Драконът и Джорджът

ГЛАВА 20

Бронираната фигура тръгна дръзко напред, докато се изправи на не повече от метър от челюстите на Джим. Вдигна забралото и показа четвъртитото си самодоволно, свирепо лице с голям нос и светли, студени, сиви очи.

— Аз съм Сър Ху де Боис де Малънконтри, дракон — каза той.

— Познавам те — отвърна Джим.

— По дяволите, ако виждам защо ще си по-различен от който и да е друг дракон. — рече сър Ху. Но кой ще ти спори, ако това Ги прави щастливи. Вържете го, момчета. Прекалено е тежък за конете, но ще направим шейна, за да го затътрим с нея до кулата.

— Моля ви, сър рицарю, Ваша Светлост, ще ме развържете ли сега? — изплака Секо. — Хванахте го. Прережете тези стегнати ремъци и ме пуснете…

Сър Ху погледна към Секо и се изсмя. После се обърна и огледа Джим.

— Сър рицарю! Сър рицарю! — цялото тяло на Секо трепереше. — Вие обещахте! Обещахте, че ще ме освободите, ако го накарам да дойде. Няма да отстъпите от рицарската си дума, нали Ваше Кралско Височество?

Сър Ху погледна отново блатния дракон и избухна в гръмогласен смях.

— Я го чуйте! Чуйте дракона! Рицарска честност, казва той! Рицарска честност, към един дракон?

Смехът му утихна рязко.

— Хей, дракон! — извика той на Секо. — Искам твоята глава да виси на стената ми. Какъв глупак ще съм, ако те пусна.

Обърна се и в същия миг от ясното небе се посипа смъртоносен дъжд — порой от стрели засвири около тях. Шестима от арбалетистите бяха повалени. Останалите, някои от които промушени, хукнаха към прикритието на дърветата. Четири стрели паднаха около сър Ху, а една от тях проби горната част на левия му нагръдник и шумно иззвъня в сложената отдолу бронирана жилетка, без да премине през нея.

Сър Ху изруга, превъртя забралото си и също побърза да изтича към прикритието. Втори поток от стрели се изсипа в голям кръг между дърветата, но Джим не можа да види пораженията от него. Разнесе се шум от бягащи стъпки и една фигура в броня препусна, възседнала коня си. Последва тишина. Той и Секо бяха невредими, сами — с изключение на убитите или ранени арбалетисти, умиращи около тях.

Хленчът на Секо отново привлече вниманието на Джим към блатния дракон. Пристъпи, заби ноктите на лапата си във всяко едно от колчетата и ги извади. Това му се отдаде без усилия. Секо веднага се изправи и захапа кожените ремъци, които бяха привързвали пръстите му.

— Защо сам не извади колчетата? — попита го Джим. — Знам, че не е лесно да си разпънат така, но всеки дракон…

— Всички тези лъкове, саби и други неща — изплака Секо. — Не съм толкова смел, колкото Вас, Ваше Благородство. — Нищо не можех да сторя, за да не ме е страх и си помислих, че ако направя каквото искат, може би ще ме пуснат.

Спря да хапе ремъците и потрепери.

— Естествено, разбирам как се чувствате, Ваша Милост. Не трябваше да Ви викам тук долу…

— Забрави го — дрезгаво каза Джим.

Секо се възползва от съвета и отново захапа кожите.

Джим обиколи набързо повалените арбалетисти. Повалени върху земята, те или бяха мъртви, или щяха да издъхнат след минути; нито един не беше в съзнание, за да усети присъствието му над себе си. Джим се обърна точно навреме, за да види как Секо се готви да излети.

— Чакай малко! — заповяда той.

— Чакай? О, естествено… чакай. Разбирам, Ваше Височество! — изскимтя Секо. — Помислихте си, че се каня да отлетя. А аз просто протягах скованите си криле…

— Никъде няма да ходиш — прекъсна го Джим, — така че сядай долу и ми отговори на няколко въпроса. Кой ти каза да ме наречеш Джим Екерт?

— Вече обясних! — възрази Секо. — Джорджът… рицарят… ми нареди, а на него са му казали Тъмните сили.

— Хмм. И как те хванаха?

Секо погледна нещастно.

— Те… те сложиха едно чудесно парче месо — обясни той. — Половин голям глиган… Прекрасно тлъсто месо.

Една сълза капна от окото, вперено в Джим.

— Такова прекрасно, тлъсто месо! — повтори Секо. — А после не ми дадоха дори малко да си хапна от него. Нито хапка! Насочиха арбалетите си към мен и ме вързаха.

— Казаха ли защо? — попита Джим. — Предполагаха ли, че ще мина оттук, за да можеш да ме повикаш?

— О, да, Ваша Милост. Много говореха за това. Рицарят заяви, че ще пристигнете точно в този момент и нареди на шестима от мъжете да ви хванат и отведат незабавно в кулата, а той и останалите щяха да ги настигнат по пътя.

— Да ги настигнат? — намръщи се Джим.

