Драконът и Джорджът

ГЛАВА 2

Базата „Белевю трейлър корт“ не беше създадена с чувство за естетика и за двадесет години никой от собствениците й не бе променял нейния вид. Сегашният управител — човек около петдесетте — изглеждаше висок и едър колкото Джим Екерт, но с времето кожата на продълговатото му лице беше провиснала. Плътта му се бе отпуснала и набръчкала и синята му риза се издуваше около него като балон. Избелелите му оръфани панталони се набираха силно на кръста от тесен черен колан. Дъхът му вонеше, сякаш току-що беше ял престояло сирене, и за Джим и Анджи бе трудно да не усетят това в нагорещения от слънцето празен фургон.

— Е — каза той, като махна към стените около тях, — това е. Ще ви оставя да го разгледате. Обадете се в канцеларията, когато сте готови. — И излезе, отнасяйки лошия си дъх, като остави вратата зад себе си отворена. Джим погледна Анджи, тя плъзгаше пръстите си по един от шкафовете над мивката, където лакът се беше напукал.

— Доста зле, нали? — отбеляза той. Така беше. Подвижният дом сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Подът зад Джим бе явно изкривен, имаше видим наклон и в другия край на фургона, където стоеше Анджи. Мивката беше мръсна и очукана. Прашните стъкла на прозорците се клатеха в рамките си, а твърде тънките стени не можеха да осигурят и най-малката изолация. — Все едно, че през зимата ще спим на снега.

Той си помисли за ледената зима в Минесота: те двамата на двайсет и три мили от колежа, колата с излъскани гуми и износен двигател. Представи си летните сесии и жегите през юли, когато ще се пържат тук и ще проверяват купища контролни. Но Анджи не му отговори.

Тя отваряше и затваряше вратата, водеща към тоалетната с душа. По-точно, опитваше се да я затвори, явно резето не държеше здраво. Под синьото й сако, се открояваха малките и ъгловати рамене. Хрумна му да се откажат, да се върнат и отново да проверят в списъците на студентското бюро за апартамент около колежа. Но Анджи нямаше да признае поражението толкова лесно. Познаваше я. Освен това тя знаеше, че той е наясно колко е безполезно да се опитват да намерят жилище според възможностите си. Мизерният вид на фургона разтърси душата му, сякаш го лъхна студена вълна на отчаяние. За миг изпита огромен копнеж да живее в Европа през Средновековието, което описваше в есетата си. Време, в което проблемите се свеждат до врагове от плът и кръв, а не възникват в неясни ситуации, създадени поради академичната политика. Време, в което, ако ти се изпречи човек като Шорлс, ще се справиш със сабя, а не с приказки. Щеше да е немислимо да изпаднат в това положение само заради икономическата ситуация или защото Шорлс не иска да нарушава баланса във факултета.

— Е, хайде, Анджи — каза Джим, — може да намерим нещо по-добро.

Тя се обърна. Под черната й коса кафявите й очи излъчваха непримиримост.

— Миналата седмица каза, че ще оставиш на мен да реша.

— Знам…

— В продължение на два месеца търсихме около колежа, както ти искаше. Сбирките на колегията за есенния семестър започват утре. Нямаме повече време.

— Можем да продължим да търсим и тази вечер.

— Стига толкова. А и няма да се върна в това общежитие. Ще си имаме собствено жилище.

— Но… погледни това място, Анджи! — каза той. — Освен това е на двайсет и три мили от колежа. Колата може да се развали утре!

— Ако се развали, ще я оправим. Ще оправим и това място. Знаеш, че ще успеем, ако искаме.

Той се предаде. Върнаха се до канцеларията при управителя.

— Вземаме го — заяви Анджи.

— Така си помислих, че ще ви хареса — каза той, като извади книжата от чекмеджето на отрупаното бюро. — Между другото, откъде чухте за това? Все още дори не съм пуснал обява.

— Предишната ви наемателка беше снаха на мой приятел — отговори Джим. — С него играя волейбол. Когато се наложи тя да се премести в Мисури, той ни съобщи, че мястото й е свободно.

Управителят кимна.

— Е, може да се смятате за късметлии, — той избута книжата към тях. — Май ми казахте, че преподавате в колежа?

— Точно така — обади се Анджи.

— Тогава само попълнете няколко реда във формулярите и ги подпишете. Женени ли сте?

— Ще бъдем женени, когато се преместим тук — каза Джим.

— Ако още не сте, ще трябва или да подпишете и двамата, или единият от вас да бъде записан като наемател. По-лесно е, ако подпишете и двамата. Освен това трябва да платите за два месеца — първия и последния — като депозит за повреди. Двеста и осемдесет долара.

