Драконът и Джорджът

ГЛАВА 4

Още веднъж бе подценил драконските възможности както когато бе извикал, виждайки Анджи. Земята не се приближаваше стремеглаво към него. Напротив, тя бе далеч, далеч долу, където малки горски участъци се редуваха с открити местности. Намираше се поне на неколкостотин метра височина и бързо продължаваше да се издига.

За момент спря да маха с крилете си и те автоматично се разпънаха като планер. Въпреки това не започна да се спуска. Сепна се внезапно от факта, че се извисява, като инстинктивно използва термалните въздушни течения — носеше се като балоните, планерите и големите птици в собствения му свят. Разбира се. Мислено се прокле, че не се е сетил за това по-рано. Големите птици са предимно реещи се поради усилията, които са необходими, за да летят. Сега си спомни, беше чувал, че повечето от ястребите и орлите не летят в напълно безветрени дни.

Същото трябваше да е вярно, дори в по-голяма степен, и за драконите с тяхното огромно тегло. Явно както лъвът можеше да спринтира с висока скорост, но само на къси разстояния, така и драконите с голямата си мускулна сила можеха бързо да се издигат на височината за планиране. По-нататък въпросът бе да се оставят да ги носи вятърът. Очевидно този начин на летене бе инстинктивен за тялото на Горбаш. Джим откри, че, без да разбере, е променил положението си спрямо слънцето, което беше над дясното му рамо, и се отдалечава на северозапад от скалата. Долу зад него тя се смаляваше и ставаше все по-незабележима. Далече на хоризонта се очертаваше тъмнозеленият пояс на обширна гора. Джим се приближаваше към него неотклонно и без усилие. Неусетно започна да се наслаждава на полета.

Едва ли моментът бе подходящ за такова удоволствие при положение, че бе оставил зад себе си Анджи като пленница в пещерата. Но за Джим бе толкова трудно да потисне обзелото го приятно чувство, че накрая се отпусна и си позволи да му се отдаде.

Бе ранен следобед в един великолепен ден през късна пролет или в началото на есента. Небето беше яркосиньо. Тук-там се гушеха малки пухкави облачета, които изящно подчертаваха красотата на цялата природа. Дори на тази височина от неколкостотин метра (освен способността си да летят драконите явно имаха телескопичното зрение на големите хищни птици) просторните полета, покрити с прещип, боровите горички и дъбравите, които виждаше, лъхаха на млада свежест. С острия нюх на Горбаш Джим можеше да долови дори слабата смесица от уханията на зеленина, които се носеха над околността. Ароматът леко го опияняваше.

Почувства се могъщ, способен и дързък. Бе готов да се върне и ако е нужно, да се изправи срещу всички от обществото на драконите, за да освободи Анджи. С другата част на съзнанието си изпитваше необяснима сигурност, че никой не може да се сравнява с него по летене. Това внушение го озадачи, но после се сети как Смъргол и дори Брай бяха говорили, че прекарвал в горната земя повече време, отколкото е нормално за драконите. Може би поради факта, че бе напускал пещерите и летял по-често, Горбаш имаше по-добра форма от останалите?

Необясним въпрос, но му напомни за всички други загадки, които бе породило необикновеното му преживяване. Този свят бе изпълнен с повече нереални неща, отколкото можеше да приеме здравият разум. Дракони, а камо ли дракони, които говорят, бе нещо невероятно. По някакъв начин тук действаха физични и биологични закони, които правеха това възможно. Един човек с докторат по история, посещавал толкова научни курсове, би трябвало да е в състояние да си обясни тези закони. И да ги приложи в своя полза. И в полза на Анджи.

Мислеше си, че езикът е най-големият проблем в този свят. Само че не беше така. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен ставаше, че в тялото на Горбаш той не говореше на съвременен английски или на какъвто и да е английски. Явно използваше драконски език без никакво затруднение, въпреки че наличието на мозъчни центрове в главата му, които да превеждат на съвременен английски — на разговорен съвременен английски, бе нещо, меко казано, озадачаващо. Като специалист по история на средните векове Джим умееше да говори и да чете на средно– и староанглийски, а докторатът му бе свидетелство, че може да разбира съвременен френски и немски. Освен това той имаше повърхностни познания по съвременен испански, знаеше малко съвременен италиански и се справяше много добре с всички романски езици в средновековната им форма. Също така можеше с лекота да чете класически и църковен латински и да ползва класически гръцки с помощта на речник.