— Да, Ваше Достойнство — изведнъж очите на Секо станаха много по-проницателни, отколкото Джим ги бе виждал досега. — Рицарят щеше да остане назад, за да заложи капан за другия джордж — Вашият приятел. А това е нещо, което не трябваше да прави — Тъмните сили го бяха изпратили да хване само Вас и веднага да се върне. Но той наистина ужасно ненавижда приятеля Ви, нали знаете, оня, който се скита и преследва нас, блатните дракони непрекъснато. И така, рицарят щеше да залови приятеля Ви независимо от желанието на Тъмните сили…

Секо спря да трепери.

— Ето какво е ужасното в тях, в тези джорджи — продължи той. — Никой не може да ги накара да направят каквото са им казали, дори и Тъмните сили. Не ги е грижа за нищо, стига да могат да препускат в твърдите си черупки и да забиват острите си рогове в бедните блатни дракони като мен или в когото си искат. Представяте ли си някой друг да върви така и да върши каквото му щукне, след като Тъмните сили са му дали заповеди!

— Чудя се, къде все пак изчезнаха всички, след като избягаха оттук? — замисли се Джим.

— Рицарят и онези арбалетисти? — Секо кимна с глава към сушата, където започваше Големия път. — Има едно блато вляво, в което веднага бихте се удавили, ако не можехте да летите, Ваше Височество. Но Тъмните сили показаха на рицаря път през него. Той и хората му са отишли натам и ще заобиколят в кръг, за да излезнат отново на Големия път, зад приятелите Ви, които преди малко отправиха тези стрели. Знам, защото рицарят каза на хората си, че този е начинът да изненадат и заловят Вашите приятели, след като Ви откарат в кулата.

— Това означава, че са ни пресекли пътя откъм сушата… — започна Джим и осъзна, че от няколко секунди чува шум от копитата на приближаващи коне. В следващия момент Брайън се появи на полянката.

— Джеймс! — извика радостно рицарят. — Ето те и теб! Чувствах се като мошеник заради това, че с приказките си се опитвах да те въвлека в нападението на Малънконтри. След като изчезна вчера, се замислих и се сетих, че вероятно въздействието ни е било в разрез с дълга ти и си решил все пак да тръгнеш сам. Казах това на Джилс, Дафид и Даниел и да ослепея, ако и те не си мислеха същото. Първо вълкът, после и ти си отидохте. Лоши предзнаменования за една дружина, нали? Така, че вече бяхме тръгнали към тресавището, когато снощи вълкът се присъедини към нас… Здравей! Това някой от тукашните дракони ли е?

— Секо, Ваше Могъщество! — бързо изскимтя блатният дракон. — Просто Секо, това е. Познавам Ви добре, Ваше Джорджество и съм ви се възхищавал отдалеч много пъти. Такъв устрем, такава смелост…

— Наистина?

— Такава любезност, такова добродушие, такава…

— О, ни най-малко, всъщност…

— Рекох си, че рицар като Вас никога не би наранил един беден блатен дракон като мен.

— Е, разбира се — каза Брайън, — знаеш, че бих го направил. Ако те бях хванал, щях да отсека главата ти както на всеки друг дракон. Но от това, че си тук с Джеймс разбирам, че сега си на наша страна.

— Ваша?… О, да сър, да. Аз съм на Ваша страна.

— Така и си помислих. Забелязах, че имаш вид на боец в момента, в който те видях — жилав, мускулест, страхотно… не като повечето от тукашните блатни дракони, които съм срещал.

— О, да, Ваше Рицарство. Жилав…

Секо, който бе полуразперил крилете си, сякаш опитвайки се отново да си тръгне, млъкна и замръзна неподвижно с втренчен в рицаря поглед. Брайън обаче отново се бе обърнал към Джим.

— Другите ще са тук след минута… започна той.

— Грешка — чу се рязък глас. — Тук бях преди теб. Но се заех да проследя враговете ни. Влязоха в едно блато до пътя. Можех и там да ги проследя, обаче реших да се върна, за да видя как е Горбаш. Добре ли си Горбаш?

— Чудесно, Ара — отвърна Джим, защото докато разговаряха, на полянката бе пристигнал вълкът.

Ара погледна Секо и злобно се усмихна.

— „Мускулест“ и „страхотен“, а? — каза той.

— Всичко това няма значение сега, сър вълк — заяви Брайън. — Важното е, че всички сме отново заедно и за следващата стъпка имаме нужда от малък план. Веднага щом… А, ето ги и тях.

Дафид, Джилс и Даниел, последвани от останалите разбойници всъщност бяха пристигнали на полянката едновременно с появяването на Ара. Разбойниците вече обикаляха между мъртвите тела на арбалетистите и си прибираха стрелите. Дафид спря в средата на полянката и се огледа.

— Стрелата ми е отнесена, сигурно е бил той — обърна се стрелецът към Джим. — Раних ли го?

— Значи твоята стрела уцели Ху де Боис? Трябваше да се досетя — отвърна Джим. — Тя премина през бронята, но не и по-навътре.