Анджи и Джим спряха да пишат.

— Двеста и осемдесет? — попита тя — Снахата на Дани Кердак е плащала по сто и десет на месец. Случайно разбрахме това.

— Вярно е, но трябваше да увелича наема.

— С тридесет долара на месец? — каза Джим — За това нещо?

— Ако не ви харесва — отговори управителят, — не го наемайте.

— Естествено — каза Анджи, — можем да разберем, че е трябвало да увеличите наема съответно с покачването на цените, но просто не сме в състояние да плащаме по сто и четиредесет на месец.

— Много лошо. Съжалявам. Но сега струва толкова. Знаете, че не съм собственик. Просто изпълнявам нарежданията.

Е, това беше. Качиха се отново в Горп, отвориха прозорците, Джим запали и колата изръмжа дрезгаво. Тръгнаха обратно по магистралата към колежа.

По пътя почти не разговаряха.

— Няма значение, — каза Анджи, когато Джим паркира до общежитието и влязоха заедно да обядват — ще намерим нещо. Тази възможност ни попадна най-неочаквано. Ще се появи още нещо. Просто ще търсим.

— А-ха — каза Джим.

Докато обядваха, се поразвеселиха малко.

— В известна степен — обясни Анджи — вината беше наша. Прекалено много разчитахме на това място, само защото бяхме първите, които са чули, че е свободно. Отсега нататък няма да разчитам на нищо, докато не се нанесем.

— И аз.

След като се нахраниха, почти не им остана време. Джим се върна до Стодартхол и остави Анджи там.

— Нали ще свършиш в три? — попита той — Няма да му позволиш да те задържи допълнително?

— Няма — каза тя през прозореца, като затвори вратата на колата. Гласът й омекна. — Не и днес. Ше бъда тук, когато дойдеш.

— Добре — каза той; и остана да я гледа, докато тя изкачва стълбите и изчезва през една от големите врати.

Джим включи на скорост, потегли напред и заобиколи колежа, за да паркира на обичайното си място зад сградата на историческия факултет. Не беше казал нищо на Анджи, но по време на обяда в главата му се оформи едно решение. Да се срещне с Шорлс с искането да получи поста без никакво отлагане — още през пролетния семестър, в краен случай до началото на есенната сесия. Изтича по трите реда стъпала и се озова в дълъг коридор с мраморен под, където се намираха кабинетите на повечето висши служители на факултета. Шорлс беше с едно стъпало над останалите. В приемната на кабинета му имаше секретарка, която беше същевременно секретарка на факултета. Джим влезе и я завари да преписва на машина нещо, което много приличаше на последните ръкописи на Шорлс относно етруските корени на съвременната цивилизация.

— Здрасти, Мардж — каза Джим. — Той вътре ли е? — Докато говореше, погледна към вратата, водеща към кабинета на Шорлс, и видя, че е затворена. Отгатна отговора й малко преди тя да го каже.

— Моментът не е подходящ — произнесе Мардж, високо русоляво момиче в средата на трийсетте. — Тед Джеламин е с него. Но няма да се бавят много. Искаш ли да изчакаш?

— Да.

Седна на един от твърдите столове, предназначени за посетители, а Мардж продължи да пише. Времето течеше бавно. Мина половин час, след това още петнадесет минути. Внезапно вратата на кабинета се отвори рязко и Шорлс излезе, като енергично поклащаше пред себе си големия си корем. Плътно до него вървеше Тед Джеламин в каубойски ботуши и пипитено сако. Без да спрат, те се устремиха към външната врата и минавайки, Шорлс каза на секретарката си:

— Мардж, следобед няма да съм тук. Отиваме в клуба на факултета. Ако позвъни жена ми, може да ме намери там.

С отварянето на вратата Джим се изправи автоматично и пристъпи половин крачка към двамата мъже, прекосяващи стаята. Като го забеляза, Шорлс му махна весело с ръка:

— Чудесна новина, Джим! — каза той. — Тед ще остане още една година.

Вратата се затръшна след тях. Джим остана да гледа втренчено. След това се обърна към Мардж, която го наблюдаваше съчувствено.

— Той просто не помисли. Затова ти сервира новината по такъв начин.

— Ха! — възкликна Джим. — Той злорадстваше и ти го знаеш.

