успех! — Ара се прозя и се излегна на слънцето, като положи глава на предните си лапи и затвори очи.

Джим се отправи в гората към мястото, което Ара му бе показал. Влезе под сенките на първите големи дървета, но не видя никого.

След това малко по-нататък драконският му слух долови тихи звуци от гласове, които човешкото ухо не би чуло. Чувствайки се като подслушвач, той се приближи безшумно към тях и спря, когато ги забеляза.

Стояха на малка полянка сред дърветата. Тревата под краката им, светлината над тях и високите брястове съставяха картина, прекалено съвършена, за да бъде истинска. Даниел, в своя клин и жакет, изглеждаше като току-що изскочила от книга с легенди, а Дафид, който стоеше до нея, бе не по-малко внушителен.

Стрелецът носеше лъка си и колчан с дълги стрели — Джим имаше чувството, че тези две неща са му винаги подръка, дори когато спи. Даниел обаче бе оставила някъде своя лък и стрелите. Не носеше никакво оръжие освен ножа на колана си и все пак с острието си, дълго почти колкото петнадесетсантиметровата кания, той не бе за пренебрегване.

— …В края на краищата — казваше тя, — ти си просто един обикновен стрелец.

— Не съм обикновен, лейди — меко отвърна Дафид. — Дори и ти би трябвало да ме разпознаеш, тъй да знаеш.

Той се извисяваше над нея. Даниел бе висока, но Дафид доста я надминаваше. Джим не беше преценил правилно ръста на уелсеца, когато го бе видял седнал в хана. Може би Гротуълд бе също толкова висок, но с това свършваше всяка прилика между тях. Дафид стоеше снажен и гъвкав като своя лък, а раменете му изглеждаха широки колкото предната врата на хана. Лицето му бе от тези, за които се казва, че са изваяни — правилен нос, правоъгълна брадичка, симетрично разположени очи, но чертите му не изпъкваха прекомерно както на Брайън. Гласът му звучеше меко и звънко. Той беше напълно прав — изобщо не бе обикновен като стрелец или какъвто и да бе друг.

Наблюдавайки ги, Джим откри, че е напълно смаян от отношението на Даниел. Как, недоумяваше той, тя би могла да предпочете някой като него, в случай че Ара говореше истината, пред този супермен от Средновековието. За момент изцяло бе забравил, че е в драконското си тяло, а не в обикновения си човешки вид.

— Знаеш какво имам предвид! — каза Даниел. — Както и да е, през живота ми доста стрелци са се навъртали около мен. Освен това защо ще ме е грижа за тебе, независимо дали си стрелец или не?

— Защото те намирам за красива, лейди — отговори Дафид — и не си спомням да се е случвало в живота ми, когато съм намирал нещо красиво, да не съм го пожелавал. А пожелавал ли съм го, непрекъснато съм се стремял към него, докато го получа.

— Така ли? Не съм дрънкулка, която виси на пояса ти, сър стрелец! Аз ще реша, кой да ме притежава!

— Наистина ти, но няма да има никой друг, докато съм жив — може и да го знаеш сега, след като ти го казах.

— Хмм! — Даниел не тръсна глава, но Джим имаше чувството, че щеше да го направи. — Ще се оженя за принц, когато се оженя. Какво ще направиш срещу един принц?

— Срещу принц, крал, император, Бог или Дявол — ще направя едно и също срещу всеки човек или звяр, застанал между мен и дамата, която желая. Единият или другият ще бъде победен, а няма вероятност това да съм аз.

— О, не, разбира се — усмихна се презрително Даниел.

Обърна се и се отдалечи от Дафид. Джим се сепна от факта, че тя идваше право към него и че след миг ще бъде разкрит. Едва ли имаше какво друго да направи, освен да се престори, че току.що е дошъл. Пристъпи напред и излезе от прикритието на дърветата.

— Ето те и теб, сър Джеймс! — радостно се провикна Даниел. — Добре ли спа тази нощ? Как са раните ти?

— Рани? — повтори Джим. Със сигурност вчера, докато го чистеше, не бе удостоила порязванията му с думата „рани“. — О, чудесно. Да, спах като пън!

— Скъпи сър Джеймс — каза тя и протегна към него ръце. — Чаках те да се събудиш, за да си поговорим повече. Имаше неща, които исках да знам, нали помниш? Ще се разходим ли само двамата?