— Беше сляп изстрел — рече Дафид, — с падащ полет, защото между нас имаше дървета. Все пак не ме радва да чуя, че острието ми го е достигнало, без да го нарани. — Спокойно! — каза Даниел — Свети Себастиан, не можеше да направиш повече при такъв изстрел и от това разстояние. Защо продължаваш да се преструваш, че е по силите ти да сториш невъзможното?

— Изобщо не се преструвам. Що се отнася до „невъзможното“, няма нищо невъзможно, а само неща, които още не сме се научили да вършим.

— Мисля, че сега това няма значение — прекъсна ги Брайън. — Отново сме заедно със сър Джеймс и трябва да вземем решение. Сър Ху и неговите арбалетисти ни се измъкнаха и се спасиха в едно блато. Дали да ги проследим и да изпратим отряд, който ще им попречи да се върнат, или да ги оставим и да продължим към кулата? Лично аз нямам желание да позволявам на врага свободно да ме следва зад гърба ми.

— Те не са в блатото — намеси се гръмко и неочаквано Секо. — Досега вече са се върнали на пътя.

Всички се обърнаха, за да погледнат блатния дракон. Секо се смути и понечи да се свие, стреснат от голямото внимание, но завърши думите си, като изправи гръбнак и ги погледна смело.

— Какво значи това? — попита Джилс.

— Ху де Боис и хората му се подчиняват на заповедите на Тъмните сили в кулата — рече Джим. — Секо казва, че те са обяснили на Ху как да премине безопасно през блатото и да излезе отново на пътя. Това означава, че вече са на твърда замя, някъде между нас и сушата.

— Няма спор тогава — заяви Брайън. — Кулата отпред и тези арбалетисти зад нас ни поставят в нежелано положение. Да се обърнем и да ги пресрещнем.

— Не знам… — възрази Джим. Свиваше го под лъжичката. — Вие идете и ги пресрещнете, ако смятате, че това е най-доброто. Аз трябва да продължа към Прокълнатата кула. По някакъв начин чувствам, че времето свършва.

— Ха! — възкликна Брайън и изведнъж се замисли. — Същото чувство обзе и мен вчера, когато открих, че те няма. Дори и сега ме владее донякъде. Може би е най-добре ти и аз, да продължим заедно към кулата, Джеймс, и към това, което ни очаква там. Другите могат да останат тук и да се справят със сър Ху и хората му в случай, че се опитат да минат.

— Аз тръгвам с Горбаш — заяви Ара.

— Аз също — реши неочаквано Дафид. Срещна очите на Даниел. — Не ме гледай така. Казах, че превземането на замъци не е моя работа и въобще не беше. Но когато в замъка Малвърн всички пламъци се наклониха, без да има вятър, ме прониза някакъв хлад. Той все още е в мен и знам, че никога няма да ме напусне, докато не открия неговия източник и не помогна за унищожаването му.

— Е, ти си рицар — рече Даниел.

— Не ми се подигравай — разсърди се уелсецът.

— Да ти се подигравам? Не ти се подигравам. Всъщност идвам с теб.

— Не! — Дафид погледна над главата й към Джилс. — Накарай я да остане.

Джилс изсумтя.

— Ти я накарай — каза той.

Даниел сложи ръка върху ножа на колана.

— Никой не може да ме принуди да остана или да отида, или каквото и да е още — заяви тя. — Във всеки случай, отивам.

— Джилс — намеси се, пренебрегвайки я, Брайън, — можеш ли сам да задържиш сър Ху и хората му?

— Не съм съвсем сам… — сухо отвърна Джилс. — С мен са момчетата и преданите бойци от замъка Малвърн! Сър Ху и отрядът му ще отидат на небето преди да минат през нас.

— Тогава да тръгваме, в името на Бога!

Брайън възседна отново коня си и го подкара по пътя. Джим застана редом до голямото бяло животно.

— …Още възражения? — Даниел предизвикваше Дафид.

— Не — тъжно отвърна стрелецът. — Всъщност част от усещането за хлад беше свързано с това, че ще си с мен, когато настъпи последният момент. Както сочат сенките, той ще дойде в този ден.

— Да тръгваме.

Двамата се наредиха зад Джим и Брайън и интимно си зашепнаха. С драконските си уши Джим можеше да долови думите им, но все пак те говореха достатъчно тихо, за да ги остави насаме и да не им обръща внимание. Ара изтича от другата му страна, противоположно на Бланчард.

— Защо сте тъй навъсени, сър рицарю и ти Горбаш? — запита той. — Чудесен ден за убиване.

— В случая кулата и тези в нея — отвърна Брайън кратко, — са противник, който прониква в душите ни.

— Глупак си, ако имаш такива напразни страхове — изръмжа Ара.

— Сър вълк — каза ледено Брайън, — нищо не разбираш от това и нямам намерение да ти обяснявам.

Продължиха да пътуват мълчаливо. Въздухът стоеше неподвижен и изглеждаше малко вероятно да настъпи промяна на времето до края на деня. Постепенно пред тях, там, където земята се съединяваше с морето, хоризонтът се открои в сиво-синя ивица, но все още на мили разстояние. Джим погледна озадачено небето.

— Колко мислиш, че е часът? — попита той рицаря.

— Малко преди първия час, бих казал — отвърна Брайън. — Защо?