Общо взето доста добра квалификация за човек, попаднал в който и да е период на Европейското средновековие. Само че май нямаше полза от нея. Изглеждаше, че основните области, към които проявяваше интерес, не биха му послужили тук. Все пак за всеки действащ свят трябваше да има логическа система. И ако си отваря очите и прави връзка между нещата…

Носеше се във въздуха неотклонно напред и трескаво разсъждаваше. Но накрая, без да е стигнал до никъде, мисълта му започна да се върти в кръг. Просто нямаше още достатъчно факти, за да направи някакви заключения. Отказа се и отново се огледа надолу.

Очевидно гората не беше толкова близо колкото му се бе сторило отначало.

Въпреки че се движеше много бързо — Джим прецени скоростта си между петдесет и седемдесет мили в час — зеленият пояс от дървета си оставаше все така отдалечен. Ог друга страна, изглеждаше, че изобщо не се уморява. Имаше чуството, че може да лети така безкрайно дълго.

Неприятното обаче бе, че усети първите признаци на глад. Почуди се какво яде, след като е дракон. Не — потрепери от мисълта, — не, категорично не човешки същества. Ако това бе обичайната драконска храна, щеше да му се наложи да гладува. Вероятно магьосникът можеше не само да го върне заедно с Анджи в къщи, но и да му помогне за храната.

Най-после бе започнал да се приближава към гората. Можеше да различи отделните дървета. Бяха борови, смърчови и балсамови, наредени близо едно до друго. За първи път го обзе съмнение. Ако трябваше да търси, вървейки пеша в тази гора… Но след това се успокои. Не можеше да знае къде точно е Звънящата вода, защото иначе Смъргол нямаше да му напомни, че се намира на северозапад. От друга страна, ако бе трудно да се открие това място, старият дракон, който имаше ниско мнение за умствените възможности на Горбаш, щеше да му даде по-конкретни указания и да провери два пъти, за да се увери, че племенникът му го е разбрал правилно.

Вероятно трябваше да има нещо, което да се забелязва отгоре, помисли си Джим, като започна да се спуска по дълга дъга, за да се приближи до върховете на дърветата.

Изведнъж го видя — едно кътче сред гората, през което течеше поток, прескачащ нисък водопад. До потока имаше басейн с фонтан и малка тясна островърха къща, оградена с трева и цветни лехи. Само една камениста пътека извеждаше от гъстата гора до предната врата на къщата. Встрани от нея, точно през вратата имаше нещо като показател.

Джим тежко се приземи на пътеката. В тишината, настъпила след доста тромавото му кацане, отчетливо се чу плисъкът на водата, която се изливаше от фонтана в басейна. Тя наистина звънеше — не с песента на малки звънчета, а с далечните нежни трели на кристал, разлюляван от слабия повей на вятъра.

Звукът някак неусетно успокояваше нервите, а богатият примес от аромати, които лъхаха от цъфналите цветя в лехите, подсилваше въздействието му. Изведнъж Джим се почувства така, сякаш бе потопен в райско кътче, където нищо не бе истинско и нищо нямаше значение.

Той бавно тръгна по пътеката и спря, за да прочете надписа на показателя пред къщата. Изписан бе с черни ъгловати букви върху гладка, боядисана в бяло дъска. Стълбът, на който бе закрепена дъската, се издигаше сред изобилие от астри, лалета, цинии, рози и момини сълзи, които цъфтяха в пълно несъответствие със сезоните. На дъската се открояваше, написано с ъгловати черни букви, името С. Каролинус. Джим се приближи към предната врата, боядисана в зелено, под която имаше едно-единствено каменно стъпало в червен цвят. Почука.

Никакъв отговор.

Въпреки успокоителното въздействие на фонтана и цветята Джим почувства как отвътре му прималява. С Анджи щяха да извадят голям късмет, ако бе дошъл до жилището на С. Каролинус точно когато него го няма.

Отново почука — този път по-силно.

От къщата се чуха стъпки. Вратата се открехна навътре и един старец с изпито лице, червена роба, черно кепе и тънка доста проскубана бяла брада промуши главата си, за да огледа Джим.

— Съжалявам, днес не приемам дракони! — отсече той. — Ела пак във вторник.

Мушна главата си навътре и затръшна вратата.

За момент Джим се стъписа, после бавно започна да проумява.

— Хей! — извика той и заудря по вратата, прилагайки силата на драконските си мускули.

Врата се отвори с гневно движение още веднъж.

— Дракон! — каза магьосникът заплашително. — Иска ли ти се да те превърна в бръмбар?