— Ами… разбира се — каза Джим. Беше дошъл в гората с твърдото намерение да разбере какви прищевки може да има Даниел към него. Лице в лице с нея, той откри, че увереността му се изпарява. — О, добро утро, Дафид.

— Добро утро, сър Джеймс — любезно каза стрелецът.

Даниел вече държеше Джим за ръка и го отвеждаше в гората, настрани от пътя, по който бе дошъл.

— Ще се видим по-късно — провикна се Джим през рамо към Дафид.

— Да, разбира се, сър Джеймс.

След момент малката полянка не се виждаше. Даниел водеше през дърветата, но скоро забави крачка.

— Спомни ли си нещо? — попита тя.

— Да си спомня? — учуди се Джим.

— За това кой си, освен че си барон от Ривъроук.

— Ами… кой бих могъл да бъда? — каза Джим. — Тоест обикновен барон…

— Хайде, сър Джеймс — прекъсна го нетърпеливо Даниел. — Да си джентълмен не означава само да имаш някакъв сан. Всъщност джентълменът може да има много титли. Не е ли нашият лорд-херцог също и граф на Пиърс, камерхер на Ист Марчис и още много неща? Ами нашият крал на Англия, не е ли той също крал на Аквитания, херцог на Бретан, херцог на Карабала, принц на Туърс, принц на Църквата, принц на двете Сицилии, граф на това, граф на онова… и така нататък половин час? Барон от Ривъроук е вероятно най-малката ти титла.

— Какво те кара да мислиш така? — безпомощно попита Джим.

— Ами това, че си бил омагьосан! — бързо отвърна Даниел. — Кой ще си прави труда да омагьосва един обикновен барон?

Гласът й омекна. Пресегна се и го потупа нежно по върха на муцуната. За изненада на Джим допирът с ръката й бе много приятен. Искаше му се отново да го направи. Жегна го лека нотка на ревност към Ара.

— Ето! Няма значение — каза тя. — Магията ти пречи да си спомниш. Сигурен ли си, че не те болеше?

— Ни най-малко.

Тя гледаше подозрително.

— Говорехме много за магии в дружината на баща ми, зимно време. Нямаше какво друго да правим от декември до март, като паднеше сняг, освен да седим около огъня и да си приказваме. Е, никой не знаеше, но изглежда всички мислеха, че трябва да има внезапен, ужасен пристъп на болка, когато сменяш формата си. Нали разбираш, все едно, че са ти отрязали главата, чувството сигурно е същото, преди тя да се изтъркули на земята и да умреш.

— С мен не стана така.

— Може би си забравил за това, също както си забравил, че си бил принц.

— Принц?

— Вероятно — отвърна замислено Даниел. — Разбира се, може и да си бил крал или император, но това някак си не ти подхожда толкова, колкото ако си бил принц. Как изглеждаше?

— Ами… — Джим се покашля почти несъзнателно. — Бях висок,. — колкото Брайън, да кажем, и горе-долу толкова тежък. Косата ми беше черна, очите — зелени. Аз съм на двадесет и шест…

— Да — каза решително Даниел, — това е точната възраст за един принц. Бях права.

— Даниел… — възрази Джим. Бе започнал да изпада в леко отчаяние. — Не съм бил принц. Случайно знам, че не съм бил принц. Не мога да ти кажа откъде знам, но повярвай. Приеми думите ми: Знам, че не съм бил принц!

— Ето, ето — каза Даниел, — не се притеснявай. Това несъмнено е част от магията.

— Кое?

— Да си уверен, че не си бил принц. Без съмнение този, който те е омагьосал, не е искал да знаеш кой си в действителност. Няма да говорим повече за това, ако те разстройва. Случайно да ти е известно как можеш да развалиш магията?

— Бъди сигурна — разгорещи се Джим, — че ако успея да върна Анджела — моята дама, обратно, мигновено ще изляза от това тяло.

— Е, това не е трудно. Всичко, което трябва да направиш, е да събереш своите придружители, да отидеш в Прокълнатата кула, да вземеш тази лейди Анджела и да я изпратиш обратно там, откъдето е дошла.

— Ти откъде…?

— Мислех си за сър Брайън — продължи Даниел. — Още колко придружителя трябва да намериш?

— Не знам — отговори Джим, — но разбираш, че след като освободя Анджела, ще си отида с нея.

— Ще си отидеш с нея…?

— Обичам я.

— Не, не — каза Даниел, — ще разбереш, че това е друга част от магията. След като я развалиш, ще видиш Анджела такава, каквато е наистина и ще осъзнаеш, че изобщо не я обичаш.