— Първия час…? Джим замълча, докато си спомни, че това означава пладне. — Виж как се стъмва!

Брайън също вдигна очи нагоре, а после погледна отново към Джим. Въпреки че слънцето плуваше във все още безоблачното небе, на запад въздухът сякаш чернееше, замъглявайки синевата и пейзажа. Брайън се взря рязко напред.

— Здрасти! — каза той. — Вижте нататък.

Брайън посочи. Джим се загледа. На пътя имаше само отделни дървета или храсталаци, обрасли с висока мочурлива трева. Някъде напред — бе невъзможно да се определи на око точното разстояние, тревата лежеше смачкана и очертаваше линия, пресичаща пътя и излизаща от двете му страни в тресавището. Отвъд тази линия всичко изглеждаше ледено сиво, както под студено зимно небе.

— Движи се насам — каза Ара. Движеше се.

На Джим му трябваха една-две секунди, за да я различи, но забелязвайки как тревата поляга и отново се изправя, откри, че линията, каквото и да представляваше, пълзеше бавно напред. Сякаш някаква плътна невидима течност, постепенно и обилно наводняваше всичко около Главния път, като заливаше блатата и островчетата в тресавището. Усети как по гръбнака му бавно пролазва ледена тръпка.

Инстинктивно той и рицарят застанаха неподвижно, а като ги видя, Ара също се спря. Седна и им се озъби.

— Вижте горе, на запад — каза той.

Погледнаха. В Джим се породи моментна надежда, след като забеляза, че на стотина метра над пътя, към тях лети нещо, което той помисли за дракон. Но постепенно установи разлика. Не беше дракон, нито пък имаше размерите на дракон, въпреки, че бе прекалено голямо, за да е някаква рееща се птица. Изглеждаше един път и половина по-едро от орел с разперени криле, а очертанията на главата му — масивни и някак странни, му придаваха хищнически вид. Джим се взря напрегнато в небето, но необичайно мътният въздух попречи на усилията му да различи формите на летящото същество.

Планирайки, идеше право към тях. Докато се приближаваше, чертите на странната му огромна глава ставаха по-ясни. Скоро Джим я различи добре и зрението му се замъгли, отказвайки да види това, което мозъкът му бе възприел. Беше огромна птица, цялата сивокафява, с изключение на главата…

Имаше глава на жена, бледото й лице се взираше надолу към Брайън и Джим, разтворените й устни разкриваха остри бели зъби.

— Харпия! — извика до него Брайън, докато бавно си поемаше дъх.

Приближаваше.

Сигурно, помисли си Джим, щеше да се отклони в последния момент, но тя продължаваше да пикира право към двамата. Сега разбра защо се страхуваше да погледне в това бяло лице. То не беше само човешко и женско. Нещо по-ужасно, бе напълно обезумяло. Ледените черти на лудостта се носеха над перата на огромното крилато същество, спускащо се стремително към тях…

Внезапно ги връхлетя, прицелено в гърлото на Джим. Сякаш всичко стана за миг.

Малко преди харпията да го достигне, във въздуха се устреми тъмен силует и се стрелна към нея. Дълги челюсти изщракаха в празното пространство, където преди части от секундата се бе намирало бялото лице, харпията изпищя грозно и сви встрани към Брайън, като почти събори рицаря от гърба на Бланчард, след което дългите й криле удариха във въздуха и я отнесоха нагоре в безопасност.

На земята Ара тихичко си ръмжеше. Брайън отново нагласи тялото си на седлото. След неуспешната атака харпията се отдалечаваше, летейки обратно към кулата.

— Имаш късмет, че вълкът я отклони — с ужас промълви Брайън. — Ухапването й е отровно. Признавам, това дяволско лице ме омагьоса и смрази.

— Нека опита отново — зловещо каза Ара. — Не пропускам два пъти.

Прекъсна ги глас вляво, който изскимтя откъм спокойната вода в тресавището.

— Не, не, Ваши Милости! Върнете се Безполезно е. Там Ви чака Смъртта.

Обърнаха глави.

— Ей, дявол да го вземе! — възкликна Брайън. — Това е оня твой дракон.

— Не — възрази Ара, подушвайки с нос въздуха. — Миризмата е различна.

На около десет метра встрани от пътя един блатен дракон, който толкова приличаше на Секо, че можеше да му е близнак, бе кацнал несигурно върху малка туфа, образувана от полузалята почва, обрасла с мочурлива трева.

— О, моля ви! — извика той, като разпери криле и ги размаха, за да запази равновесие върху туфата. — Няма да сте в състояние да сторите нищо добро и ние всички ще страдаме от това. Сега Те са будни и вие само ще Ги ядосате, ако отидете в кулата.

— Те? — извика Джим. — Искаш да кажеш Тъмните сили?

— Те… Те! — проплака отчаяно блатният дракон. — Те, които построиха Прокълнатата кула и я обитават, които изпратиха проклятието върху нас преди петстотин години. Не чувствате ли, Те ви чакат. Не ги ли подушвате? Те, които никога не умират. Те, които мразят всички нас. Те, които донесоха всички злини…

— Ела тук — нареди Джим. — Ела тук на пътя. Искам да говоря с теб.