— Трябва да ме изслушаш — отвърна Джим.

— Казах ти — обясни Каролинус, — днес не приемам дракони. Освен това ме боли коремът. Разбра ли? Днес-не-при-е-мам-дра-ко-ни.

— Но аз не съм дракон.

Каролинус се вторачи в Джим продължително, след това повдигна брадата си с две ръце в знак на отчаяние, захапа я със зъби, когато тя започна да се смъква надолу, и я задъвка яростно.

— Кога се е случвало — попита той — един дракон да има толкова мозък, че да развие въображение, достатъчно да храни илюзията му, че не е дракон? Кажете ми, о, Сили!

— Информацията е психологически, макар и не физиологически вярна — отвърна дебел басов глас, излизащ от невидимото въздушно пространство на височина около метър и половина над земята. Той стресна Джим, който бе сметнал, че въпросът е реторичен.

— Така ли е наистина? — Каза Каролинус, като се взираше в Джим с нов интерес. Изплю космите, които бяха останали в устата му, и пристъпи назад, като отвори вратата.

— Влез, Аномалия — или имаш по-хубаво име?

Джим се провря през вратата и се озова в единична разхвърляна стая, която очевидно заемаше целия първи етаж от къщата. Около мебелите бяха разпръснати безразборно някакви странни части от алхимическо оборудване. С. Каролинус затвори вратата зад него, заобиколи и го погледна отново в лицето. Джим седна на хълбоците си, като наведе глава, за да не се удари в тавана.

— Е, истинското ми име е Джеймс, Джим Екерт — каза той. — Но изглежда съм в тялото на дракон, който се нарича Горбаш.

— А това — каза Каролинус, като потрепери и разтърка стомаха си, — те притеснява, както разбирам — той затвори очи и добави немощно. — Знаеш ли нещо, което да помага при непрекъснати болки в стомаха? Разбира се, не. Продължавай.

— Страхувам се, че не знам. Е, работата е в това… Чакай малко, Ти ли говориш драконски или аз говоря езика, който ти говориш?

— Ако има такъв език — драконски" — отвърна кисело С. Каролинус — естествено, че говориш на него. Ако го говориш, то и аз го говоря. Всъщност ние просто говорим. Би ли се придържал към темата? Продължавай да разказваш за себе си.

— Но, искам да кажа, драконите и хората тук, тоест джорджите, един и същи език ли говорят? Имам предвид, че изглежда приказвам на твоя език, а не на моя…

— Защо не — Каза Каролинус, като затвори очи. — В царството на Силите съществува само един възможен език — по дефиниция. И ако не се върнеш към темата до пет секунди, превръщаш се в бръмбар по общо правило.

— О-о. Добре. Е — обясни Джим, — работата е, че не съм особено заинтересован да изляза от това драконско тяло, за да се върна там, откъдето дойдох. Моята — ъ-ъ — Анджи, момичето, за което ще се оженя…

— Да, да, на тринайсти октомври — каза Каролинус. — Карай по-бързо.

— На тринайсти октомври? Искаш да кажеш този октомври, само след три седмици?

— Чу ме.

— Но, имам предвид… толкова скоро? Не се надявахме…

Каролинус отвори очи. Не спомена за бръмбари, но Джим разбра веднага.

— Анджи… — започна той бързо.

— Която е къде? — прекъсна го Каролинус. — Ти си тук. Къде е тази Анджи?

— В драконската пещера.

— Тя също е дракон тогава?

— Не, тя е човек.

— Разбирам пречката.

— Е… да… Не — каза Джим, — мисля, че не разбираш. Пречката е, че мога да изпратя обратно нея, но не и себе си… А тя няма да тръгне без мен. Виж, май че е по-добре да ти разкажа цялата история отначало.

— Блестяща идея — рече Каролинус, като потрепери и отново затвори очи.

— Разбираш ли — започна Джим, — аз съм асистент в едно място, което се нарича Ривъроукски колеж. Всъщност трябваше да бъда лектор във факултета по английски…

Той бързо описа цялата ситуация.

— Разбирам — отговори Каролинус и напълно отвори очи. — Сигурен ли си във всичко това? Не предпочиташ ли да замениш историята си с нещо по-просто и по-приемливо — например, че си принц, омагьосан в дракон от съперник, добрал се до някой от онези шарлатани във Вътрешното кралство? Не? — Той въздъхна тежко и отново потрепери. — Какво искаш от мен?

— Помислихме си, че може би си в състояние да ни изпратиш — Анджи и мен, в света, към който принадлежим.