— Такава, каквато е наистина? — повтори Джим, ужасен. — Виж сега, Даниел, знам каква е тя в действителност. Тя… Аз… познаваме се много добре от година и половина.

— Магията те кара да мислиш така. Снощи изведнъж се сетих. Не можа да отговориш на въпроса ми дали тя е красива колкото мен, макар че добре знаеш, защото магията те е накарала да мислиш, че тя е толкова красива. Никоя — натърти Даниел — не е толкова красива, колкото съм аз. Не те виня, че не си в състояние да разбереш това, след като си омагьосан по този начин.

— Но…

— Хайде, сър Джеймс. Ще трябва да приемеш фактите в края на краищата. Погледни ме право в очите и ми кажи, наистина ли вярваш, че тази Анджела е красива колкото мен?

Джим спря, за да не се сблъскат. Бе изтичала отпред и го гледаше неотклонно в очите от разстояние двадесет-тридесет сантиметра.

Той преглътна. Най-дяволското нещо беше, че Даниел имаше право. Колкото и много да обичаше Анджи, тази загоряла от слънцето съвършена фигура щеше да спечели състезанието по красота още в самото начало. Но това бе друга тема. Обичаше Анджи, а не високата сто седемдесет и осем…

— Това е друга тема, Даниел — наложи си да каже той. — Аз съм ангажиран с лейди Анджела и тя е ангажирана с мен. Дори и да ме убедиш, че нещата са различни, не мисля, че би могла да убедиш нея.

— А? Хмм — измърмори Даниел, като пръстите й заиграха по дръжката на ножа, — добре, добре. Ние двете можем да уредим сами този малък проблем, когато му дойде времето. Но сър Джеймс, не е ли по-добре да се връщаме в хана? Другите ще си помислят, че искаш да прекараме сами цялото това време.

— Права си — каза Джим и тръгнаха обратно.

След няколко крачки осъзна, че тя го е изиграла отново. Кой щеше да се интересува от това, че е прекарвал с Даниел времето, през което все още е бил в тялото на дракон?

Когато стигнаха до хана, забелязаха маса с пейки — като за пикник, която бе изнесена навън, пред главната врата. Брайън и Дафид седяха на нея пред кожени кани и бутилка с вино.

Ара се бе отпуснал на хълбоци до масата, а главата му стърчеше доста над нея.

— Сър Джеймс! — извика Брайън, когато двамата с Даниел излязоха от гората. — Ела при нас. Трябва да си съставим план, по който да върнем замъка на моята дама.

Джим усети как му прималя под лъжичката. Още преди бе разбрал, че Брайън има твърдото намерение да прогони сър Ху де Боис де Малънконтри и да освободи своята Джеронд, но не се бе тормозил да мисли по-задълбочено какво може да направи рицарят. Сега обаче, когато бяха пред прага на действието, той си помисли за баланса в съотношението на силите — броят им не бе равностоен с вероятния брой на окупаторите в замъка. Това несъответствие нямаше да го притесни чак толкова, ако не се бе убедил, че Брайън е човек, който винаги прави това, което си науми.

Джим се придвижи тромаво и седна на свободния край на масата срещу Ара.

— Сър Джеймс — започна Брайън. — О, между другото, искаш ли малко вино?

— Д… не — отвърна Джим, като се сети за задълженията си към ханджията.

— Много добре, сър Джеймс, имам няколко лоши новини — подхвана отново Брайън. — Добрият стрелец тук каза, че не вижда причина да присъедини силите си към нашите срещу сър Ху, понеже принципите му били…

— Да не закачам тези, които не ме закачат — прекъсна го Дафид. — Не че не ви желая доброто, но тази свада не ме засяга.

— По същия начин — продължи Брайън — сър вълкът счита, че въпросът с моята дама и мен не го засяга лично и ми напомни, че е обещал да ни придружава, само докато се справим с мраколаците.

— О-о.

— Следователно — бодро каза Брайън — ясно е, че само ти и аз ще се изправим срещу сър Ху и хората му. По тази причина нека обединим умовете си, защото ще имаме нужда да призовем цялата си мъдрост.

— Е, видя ли сега, Горбаш? — каза Ара с горчиво задоволство. — Ето какво си навлече, като се мислиш за човек. Единствено на хората може да им хрумне само двама да превземат замък, пълен с врагове и построен така, че да устои срещу цяла армия.