— Не… не! — изплака блатният дракон.

Хвърли ужасен поглед към линията, която се приближаваше през тревата и водата.

— Трябва да отлетя… да се махна! — Той плясна с криле и бавно се издигна във въздуха. — Сега са свободни отново и ние всички сме загубени… загубени!…

От ледената сивота отвъд движещата се линия сякаш духна вятър, който застигна блатния дракон и го завъртя в небето. Той продължи да лети с усилие обратно към сушата и викаше с тънък, отчаян глас:

— Загубени… загубени… загубени…!

— Ето сега — рече Брайън. — Какво ти казвах за блатните дракони? Как може един джентълмен да спечели почести или уважение като убие животно, като това…

В средата на изречението думите замряха в устата му. През време на разговора им с блатния дракон линията се бе появила пред тях и докато Брайън обясняваше, тя премина под краката им. Последвалите я студени зимни цветове ги обгърнаха, рицарят и Джим се спогледаха, посърналите им лица бяха станали пепеляви.

— In manus tuas, Domine — прошепна тихо рицарят и се прекръсти.

Мъртвата зимна сивота бе покрила всичко около тях. Водата в тресавищато се простираше гъста и мазна между петната от сивозелена трева. Лек, студен вятър започна да духа върховете на тръстиките и те затракаха с глух, далечен звук като стари кости, хвърлени в изоставено църковно гробище. Дърветата стърчаха безпомощни и тихи, с изсушени и повехнали листа — като преждевременно състарени хора, а наоколо тежест, сякаш породена от загубена надежда, задушаваше всичко живо.

— Сър Джеймс — започна рицарят със странен, официален тон, като употребяваше думи, които Джим никога преди това не бе чувал от него. — Знаеш добре, че в този час сме тръгнали с нелека задача. Поради което те моля, ако е писано да се върнеш сам, а аз да бъда убит, не оставяй моята лейди, нито кръвните ми роднини да живеят с неизвесността за края ми.

— Аз… за мен ще е чест да им съобщя… — отвърна неловко Джим, с пресъхнало гърло.

— Благодаря за твоята най-любезна услужливост — рече Брайън. — И ще направя същото за теб, веднага щом намеря кораб, който да ме отнесе отвъд западните морета.

— Само… съобщи на Анджи. Моята дама, Анджела, искам да кажа — помоли Джим. — Не се тревожи за никой друг.

Внезапно си представи сцената, при която странният, храбър и честен човек до него действително напуска дома и семейството си, за да измине през неизвестното море почти три хиляди мили, изпълнявайки обещанието си към човек, когото почти не познава. Мисълта го разтърси, тъй като сравни рицаря с представата, която имаше за себе си.

— Ще направя това — каза Брайън и изведнъж върнал се към обикновеното си Аз, скочи от седлото на земята. — Бланчард няма да помръдне и сантиметър повече, дявол да го вземе! Ще трябва да го водя.

Замълча и погледна зад Джим.

— Къде изчезнаха стрелецът и мис Даниел? — попита той.

Джим се обърна. Брайън бе прав. Докъдето стигаше погледът нямаше и следа от двамата, за които мислеха че ги следват.

— Ара? — попита той. — Къде отидоха?

— Изостанаха преди известно време — отговори вълкът. — Може би са променили решението си да дойдат с нас. Те са някъде там, отзад. Ако не бяха дърветата и храстите, все още щяхте да ги виждате.

Последва моментна тишина.

— Тогава да продължим без тях — заяви Брайън. Той дръпна юздите на Бланчард. Белият кон с нежелание направи крачка, после още една. Тръгнаха. Джим и Ара пристъпваха отстрани.

Вървяха напред, а мрачната потискаща атмосфера убиваше желанието им за разговор. Повлияни от нея, чувстваха, че дори за съществуването им бе нужно усилие, а за всяко движение на телата им бе необходимо съзнателно напрежение на волята; ръцете и краката им тежаха като олово и се люлееха тежко и неохотно при всяка бавна, принудителна стъпка. Но мълчанието им имаше по-лош ефект, защото ги оставяше изолирани, всеки сам, потопен в тъмния басейн на собствените си мисли. Движеха се като в някакъв избледнял сън, от време на време говореха, а после изпадаха в мълчание.

Както вървяха напред, пътят се стесни. От четиридесет метра, той се сви на десет. Дърветата станаха по-ниски и хилави, стърчаха криви и чепати; проредяващата трева разкри нова земя под краката им — нямаше я богатата черна почва на тресавището откъм главния бряг. Тук тя беше пясъчна, безплодна, с кремъчна твърдост. Скърцаше под тежестта им и под копитата на Бланчард и беше едновременно неподатлива и несигурна.

Белият кон внезапно спря. Тръсна глава и се опита да се върне, вместо да продължи напред.

— Какво става, по дяволите! — избухна Брайън и дръпна юздите. — Какъв дявол му е влязъл сега…

— Слушайте! — прекъсна го Джим, който съшо бе спрял.