— Не — Мардж поклати глава. — Не, наистина грешиш. Те са близки приятели от години, а Тед беше притиснат да се уволни по-рано. Ние сме в частен колеж, пенсиите не се променят автоматично с поскъпването на живота и при тази инфлация той би искал да продължи да работи, ако може. Шорлс наистина се зарадва, когато се оказа, че Тед може да остане и просто не помисли какво означава това за теб.

— Хмм — каза Джим — и се устреми навън.

Едва когато измина целия път до паркинга се успокои достатъчно и погледна часовника си. Беше почти два и половина. След половин час трябваше отново да вземе Анджи. Не му оставаше време нито за есето, нито за асистентските му задължения, а и точно сега нямаше особено силно желание да работи за Шорлс. Влезе в Горп, затръшна вратата и потегли, без да го е грижа къде отива, стига да е далеч от колежа.

Зави наляво по „Хайстрийт“, отново наляво по „Уолас Драйв“ и след няколко минути излезе покрай река Илинг на „Олд ривър роуд“ — асфалтово шосе с две платна. Това беше старият път до съседния град Биксли, използван преди да построят успоредно на него пета магистрала, която се издигаше над фермерските земи. По стария път обикновено нямаше движение и днешният ден не беше изключение.

Наоколо не се виждаха нито къщи, нито разорани ниви, тъй като по-голямата част от земята, разположена в ниското, бе мочурлива. Джим караше без цел. Спокойствието на природата в поречието, през което минаваше, започна да възвръща равновесието му.

Постепенно стигна до мисълта, че вероятно Мардж е била права. Тед Джеламин сигурно е загрижен за бъдещето и живота си така както и Джим. Тази гледна точка му донесе облекчение, тъй като Тед Джеламин беше единственият човек в историческия факултет, когото харесваше. И той като него беше индивидуалист. Само обстоятелствата ги изправяха един срещу друг. Но като се изключеше този малко успокояващ факт, Джим нямаше голям късмет при това развитие на нещата. Навярно не трябваше да вини Тед, а да търси причината в трудната, притискаща ги финансова ситуация. Отново изпита желание животът и проблемите в него да бъдат по-ясни и да могат да се решават с директни атаки.

Погледна часовника си — три без петнадесет. Време беше да се върне за Анджи. Видя кръстовище и насочи Горп обратно към колежа. За щастие беше карал бавно по крайречния път и се оказа, че не се е отдалечил много от града. Нямаше да е редно да кара Анджи да чака — толкова бе настоявал да не допуска Гротуълд да я задържа, докато той виси отвън.

Спря пред Стодарт Хол с няколко минути по-рано. Изключи двигателя и зачака. Докато седеше, разсъждаваше кой е най-добрият начин да разкаже на Анджи за поредния си неуспех. Моментът за това бе крайно неподходящ — да й сервира такава новина в деня, когато надеждите им за фургона се бяха провалили. Известно време обмисляше идеята да не й казва нищо. Естествено това нямаше да стане. Тя щеше да поиска да научи защо не й е казал веднага и ще е напълно права. До никъде нямаше да стигнат, ако привикнеха да крият лошите неща един от друг вследствие на погрешна представа за добро разбирателство.

Джим погледна часовника си и се сепна, като видя, че докато седеше, размишлявайки, бяха минали почти десет минути. Анджи бе останала допълнително, въпреки всичко.

Нещо в него се пречупи. Изведнъж го обзе сляпа ярост. Гротуълд прилагаше тактиката да я задържа прекалено често. Джим излезе от Горп, тръшна вратата и тръгна по предното стълбище към сградата. Ниските сиви каменни стъпала с течение на времето се бяха вдлъбнали от подметките на толкова студенти. Джим ги изкачи, като минаваше по две наведнъж. Три етажа нагоре, след това тридесет стъпки надолу, после надясно и се появи матирания портал на лабораторната секция; там се намираше кабинетът на Гротуълд, голям три на три метра. Джим влезе, видя, че вратата на кабинета е затворена и нахълта, без да почука.

Гротуълд, вдясно, изправен пред нещо като контролно табло, се огледа стреснато, когато Джим връхлетя. Анджи седеше до отсрещната стена в нещо подобно на зъболекарски стол. Беше обърната към Джим, но главата и горната част от лицето й се покриваха изцяло от шлем, който приличаше на сушеарите в козметичните салони.

— Анджи! — отсече Джим.

Тя изчезна.

Джим остана безкрайно дълго, втренчил се в празния стол и празния шлем. Не можеше да е изчезнала. Не можеше просто да се изпари. Това, което бе видял, беше абсурдно. Стоеше и чакаше да открие някаква зрителна измама и Анджи отново да се появи пред него.