— Със сигурност не е разумно, сър Брайън — намеси се Даниел, която бе застанала до Ара и го галеше зад ушите. — Трябва да го признаеш!

— Разумно или не — продължи да упорства рицарят и мускулите на лицето му се стегнаха, — моята дама е пленена и аз ще я освободя. Сам, ако е необходимо, но вярвам, че мога да разчитам на сър Джеймс.

— Сър Джеймс не е длъжен да освобождава твоята дама — каза Даниел. — Задължението му е да се освободи от магията, като отведе лейди Анджела от Прокълнатата кула. Всъщност негов дълг е да не рискува живота си, като се опитва да спаси някого по такъв глупав начин — само двама да превземат замъка Малвърн!

— Никого не насилвам — отвърна Брайън. Пламтящите му сини очи срещнаха погледа на Джим. — Сър Джеймс, ти какво ще кажеш? С мен ли си в това дело или да продължавам сам?

Джим отвори уста, за да изрече своето извинително оправдание. Ако в атаката към замъка се включеха Ара и Дафид, може би щяха да имат слаба надежда за успех. Но без тях такова нападение се равняваше на самоубийство. По-добре беше още сега да изясни положението на Брайън, отколкото да се налага после да се измъква. Но странно, думите заседнаха в гърлото му и не искаха да излязат. В никакъв случай Джим не беше най-храбрият тук, що се отнася до смелостта, той не бе повече дракон отколкото човек. От друга страна, мислеше за Анджи… Каролинус го бе уверил, че за спасението й ще са му нужни придружители и ако сега изоставеше Брайън, не можеше да очаква, че после той ще го придружи до Прокълнатата кула, за да му помогне. Имаше и още нещо: в решителността на рицаря, в този шантав свят с невероятните му явления и в Джим — не в драконското му тяло, а в човешката му същност — нещо, което предизвикваше желанието му да се опитат да превземат замъка Малвърн, дори ако трябваше той и Брайън сами да направят този опит.

— Е, сър Джеймс? — настоя Брайън.

— Разчитай на мен — чу се да произнася Джим.

Брайън кимна. Дафид напълни каната си с вино, вдигна я към Джим и я изпи след безмълвния тост.

— О, да! — избухна Даниел, като се обърна към стрелеца. — И ти щеше да се изправиш срещу принц, крал или император със сигурността, че няма да те победи!

Той я погледна с изненада.

— Не ме засяга, както казах — отвърна Дафид. — Откъде накъде сравняваш тази ситуация с това, което бих сторил в твоя случай?

— Сър Брайън се нуждае от помощ. Колебае ли се сър Джеймс? Казва ли, че не го засяга? Не! Съмнявах се в смелостта ти след всички сладки приказки, които изрече. И разбирам, че съм била права.

Дафид се намръщи.

— А-а — каза той, — не трябва да говориш така. Имам не по-малко смелост от всеки друг, а всъщност мисля, че и повече.

— Нима?

Той я гледаше втренчено с лека почуда.

— Искаш да ме въвлечеш в това, нали? Наистина виждам, че искаш.

Обърна се към Брайън.

— Това, което заявих, бе самата истина — каза му той. — Така или иначе твоят сър Ху ми е безразличен, а и не съм странстващ рицар, за да спасявам девици, тъй да знаеш. Тези неща са за хора, които обичат да ги вършат. Но само заради тази особена девойка тук и заради никой друг можеш да разчиташ и на мен.

— Добри човече… — започна Брайън, но Ара го прекъсна:

— Имаш посетители, сър рицарю, обърни се и виж.

Брайън се обърна. Всички се обърнаха.

Иззад дърветата срещу хана се появиха няколко човека, последвани от група мъже; носеха стоманени шлемове, кафеви, зелени или червеникавокафеви тесни панталони и кожени жакети, плътно покрити с метални плочки; на коланите им висяха саби, а през раменете им бяха преметнати дълги колчани със стрели.

— Всичко е наред, сър Брайън — каза Даниел. — Това е Джилс о’Лоуд, баща ми.

— Твоят баща? — Брайън бързо се обърна и й хвърли подозрителен поглед. — Разбира се — обясни Даниел, — знаех, че ще имаш нужда от помощ и затова снощи помолих един от синовете на съдържателя Дик да препусне тайно с коня на баща си и да го повика. Казах да му предаде, че ще се радваш да поделиш с него плячката, извоювана от сър Ху де Боис при превземането на замъка.