За миг почти бе склонен да повярва, че си е въобразил това, което току-що бе чул. Но то отново прозвуча и започна да се усилва. Бе право пред тях и се приближаваше. Чуваха се писъци на мраколаците.

Извисиха се силно. Явно се намираха не само пред тях, а навсякъде. Отначало черните хищници просто не бяха надали едновременно воя си, но сега пищяха в пълен хор. Джим усети как звуците им отново проникват до първичните примитивни части на съзнанието му. Погледна към Брайън и видя лицето на рицаря зад отвореното забрало на шлема му. Сякаш кръвта му се бе изцедила, кожата се впиваше в скулите му като на мъртвец, умрял преди десет дни. Писъците се усилваха в кресчендо и Джим усети как се изплъзва способността му да мисли. До него Ара се изсмя с безшумния си смях.

Вълкът изви назад глава, разтвори дългите си челюсти и издаде дълъг вой, който се вряза като бръснач в писъците на мраколаците. Това не бе обикновено виене на вълк от върха на огрят от луната хълм, а вик, който започна тихо, после се усили и изтъни, за да се извиси над всички писъци; след това отново затихна, като се снижи… снижи се и изчезна. Беше ловен вой.

Когато утихна, настъпи тишина. Само Ара се изсмя отново.

— Продължаваме ли? — каза той.

Брайън се раздвижи като човек, изваден от сън и дръпна поводите. Бланчард пристъпи напред. Джим също тръгна и отново потеглиха на път.

Мраколаците не повториха пищенето си. Но докато рицарят, драконът и вълкът се движеха, Джим можеше да чуе плясъка на безброй малки вълнички във водата и шумолене зад обикалящите ги дървета, храсти и тръстики. Тези съпровождащи пътуването им звуци останаха, сякаш ги придружаваше ескорт от малка армия едри плъхове. Направи всичко възможно да не мисли за тях. Инстинктивен ужас го изпълваше при шума от стъпките и движението на телата им, а при мисълта за вида им, изпитваше още по-голям страх.

Но да вижда ставаше все по-трудно.

— Май се стъмва — каза Джим накрая — и пада мъгла.

Бяха изминали може би миля и половина, откакто бяха пресекли линията. А небето наистина притъмняваше, но не с естествения вечерен мрак, а сякаш въздухът се бе сгъстил. Изглежда се спускаше преждевременна нощ. С нейното идване над главите им се струпаха ниски облаци и се образуваха потоци от мъгла, която се движеше над повърхността на водата от двете страни на пътя.

Изведнъж Бланчард отново се запъна. Спряха. Около тях шумът от невидимите движения на мраколаците се усили безумно. Имаше нещо триумфално в тяхната енергичност. Неочаквано отпред, вдясно от пътя, отекна единствен силен плясък, сякаш някакво голямо животно излизаше от водата на сушата. Носът на Ара бързо се повдигна и той изръмжа с дълбок гърлен звук.

— Сега — каза вълкът.

— Сега, какво? Какво иде? — попита Брайън.

— Моето месо — изръмжа Ара. — Отдръпнете се!

Скованите му крака пристъпиха няколко крачки напред и спряха, опашката му висеше ниско, леко извита в дъга, главата му бе приведена, челюстите му — полуотворени. Чакаше. Очите му горяха с червени пламъци.

Сега носът на Джим усети това, което Ара вече бе подушил. Миризмата му се стори странно позната — осъзна че това е същата миризма, която бе чувствал, докато мраколаците ги съпровождаха. Само че бе станала по-силна и много по-противна.

Ушите му доловиха шум — по пътя се приближаваше някакво тежко тяло. Беше на звяр, който минаваше направо през храстите, без да ги заобикаля.

Брайън изтегли сабята си. Ара не обърна глава, но ушите му се присвиха при звъна от плъзгането на метала.

— Моето месо, казах — повтори той. — Стойте назад! Ще тръгнете, когато ви извикам.

Всеки мускул от тялото на Джим бе опънат, очите започнаха да го болят от усилието да различи в мрака това, което идваше. После, изведнъж го видя как се движи към тях — голямо четирикрако същество. Гъстата козина на тялото му все още блестеше, прилепнала от водата, от която току-що бе излязло. Не правеше усилие да се крие, приближаваше се, докато се появи в цялата си големина. Бе почти три пъти по-дълго от Ара. Изправи се на задните си крака и от гърлото му прозвуча неестествен сподавен смях — подобен на крясъците на мраколаците, които тримата неканени гости бяха чули преди това, но по-нисък.

— Апостолите да ни пазят! — прошепна Брайън. — Това мраколак ли е?…

Беше мраколак, но много по-голям от дребните същества, които вече три пъти бяха събуждали атавистичен страх в Джим. Този бе едър поне колкото възрастна гризли. Сравнен с него, Ара, излязъл напред, за да го предизвика, сякаш се бе смалил от размерите на пони до размерите на дребно куче.

Но не изглеждаше, че вълкът смята да се отказва. Гърлото му издаде равномерен тих звук от монотонно и продължително ръмжене. Дълго време чудовищният мраколак се поклащаше леко на задните си крака и се смееше сподавено с басов крясък. После се придвижи напред, изправи се… и изведнъж битката започна.