— Телепортация!

Приглушеният вик на Гротуълд разтърси Джим от състоянието на полушок.Той се обърна към високия рошав психолог, който с пребледняло лице се взираше в празния стол и шлема. Джим се съвзе.

— Какво е това? Какво стана? — изкрещя той на Гротуълд. — Къде е Анджи? — Тя се телепортира — измънка Гротуълд, като все още се взираше в мястото, където беше Анджи. — Тя наистина се телепортира! А аз само пробвах астралното проектиране…

— Какво? — изръмжа Джим, като се устреми към него. — Какво пробва?

— Астралното проектиране! Просто астралната проекция — това е всичко! — Гротуълд изкимтя. — Само проектирах астралното й тяло извън нея. Дори нe я накарах да преживее истинска проекция. Надявах се единствено, че ще се получи леко преместване на астралното й тяло, достатъчно, за да го регистрирам с микрометрите, прикрепени към растителния ксилем, който използувам като ответен индикатор. Но вместо това тя се телепортира. Тя…

— Къде е тя? — изрева Джим.

— Не знам! Наистина не знам! — гласът на младия мъж затрепера. — Не мога да ти кажа.

— По-добре да узнаеш!

— Не знам. Известна ми е настройката на апаратурата, но…

Джим прекоси с три крачки стаята, повдигна високия мъж, като го държеше за реверите на работната му сако и го запокити в стената вляво от инструменталното табло.

— ВЪРНИ Я ОБРАТНО!

— Казвам ти, че не мога — извика Гротуълд. — Не очаквах да стане така и не бях готов за това. Необходими са ми дни, може би седмици, за да разбера какво е станало и да я върна. После трябва да измисля начин, по който да предизвикам обратно протичане на процеса, и дори да го направя, може да се окаже твърде късно, ако е излязла извън физическото поле на телепортацията. Главата на Джим се въртеше. Струваше му се невероятно да стои тук, да слуша тези глупости и да блъска Гротуълд в стената. Но това бе много по-реално от факта, че Анджи наистина бе изчезнала. Дори и сега не можеше да повярва напълно, че се е случило.

Но я бе видял как изчезва.

Затегна хватката около реверите на Гротуълд.

— Слушай, пуяк такъв — каза той, — или я върни тук, или сега ще те разкъсам.

— Казвам ти, че не мога. Спри… — Гротуълд извика, когато Джим го придърпа към себе си и се накани да го запрати отново към стената, даже, ако бе възможно, през нея. — Чакай! Имам идея.

Джим се поколеба, но не го пусна

— Каква е? — попита той.

— Съществува възможност. Нищожна възможност — шиптеше Гротуълд — ти да помогнеш. Може и да се получи. Да, просто може да стане.

— Добре — отсече Джим, — говори бързо. Каква е тя?

— Мога да те изпратя след нея… — Гротуълд млъкна, задавен от писък на ужас. — Почакай! Говоря сериозно, наистина може да стане.

— Правиш опити да премахнеш и мен! — процеди Джим през зъби. — Искаш да се отървеш от единствения свидетел срещу теб!

— Не! Не! — каза Гротуълд. — Това наистина ще помогне, знам, че ще може. Колкото повече мисля, толкова по-уверен ставам. А ако се получи, ще бъда известен. Паниката сякаш го напусна. Изправи се и се опита — неуспешно, да се освободи от Джим.

— Пусни ме! — каза той. — Трябва да взема уредите си, иначе не мога да помогна нито на Анджи, нито на когото и да било. За какъв ме смяташ все пак?

— За убиец — каза Джим сурово.

— Добре. Мисли каквото си искаш. Твоето мнение не ме интересува. Известни са ти чувствата ми към Анджи. Аз също не желая да й се случи нещо. Искам не по-малко от теб да я върна обратно.

Джим го пусна полека, но остана в готовност да го сграбчи отново.

— Тръгвай тогава — каза той, — но бързо.

— Вървя толкова бързо, колкото мога — Гротуълд се обърна към контролното табло, като си мърмореше: — Да, мисля, че така го настроих. Да… Да, няма друг начин.

— За какво говориш? — попита Джим.

Хансен го погледна през кокалестото си рамо.

— Не можем да я върнем, докато не разберем къде е отишла — каза той. — Засега всичко, което знам, е, че я помолих да се концентрира върху нещо, което харесва, и тя каза, че ще се концентрира върху драконите.

— Какви дракони? Къде?

— Не знам къде, казвам ти! Може да са дракони в музей или където и да е. Трябва да я намерим и ми е нужна помощта ти, иначе няма да успеем.

