Драконът и Джорджът

ГЛАВА 7

Когато отвори очи, слънцето бе вече високо над хоризонта. Ярката прозрачна светлина в хладното ранно утро осветяваше кристално чистия свод на небето над него. Свежият бриз поклащаше леко морската трева и папурите и ситно къдреше водата на плиткото езерце, до което лежеше Джим. Той се надигна, прозя се широко и премигна.

Секо го нямаше. Също и остатъците от костите. За миг Джим усети пристъп на безпокойство. Подсъзнателно бе разчитал да измъкне още информация за тресавището от блатния дракон. Но после безпокойството премина в изумление. Мисълта за това, как Секо събира оглозганите кости, внимавайки да пази пълна тишина, и се измъква преди зазоряване, погъделичка чувството му за хумор.

Приближи се до ръба на езерото и започна да лочи като огромна котка; изливаше в гърлото си по няколко литра вода с всеки тласък на дългия си език. Утолил най-после жаждата си, погледна на запад към мъгливата ивица на морето и разпери криле.

— О-ох! — изпъшка той.

Бързо ги сви отново, като мислено се прокле. Разбира се, трябваше да го очаква — вчера Смргол бе останал без дъх, докато летеше. При първия опит да разпери крилете на Горбаш, сякаш остри ножове се бяха забили в рядко използваните му преди това мускули. Както всеки, претоварил нетренираното си тяло, се почувства скован като дъска. Особено схванати бяха мускулите, от които най-много се нуждаеше.

Иронията от това не му убегна. В продължение на двадесет и шест години беше живял достатъчно добре без криле. Използувал ги бе само един ден, а почувства обида, че трябва да продължи пеш. След като изумлението му премина, той се обърна към морето и тръгна по една от пътеките. За нещастие тя не се простираше право напред. Инстинктивно се опитваше да върви по земята колкото е възможно повече, но често се налагаше да прескача малките протоци, при което автоматично разперваше криле и усещаше нови болезнени пробождания в летателните мускули. Един-два пъти се наложи да преплува проток или малко езерце, където бе прекалено широко, за да прескочи. Тогава разбра защо драконите предпочитат ходенето или летенето. За разлика от хората те явно имаха по-голямо специфично тегло от водата. Налагаше се да плува яростно, за да не потъне. Откри, че драконското му тяло изпитваше почти истеричен страх, когато водата стигнеше над носа му.

Като продължи да се движи по този начин, накрая стигна до една доста широка ивица земя. Заключи, че е Големия път, за който му бе казал Секо. Не бе видял подобен на него в тресавището и като още едно доказателство, той се простираше докъдето стигаше погледът, прав като римски път. Можеше да се допусне, че е бил построен — издигаше се с няколко метра над окръжаващите го земи, обрасъл с храсти и тук-таме с дървета.

Джим се изтърколи на земята — току-що бе преплувал прекалено широк воден участък, който нямаше как да прескочи — и се строполи по корем срещу слънцето. Едно дърво наблизо засенчваше очите му. Топлите слънчеви лъчи отпускаха скованите му мускули, а тревата бе мека. През цялата сутрин бе ходил и плувал и сега обедната тишина го успокояваше. Почувства се уютно. Килна глава върху предните си лапи и се унесе…

Събуди се от някаква песен. Вдигна глава и се огледа. Някой идваше по пътя. Джим чу отчетлив тропот на конски копита по твърдата земя, дрънчене на метал и скърцане на кожени гети и над всичко това — веселото тананикане на чист и плътен глас. Нямаше представа какви са били първите строфи от песента, но припевът ясно долетя до ушите му:

Може би бе чувал мелодията някъде преди. Все още се чудеше дали наистина му е позната, когато запращяха клони. Преградата от храсти, издигаща се на около три метра пред него, се разтвори и разкри мъж, облечен изцяло в броня, с отворен шлем; точно под върха на изправеното му копие се вееше тясно алено знаме. Седеше върху едър тромав бял кон. Заинтересуван, Джим се изправи, за да погледне.

Оказа се, че това не е най-разумната му постъпка. Мъжът върху коня веднага го забеляза, щракна надолу забралото на шлема си и стисна дългото копие в ръката си, защитена с желязна ръкавица. Златните му шпори пробляснаха и белият кон хукна шумно в галоп право към Джим.

— Невил-Смит! Невил-Смит! — чу се приглушен рев зад шлема.