Настана суматоха, в която всичко се разви толкова светкавично, че не можеше да бъде наблюдавано подробно от човешко или драконско око. Въпреки размерите си големият мраколак движеше тялото и крайниците си със светкавична скорост. Но Ара бе по-пъргав. Хвърляше се напред, назад, отстрани, отгоре и отдолу върху високата черна фигура, толкова бързо и често, че очите на Джим се отказаха да следят действията му.

Също толкова неочаквано, колкото бяха налетели един върху друг, те се разделиха. Ара се дръпна назад с приведена глава, като ръмжеше с равен глас, а огромният мраколак задъхано се поклащаше на масивните си задни крака, черната му козина бе белязана тук-там с червени линии.

Вълкът спря да ръмжи, въпреки че и за миг не престана напрегнато да наблюдава противника си.

— Вървете! — каза той, без да се обърне. — Останалите няма да ви последват, докато се бия с майка им. Няма и да ме нападнат, защото знаят, че първите пет от тях ще умрат, а никой не иска да е сред тях.

Джим се колебаеше. Брайън проговори и за двамата.

— Сър вълк — каза той, — не можем да те оставим сам в неравностоен бой…

Но преди последните думи да излязат от устата му, битката се поднови. И сега движенията бяха твърде бързи, за да могат да се проследят, но този път тя продължи по-дълго, докато внезапно се разнесе грозен, пронизителен вик. Ара отскочи назад и застана на три крака, предната му лява лапа висеше.

— Вървете! — изръмжа той яростно. — Казах ви, вървете!

— Но кракът ти… — започна Джим.

— Помолих ли ви за помощ? — гласът на Ара бе изпълнен с гняв. — Молил ли съм някога за помощ? Когато бях вълче и мечката ме хвана, я убих сам, на три крака. Ще убия и майката на мраколаците, пак на три крака, сам! Вървете!

Сега по цялото тяло на чудовището личаха ярки червени, кървящи разрези. Но въпреки че се задъхваше тежко, то изобщо не изглеждаше по-слабо или изтощено. Независимо от това решението на Ара да се бие сам явно бе непоколебимо. А да се отхвърли съзнателната саможертва на вълка, беше немислимо. Несъмнено, ако го убиеха, щеше да е единствено въпрос на време мраколаците да довършат и тях.

Брайън погледна Джим.

— Да тръгваме — каза Джим.

Рицарят кимна. Дръпна поводите на Бланчард и го поведе напред. Потеглиха, а зад тях вълкът и великанската майка-водач на мраколаците отново се вкопчиха в бой.

Звуковете от битката скоро заглъхнаха в далечината. Тъмнината и мъглата ги обгърнаха. Но Ара се оказа прав: нито един от малките мраколаци не ги последва. Крачеха напред и дълго никой от тях не проговори. После Брайън се обърна към Джим.

— Много ценен вълк — каза рицарят бавно.

— Ако този голям мраколак го убие… — започна Джим, но думите заседнаха в гърлото му.

Искаше да се зарече, че ще си отмъсти на убиеца, но после се сети, че не би могъл да стори нищо. Ако огромното черно същество погубеше Ара, нямаше да може да го открие, а дори и да го намереше, щеше да е невъзможно да го унищожи преди да бъде убит от него и децата му. Той не беше английски вълк и не бе в състояние да пренебрегне ефекта от писъците.

За Джим беше тежко да приеме факта, че е безпомощен да отвърне на тази жестока несправедливост. Непоносимо. До скоро бе живял, без да има причина да се съмнява, че за всяка неправда се търси сметка и накрая доброто побеждава. Сега трябваше да поеме отговорността от възможната саможертва на Ара, знаейки, че това ще е дълг, който никога не би могъл да изплати. И като крачеше бавно в зловещата неестествена тъмнина, която обгръщаше тресавището, за миг Джим забрави къде се намира и какво може да му се случи, защото в него се водеше вътрешна борба — търсеше начин да продължи да живее с този дълг.

Беше трудно да изостави илюзиите, които бе хранил, но нямаше друг избор. Постепенно прие фактите и вярата, върху която отчаяно се крепеше убеждението му, че животът е честен, защото иначе би бил непоносим, отслабна. Усети как още един камък от основите на духовната му сила се откъртва и потъва във водите на забравата.

— Доста се стъмни, нали? — гласът на Брайън го изтръгна от мислите му.

Джим се огледа. Бяха извървели може би миля и половина откакто оставиха Ара и мраколаците зад себе си. Въздухът наистина бе станал по-гъст, а мъглата се затваряше плътно от двете страни на пътя.

— Доста — отвърна Джим, — няма да можем да продължим. Сега почти не виждаха зад брега на водите от двете страни на пътя и не различаваха нищо на повече от десет метра пред себе си. Дробовете им вдишваха студената влага от въздуха и тя сякаш се задържаше и натрупваше там, като ги задушаваше. Ходенето бе станало изключително трудно, волята им отслабваше, потискана от незатихващата депресия. Но това не бе всичко, защото с настъпването на мрака звуците станаха приглушени. Шумът от копитата и от стъпките им върху пясъчната почва, почти не се чуваха, дори звученето на гласовете им бе далечно и слабо.