— Възможно е. Трудно, разбира се. Но предполагам, че мога да се справя, ако имам време и е налице подходящо равновесие между Случайността и Историята. Добре. Това ще струва двеста и трийсет килограма злато или два килограма рубини, платени в аванс.

— Какво?

— Защо не? — хладно отвърна Каролинус. — Това е честно възнаграждение.

— Но… — Джим почти заекваше. — Нямам никакво злато… нито рубини.

— Хайде да не губим време! — отсече Каролинус. — Разбира се, че имаш. — Какъв дракон ще си без съкровище?

— Нямам — възрази Джим. — Може би този Горбаш е имал някъде съкровище. Но ако е така, не знам къде е.

— Глупости. Все пак съм склонен да бъда умерен. Двеста и десет килограма злато.

— Казвам ти, че нямам съкровище.

— Добре. Сто деветдесет и пет. Но те предупреждавам, това е най-ниската ми цена. Не мога да работя за по-малко и в същото време да поддържам къща и обзавеждане.

— Нямам съкровище.

— Сто и осемдесет тогава и дано магьосническото проклятие… Чакай малко. Искаш да кажеш, че наистина не знаеш къде е съкровището на Горбаш?

— Това се опитвах да кажа.

— Още един клиент, който чака милосърдие! — избухна Каролинус, като яростно размахваше кльощавия си юмрук във въздуха. — Какво става с Ревизионния отдел? Отговорете ми?

— Съжалявам — долетя невидимият басов глас.

— Е — каза Каролинус, като се успокои, — гледайте да не се повтори, поне през следващите десет дни. — Обърна се отново към Джим. — Нима нямаш нищо, с което да ми платиш?

— Ами — каза Джим предпазливо — що се отнася до болката ти в стомаха… Чудя се дали преминава, след като ядеш нещо.

— Да — отговори Каролинус — всъщност преминава временно.

— Просто си помислих, че може да имаш, както го наричат там, откъдето идвам, стомашна язва. Хората, които живеят и работят под силно нервно напрежение, често страдат от язва.

— Хората? — Каролинус го погледна подозрително — или драконите?

— Там, откъдето идвам, няма дракони.

— Добре, добре — раздразнено го прекъсна Каролинус — не е необходимо да пресилваш истината по този начин. Вярвам ти за този стомашен дявол. Просто проверявам дали разбираш за какво говориш. Нервно напрежение — точно така! Тези язви как ги прогонвате?

— Мляко — отговори Джим. — По чаша краве мляко шест до осем пъти на ден, докато симптомите изчезнат.

— Ха!

Каролинус се обърна, втурна се към един рафт и свали висока черна бутилка. Отпуши я и изсипа съдържанието, което приличаше на червено вино, в прашна стъклена чаша, поставена на една от близките маси. Вдигна чашата към светлината.

— Мляко — каза той. — Червената течност стана бяла. Каролинус я изпи. — Хмм — рече той, наклонил глава, докато чакаше. — Хмм… — Постепенно усмивка разполови брадата му. — Я-аа, вярвам ти наистина — каза той почти любезно — помага. Да, в името на Силите! Помага! — Обърна се сияещ към Джим. — Превъзходно! Волската природа на млякото има забележителното свойство да успокоява гнева на язвата, която, започвам да си мисля, сигурно е член на семейството на Огнените демони. Поздравления, Горбаш, или Джим, или както ти е името. Ще бъда откровен с теб. Когато спомена одеве, че си асистент в колеж, не ти повярвах. Но сега ти вярвам. От седмици не съм виждал по-приятна магийка. Така — той разтърка костеливите си ръце, — да се захванем с твоя проблем.

— Вероятно… — каза Джим — ако сме заедно с Анджи и се заемеш да ни хипнотизираш едновременно…

Веждите на Каролинус се изправиха върху челото му като изплашени зайци.

— На краставичар краставици ще продаваш! В името на Силите! Ето какво не е наред в днешния свят. Пренебрежение и анархия. — Поклати дългия си не особено чист показалец под муцуната на Джим. — Дракони подскачат насам-натам, рицари подскачат насам-натам, природолюбители, великани, страшилища, мраколаци и други куриози и чудаци вършат най-големите проклетии, за да експлоатират малкото природно кътче, в което живеят. Всеки нахалник и асистент в заслепението си се поставя наравно с магистър на Науките! Това е непоносимо.

Очите му пламнаха като живи въглени и засвяткаха гневно към Джим.