Рефлексите на Джим бързо се задействаха. Излетя право нагоре, като забрави за скованите си мускули. Тъкмо се канеше да връхлети върху приближаващата се фигура, когато за части от секундата хладният показалец на благоразумието докосна съзнанието му и той се вкопчи в най-горните клони на дървото, което му бе пазило сянка.

Рицарят, за какъвто го взе Джим, дръпна юздите на коня, той избуксува и спря, приклякайки точно под дървото. Рицарят погледна нагоре през клоните към Джим. Джим погледна надолу. Дървото му се бе видяло доста голямо, докато лежеше под него. Сега, когато висеше горе с цялата си драконска тежест, клоните се бяха огънали застрашително и той се бе оказал малко над главата над своя нападател. По-близо отколкото предпочиташе.

Рицарят повдигна забралото си и изкриви глава, за да вижда нагоре. Под сянката на шлема Джим различи четвъртито, доста изпито лице с пламтящи сини очи, разположени над голям орлов нос. Брадичката беше издадена и му придаваше благороден вид.

— Слез долу — каза рицарят.

— Не, благодаря — отвърна Джим, като се държеше с опашка и нокти здраво за стъблото на дървото.

Последва кратка пауза, в която и двамата обмисляха ситуацията.

— Дяволски проклет блатен дракон! — каза накрая рицарят.

— Не съм блатен дракон.

— Престани със скапаните си глупости!

— Не съм.

— Разбира се, че си.

— Казвам ти, че не съм — рече Джим и усети първите пристъпи на раздразнение, породено от драконския му нрав. Овладя се и започна да говори разумно.

— Всъщност обзалагам се, че не можеш да отгатнеш кой съм в действителност.

Рицарят явно нямаше желание да отгатва кой е Джим. Изправи се върху стремената и промуши копието си през клоните, но върхът му остана на цял метър по-ниско от тялото на Джим.

— Дявол да го вземе — отчаяно каза той. Смъкна копието си и изглежда се замисли за момент. — Ако сваля бронята си — говореше рицарят очевидно на себе си, — ще мога да се кача на скапаното дърво. Но какво ще стане, ако след това той долети долу и се наложи да се бием на проклетата трева?

— Виж! — провикна се Джим. — Склонен съм да сляза — рицарят погледна с нетърпение нагоре, — но при условие, че първо изслушаш без предубеждение това, което имам да ти кажа.

Рицарят помисли.

— Добре — въздъхна най-сетне той. Размаха копието си предупредително към Джим. — Но без да молиш за милост.

— Разбира се, че не.

— Защото няма да ти простя, по дяволите! Не давам такива обещания. На вдовици, сираци, мъже и жени — християни, и на почетни врагове, които се предават на бойното поле… Но не и на дракони.

— Не — каза Джим, — нищо подобно. Просто искам да те убедя кой съм в действителност.

— Не ме интересува кой си в действителност.

— Ще те заинтересува — каза Джим. — Защото аз всъщност изобщо не съм дракон. Направиха ми… магия, за да ме превърнат в дракон.

— Правдоподобна история.

— Наистина! — Джим бе забил нокти в ствола на дървото, но кората под тях започна да се кърти. — Аз съм човек колкото си ти. Познаваш ли С. Каролинус, магьосника?

— Чувал съм за него — изсумтя рицарят. — Кой ли не е? Предполагам, ще го обвиниш, че те е омагьосал?

— Ни най-малко. Магьосникът ще ме преобрази веднага, след като намеря дамата, която аз… за която съм сгоден. Един истински дракон избяга с нея. Затова съм тръгнал толкова надалеч от къщи. Погледни ме. Приличам ли на твоите обикновени блатни дракони?

Рицарят го огледа.

— Хмм — каза той и замислено потърка носа си. — Като разсъдя, ти си един път и половина по-голям от драконите, които съм срещал.

— Каролинус откри, че моята дама е била отвлечена в Прокълнатата кула. Изпрати ме да намеря придружители, с които да я спася.

Рицарят се облещи.

— Прокълнатата кула? — повтори той.

— Точно така.

— Никога не съм чувал дракон или което и да е друго нормално същество да иска това — да отида в Прокълнатата кула. И аз самият не бих посмял. Небеса! Ако си дракон, не ти липсва смелост.

— Но не съм — каза Джим. — Затова имам… ъ-ъ… смелост. Аз съм джентълмен като теб. Призван съм да спася своята дама, която обичам.

— Обичаш? — рицарят се пресегна към дисагите си, извади парче плат и издуха носа си. Това май ме трогва. Обичаш твоята госпожица?