— Добре тогава. Какво да направя? — каза Джим.

— Просто седни там на стола… — Гротуълд спря, тъй като Джим направи заплашителна крачка към него. — Добре, тогава недей! Провали и последния ни шанс да я върнем.

Джим се поколеба. После бавно и с нежелание тръгна към празния зъболекарски стол, който Гротуълд посочи.

— Добре е да знаеш какво вършиш — каза той. Отиде и седна предпазливо. — Все пак какво смяташ да направиш?

— Не се тревожи! — отвърна Гротуълд. — Ще оставя контролните уреди така както бяха настроени, когато тя се телепортира, но при по-нисък волтаж. Това би трябвало да е причината, поради която е започнал веднага процес на телепортация. Около нея се е създало прекалено мощно поле. Ще намаля мощността и така ти ще се проектираш, без да бъдеш телепортиран.

— Какво означава това?

— Означава, че няма да се пренесеш никъде. Ще си останеш на същото място, на стола. Само съзнанието ти ще излезе и ще се премести в посоката, в която е отишла Анджи.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурен. Тялото ти ще остане на стола, на мястото си. Само астралното ти тяло ще отиде при Анджи. Така трябваше да се получи и с нея още в самото начало. Може би не се е концентрирала достатъчно.

— Не й прехвърляй вината!

— Не прехвърлям вината. Просто… както и да е, не забравяй, че ти също трябва да се концентрираш. Анджи беше тренирана да се съсредоточава по този начин. Ти не си, така че ще трябва да направиш усилие. Помисли си за Анджи. Съсредоточи мисълта си върху нея. Съсредоточи я върху нея, на някое място с дракони.

— Добре — изръмжа Джим, — и после?

— Ако го направиш както трябва, ще се преместиш където е тя. В действителност няма да си там, разбира се — каза Гротуълд. — Всичко ще бъде субективно. Но почувстваш ли, че си се преместил, Анджи, която е на същата настройка на апаратурата, би трябвало да усети присъствието на астралното ти тяло, въпреки че там няма да има никого.

— Добре, добре — каза Джим, — но как да я доведа обратно?

— Трябва да я накараш да се концентрира върху завръщането — отговори Гротуълд. — Нали помниш как те научих да я хипнотизираш

— Помня, е и?

— Е, опитай да я хипнотизираш отново. Трябва да забрави напълно къде се намира, преди да е в състояние да се телепортира обратно тук. Просто я хипнотизирай и непрекъснато й повтаряй да се концентрира върху лабораторията ни. Когато изчезне, ще знаеш, че се е върнала

— Ами — попита Джим, — какво ще стане с мен?

— С теб е лесно — каза Гротуълд. — Просто затваряш очи и си обратно тук. Тъй като тялото ти няма да е напускало това място, автоматично ще се върнеш в момента, в който поискаш това.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Сега си затвори очите… Не, не, трябва да поставишш шлема върху главата си…

Гротуълд пристъпи и сам нагласи шлема. Внезапно Джим остана в почти пълен мрак с лекия мирис на лака за коса, който използваше Анджи.

— Помни — гласът на Гротуълд идваше отдалече през отвореното дъно на шлема, — концентрирай се. Анджи, дракони. Дракони — Анджи. Затвори очи и не спирай да мислиш за тези две неща.

Джим затвори очи и започна да мисли.

Нищо не се случваше. Никакъв звук от външната страна на шлема, и с това нещо на главата не виждаше нищо, само тъмнина. Ароматът от лака на Анджи го завладя. Концентрирай се върху Анджи — помисли си той. Концентрирай се върху Анджи… и дракони…

Нищо не се случваше с изключение на това, че ароматът го замайваше. Мисълта му се замъгли. Почувства се огромен и тромав. Седеше под каската все така със затворени очи. Ушите му бучаха, чуваше ударите на сърцето си, което биеше в артериите и вените на тялото му. Бавни, силни удари. Главата му силно се замая. Имаше чувството, че се носи през нищото и в същото време се уголемява и издува като великан.

Някаква свирепост забушува в него. Изпита краткотрайно желание да стане от мястото си и да разкъса нещо или някого на части. За предпочитане Гротуълд. Би се успокоил, ако хванеше тоя пуяк и го направеше на парчета! Някакъв силен глас гърмеше и го викаше, но той го пренебрегваше, потънал в собствените си мисли. Само да забиеше нокти в този джордж.

Нокти? Джордж?

За какво мислеше? Тази глупост изобщо не подейства.

Отвори очи.