— Казвам, непоносимо е. Нямам намерение да го търпя. Ще има ред и мир, Изкуство и Наука, ако трябва дори да преобърна луната.

— Но ти каза, че за двеста и тридесет, тоест за сто и осемдесет килограма злато…

— Това беше бизнес, а сега става дума за етика.

Каролинус захапа брадата си, загриза я за момент и отново я изплю.

— Смятах, че ще се пазарим за цената и ще видя колко струваш. Но след като ми плати с това заклинание против язва… — Изведнъж стана замислен. Очите му се замъглиха, погледът му се разконцентрира сякаш минаваше през Джим. — Да. Да, наистина… много интересно…

— Просто си помислих — каза Джим смирено, — че хипнозата може да помогне, защото…

— Да помогне? — изкрещя Каролинус, като мигновено се върна към действителността. — Разбира се, че би помогнала. Огънят ще помогне да се излекува тежък случай на воднянка, но няма да стопли и съживи мъртъв пациент. Не, не Горбаш, не се сещам за другото ти име, припомни си Първия магически закон.

— Първия какво?

— Първият закон, Първият закон, на нищо ли не са те учили в този колеж?

— Всъщност моята област беше…

— Вече си го забравил, както виждам — усмихна се насмешливо Каролинус. — О, това младо поколение. Законът за Плащането, идиот такъв. Всяко прилагане на Научното магическо изкуство изисква съответна цена. Защо според теб живея от таксите си вместо да правя заклинания? Само заради това, че има нещо в безкрайно количество не означава, че можеш да вземаш, без да даваш. Защо се използват ястреби, котки, орли или пък чираци вместо кристални кълба? Защо магическият елексир има лош вкус? За всяко нещо трябва да се плаща — в пропорции. Не бих направил това, което е предприел този празноглав аматьор Хансен, без първо да си създам десетгодишен кредит в Ревизионния отдел. А и съм магистър на науките! Той е изразходил запасите си до критичната точка — не може повече.

— Откъде знаеш?

— Е, добри ми асистенте. Не е ли очевидно? Той е бил в състояние да изпрати тази твоя девица — предполагам, че е девица?

— Ами…

— Добре, добре, казвам девица от благоприличие. Чисто абстрактен въпрос така или иначе — отсече Каролинус. — Проблемът е, че той е бил в състояние да я върне обратно, но се е оказало, че кредитът му в Ревизионния отдел е достатъчен само за пренасянето на твоя дух без тялото ти. В резултат: ти си един дисбаланс — тук и сега, а Тъмните сили обожават такива неща. Или като се вгледам по-задълбочено, налице е хубава деликатна ситуация. И тя е на път да обърне нещата към голямо зло. Ха, ако беше малко по-умен и бе учил, щеше да се сетиш, че ще получиш помощта ми, без да ми плащаш с язвозаклинанието. Така или иначе бих ти помогнал, за да помогна и на себе си, и на всички тук.

Джим се втренчи в него.

— Не разбирам — каза той накрая.

— Естествено за обикновен асистент като теб. Добре, ще обясня подробно. Събитието на появяването ти тук — твоето и на тази Анджи, е нарушило равновесието между Случайността и Историята. Силно го е нарушило. Представи си една люлка. Случайността седи на единия край, Историята — на другия, и се люлеят нагоре-надолу. В един момент Случайността е на върха, след това е долу, а Историята — горе. Тъмните сили обожават това. В подходящия момент те натежават на страната, която почти е достигнала земята, при което или Случайността, или Историята остават постоянно горе. В първия случай настъпва Хаос. В другия — предсказуемост и край на Романтиката, Изкуството, Магията и всички останали интересни неща.

— Но… — Джим беше засипан от думи, — ако случаят е такъв, какво можем да направим?

— Какво? Ще теглим нагоре, когато Тъмните сили бутат надолу, ще бутаме надолу, когато Тъмните сили теглят нагоре. Ще предизвикаме временно равновесие, а след това ще ги ударим с главата напред — с нашите сили срещу техните. Тогава, ако спечелим последната битка, можем да оправим твоето положение и да установим постоянно равновесие. Но тепърва ще има трудности.

— Виж сега, все пак… — започна Джим. Искаше да възрази, че изкарва ситуацията много по-заплетена, отколкото е необходимо. Но не му се отдаде възможност да завърши изречението си. Точно в тоя миг силен удар отвън разлюля къщата из основи и прогърмя драконски глас.

— Горбаш!

— Знаех си — каза Каролинус. — Започва се вече.