— Не обича ли всеки рицар дамата си?

— Ъ-ъ… — той прибра кърпичката си отново. — Някои да, някои не — в днешно време са важни убежденията. Но това е съвпадение. Нали разбираш, аз също обичам моята дама.

— Е, тогава — каза Джим — това е още по-силен довод да не ми пречиш да спася моята.

— Откъде да знам, че говориш истината? — рече рицарят накрая. Проклетите дракони могат да кажат всичко.

Джим усети внезапно вдъхновение.

— Виж какво — каза той, — вдигни сабята си с острието надолу. Ще се закълна пред кръста на дръжката, че това, което говоря, е истина.

— Но ако си дракон, каква полза ще има? Драконите нямат душа, по дяволите!

— Нямат, разбира се — отвърна Джим, — но християните имат. И като християнин не бих посмял да положа лъжлива клетва, нали?

Джим гледаше как за известно време рицарят се бори с обратната логика. Накрая се предаде.

— О, добре — каза той, вдигна сабята, като я държеше за острието, и остави Джим да се закълне.

Прибра я обратно в ножницата. Джим се пусна от дървото, и полускочи, полупадна на земята.

— Би могло да бъде… — каза рицарят унило, загледан в Джим, докато той се изправяше на задните си крака и почистваше лапите и ноктите си от кората и клончетата. — Имаше един монах в сиво калугерско наметало, който дойде в замъка миналия Архангеловден и ми каза една рима, преди да си тръгне:

— Но не знам как се тълкува.

— Нима? — попита Джим, като съобразяваше бързо. — Бих казал, че е очевидно. Аз съм призван да спася своята дама и ако се опиташ да ме убиеш, каузата ти ще бъде погрешна. Следователно това няма да ти донесе слава.

— В името на Свети Йоан! — каза рицарят възхитено. — Разбира се! А си мислех, че съм преследвал обикновен блатен дракон. Какъв късмет! Сигурен ли си, че твоята кауза е вярна? Не се съмняваш, предполагам.

— Не, разбира се — отговори Джим с достойнство.

— Е, тогава аз имам късмет. Естествено ще трябва да поискам разрешение от моята дама, доколкото е въвлечена друга госпожица, но съм сигурен, че тя няма да се противопостави. Май е по-добре да не чакаме някой да ни представи един на друг.

Той завъртя щита си обратно, за да го види Джим. На червен фон се открояваше голямо Х от сребро, което приличаше на диагонално изписан кръст. Под него, изобразено в черно, едно доста чудновато животно заемаше триъгълника, образуван от долната част на Х-а.

— Гюлз и сребро, разбира се — продължи рицарят, — означава Брайън Невил-Смит от войнството Раби. Още на времето, когато прадядо ми е бил най-младият член на семейството, в отличителния му знак е бил поставен елен в черно. Аз съм пряк негов потомък.

— Невил-Смит — каза Джим, припомняйки си името от песента, която току-що беше чул, и познанията по хералдика, които можа да изрови от паметта си, — аз нося… в истинското си тяло…

— Без съмнение, сър — съгласи се Невил Смит.

— Гюлз и машинописно сребро върху писалище в черно. Сър Джеймс Екерт, рицар Бакалавър — внезапно Джим си спомни това, което Каролинус бе обяснил на Смргол, и се възползва, за да спечели малко авторитет. — Барон от Ривъроук. Чест е да се запозная с теб, сър Брайън.

Невил-Смит свали шлема си, окачи го на лъка на седлото и озадачено се почеса по главата. Имаше светлокафява коса, доста смачкана от шлема. Сега, когато слънцето освети лицето му, се виждаше, че не е по-стар от Джим. Това, което в сянката на забралото създаваше впечатление за голяма зрялост, бяха силният загар и леките бръчки около ъгълчетата на сините му очи. Един светъл белег съединяваше долната част на бузата му с челюстта и така придаваше ветерански вид на изражението му.

— Машинописно… — мърмореше си сър Брайън. — Машинописно…

— Един местен звяр, подобен на грифон — бързо каза Джим. — Имаме ги много в Ривъроук, намира се в Америка — земя на запад, зад морето. Може и да не си я чувал.

— Дяволите да ме вземат, ако съм — отговори честно сър Брайън. — Там ли беше омагьосан?

— Ами, и да, и не — каза Джим внимателно. — Бях пренесен във вашата земя посредством магия, както и дамата… Анджела. После, когато се събудих, открих, че съм превърнат в дракон.