— Брайън? — извика Джим, като вървеше слепешката в мрака.

— Тук съм, Джеймс… — смътните очертания на бронирания рицар се придвижиха към Джим, двамата се сблъскаха и спряха.

— Не виждам, за да продължа нататък — каза Джим.

— Нито пък аз — отвърна Брайън. — Ще трябва да останем тук, предполагам.

— Да…

Застанаха лице в лице, но вече не можеха да отличават чертите си. Загубиха се в непрогледния мрак, който ставаше все по-черен, докато и последната следа от светлина изчезна и настъпи абсолютна тъмнина. Джим усети как ледени, твърди, железни пръсти сграбчиха лявото му рамо.

— Нека се държим — каза Брайън. — Тогава каквото и да дойде, ще ни сполети едновременно.

— Да — съгласи се Джим.

Стояха мълчаливо и чакаха да дойде неизвестното. Скоро тъмнината ги притисна още повече и след като ги бе изолирала, започна да дълбае в съзнанието им. Нищо материално не се появяваше в нощта, но един по един, като слепи бели плужеци от бездънно гърне, от съзнанието на Джим изпълзяха всички негови вътрешни страхове и слабости, всички неща, от които някога се бе срамувал и се бе мъчил да забрави, всички личинки на злото в душата му…

Отвори уста за да заговори с Брайън, да каже нещо, каквото и да е, което да разруши тази черна магия. Но откри, че отровата й вече му е подействала. Сега нямаше доверие на рицаря — знаеше, че злото обитава в Брайън, защото го бе открил и в себе си. Бавно и незабележимо започна да се отдръпва от неговия допир.

— Виж! — внезапно гласът на Брайън долетя далечен и странен, глас на човек, изминал дълъг път. — Погледни назад, откъдето дойдохме.

Джим се обърна. Не можеше да обясни как разбра вярната посока в нищото, но се обърна и видя малка светеща точка, далечна, толкова далечна, че приличаше на блещукаща звезда, от която го деляха безброй светлинни години.

— Какво е това? — задъха се той.

— Не знам — отвърна изкривеният, изтънен глас на рицаря. — Но идва насам. Погледни, уголемява се.

Бавно, много бавно далечната точка растеше и напредваше. Приличаше на ключалка към дневната светлина, която се увеличава с приближаването към нея. Минутите се изнизваха, сърцето на Джим ги отмерваше секунда по секунда. Накрая светлината се източи нагоре и се удължи, като тесен разрез в плат от тъмнина.

— Какво е това? — извика отново Джим.

— Не знам… — отвърна рицарят.

Но и двамата усетиха, че идва нещо добро. То отново щеше да им даде живот и смелост, беше сила срещу силата на тъмната безпомощност, която заплашваше да ги завладее. Докато светлината се приближаваше, волята им се възвърна. Бланчард се размърда около тях, заудря с копита по твърдия пясък и тихичко изцвили.

— Насам! — извика Джим.

— Насам! — изкрещя Брайън.

Светлината внезапно се извиси още нагоре и достигна небето, сякаш активирана от звука на гласовете им. Носеше се към тях като отвесен стълб и се разширяваше с приближаването си. Тъмнината се повдигна и се понесе назад. Черната нощ преля в сив, плътен здрач, после здрачът се разреди и разсея. Ушите им доловиха отблизо шум от влачене на крака, чуха тежко дишане и най-неочаквано…

Отново настана ден.

И Каролинус стоеше пред тях, облечен в своята роба, с високата заострена шапка на главата си, като държеше вдигната — сякаш бе едновременно меч и щит, копие и броня — дълга, крива дървена тояга.

— В името на Силите! — възкликна той. — Намерих ви навреме!

Джим и рицарят се спогледаха като хора, които в последния момент са били дръпнати от ръба на пропаст. Бланчард тръсна оюздената си глава и още веднъж удари с копита, сякаш, за да се увери, че отново е стъпил на здрава земя в свят, който познава.

— Магьоснико — въздъхна Брайън, — моите благодарности.

— Нишката на Случайността и Историята беше опъната във ваша полза, този път — каза Каролинус. — Иначе нямаше да ви настигна навреме. Вижте!

Вдигна тоягата и я заби с острието надолу в пясъка до краката си. Тя потъна и остана изправена като гол дървесен ствол. Посочи към хоризонта и те погледнаха.

Тъмнината беше изчезнала. Тресавището се разкриваше надлъж и нашир, простираше се назад по пътя им и още миля и половина напред до тънката тъмна ивица на морето. Далеч пред тях, на запад небето бе опожарено от залеза. Той осветяваше цялото тресавище, блатата и пътя с червеното си зарево, което хвърляше кървава светлина върху земята, тревата и недоразвитите дървета. Разливаше се и напред, около нисък хълм, приблизително на тридесет метра над морето, където над всичко, докосната, но неоцветена от залеза, сред големи каменни отломки се издигаше порутената черна и напукана черупка на кулата.