— Наистина? — сър Брайън имаше удивително невинни очи, несъответстващи на загара и белега по лицето му. — Анджела, а! Красиво име.

— Както и самата тя — отговори важно Джим.

— Хайде, сър Джеймс! Може би докато имаме възможност, трябва да си поговорим повече за нашите дами, а не да чакаме да се опознаем достатъчно добре.

Джим преглътна.

— От друга страна — каза бързо той, — ти ми казваше за твоята дама. Как й беше името?

— Лейди Джеронд — сър Брайън започна да тършува из дисагите си. — Имам едно украшение някъде тук. Нося го на ръката си, когато очаквам да се натъкна на противник, естествено, но когато преследвам дракони… Един момент. Май е точно под ръката ми…

— Защо просто не ми кажеш какво е? — предложи Джим.

— Добре — сър Брайън се отказа да търси. — Това е кърпа с монограма „Д. д’Ч“ — лейди Джеронд Изабел де Чени, понастоящем господарка на замъка Малвърн. Баща й, сър Орин замина в източните земи да воюва срещу езичниците преди три години, пет дни преди Петдесетница и оттогава няма никаква вест от него. Ако не беше това, а и необходимостта да бродя из цялата земя, за да печеля слава и прочие, щяхме вече да сме се оженили.

— Защо го правиш тогава? Имам предвид да се скиташ по земята — попита Джим заинтригуван.

— Мили Боже, ами Джеронд настоява. След като се оженим, тя иска да се прибера в къщи невредим.

Джим нямаше желание разговорът да премине в спор. Той се съгласи.

— Ами как е при вас, отвъд морето? — попита сър Брайън. — Тук, след като се оженя и имам моя земя, трябва да мобилизирам собствена войска в случай че стане война и господарят ме извика на служба. Ако не съм си спечелил име, ще бъда принуден да марширувам наред с дрипава паплач от некадърници и селяндури, събрани от кол и от въже. Такива биха си плюли на петите само при вида на един опитен въоръжен мъж и вероятно няма да ми оставят друга възможност, освен да умра на полето заради едната чест. От друга страна, ако се прославя като воин, под знамето ми биха дошли да служат с готовност добри и опитни хора, защото ще знаят, че ще се грижа за тях. И поради тази причина и те ще се грижат за мен.

— Ох — каза Джим.

— И още — продължи да размишлява сър Брайън, — това преследване ни държи във форма. Макар че, трябва да отбележа, тук блатните дракони не стават за добра тренировка. Ето защо когато те видях, имах големи надежди. Разбираш, че не можем да тренираме със съседите. Прекалено голям е рискът някой да се разгневи и това да предизвика вражда.

— Разбирам — отвърна Джим.

— Обаче — каза сър Брайън и лицето му просветна, — всичко е добре, когато завършва добре. И твоето дело да спасиш дамата си със сигурност е по-ценно от възможността да повдигна репутацията си, като убия половин дузина блатни дракони. Въпреки че, както казах, е необходимо първо да получа разрешение от Джеронд. За щастие замъкът Малвърн е само на ден и половина езда от тук. Дълго време, все пак, така че не е ли по-добре да тръгваме?

— Да тръгваме?

— Да пътуваме. Да изминем разстоянието, сър Джеймс! — Брайън погледна към слънцето. — Остава ни да вървим по светло само половин ден, което означава, че е пладне и ще видим портите на замъка Малвърн най-рано в другиден. И така, тръгваме ли?

— Чакай малко — отговори Джим. — Казваш, че и двамата ще отидем до този замък. Защо?

— Човече, обясних защо — каза сър Брайън с нотка на нетърпение и дръпна поводите, за да обърне коня си на изток. — Най-напред лейди Джеронд трябва да даде позволението си. В края на краищата първото ми задължение е към нея.

Джим онемя.

— Все още не разбирам — каза той накрая. — Разрешение за какво?

Но Брайън вече бе подкарал коня си, загърбил морето. Джим побърза да го догони.

— Разрешение за какво? — повтори той.

— Сър Джеймс! — отвърна Брайън, обърна се рязко и погледна Джим право в очите. Върху коня главата му достигаше точно до главата на Джим, който ходеше на четирите си крака. — Ако този непрестанен въпрос е някаква шега, това е проява на лош вкус. За какво друго бих могъл да искам разрешение от дамата си, освен за да те съпроводя в твоето дело и да стана един от придружителите, които ми каза, че търсиш?