Драконът и Джорджът

ГЛАВА 3

Шлемът го нямаше. Вместо мрака, напоен с мириса на лак за коса, пред погледа му се издигаха каменни стени, които високо над главата му се съединяваха в таван, също от камък. По него мъждееше червеникава светлина, хвърляна от факла, закрепена към една от стените.

— Дявол да го вземе, Горбаш! — ирева гласът, който Джим се бе опитвал да пренебрегне. — Събуди се! Хайде, момче, трябва да слезем в главната пещера. Току-що са хванали един!

— Един…? — Заекна Джим. — Един какво?

— Един джордж! Един джорд! Събуди се, Горбаш!

Отромна глава с крокодилски челюсти, въоръжена със зъби, по-големи от крокодилските, се завря между главата на Джим и тавана.

— Буден съм. Аз… — изведнъж зашеметеното му съзнание възприе това, което виждаше, и той неволно извика — Дракон!

— А ти какъв мислиш, че може да е правуйчо ти — морски гущер? Или отново сънуваш кошмари? Събуди се. Смъргол ти говори, момче. Смъргол! Хайде, размърдай се и размахай крилете си. Очакват ни в главната пещера. Не всеки ден залавяме джордж. Хайде, де!

Зъбатата уста се отмести. Примигвайки, Джим свали поглед от изчезващото видение и съзря огромна опашка — една бронирана опашка, с ред остри вкостенели плочки, наредени по горната й повърхност. С приближаването си към тялото му тя се удебеляваше.

Беше неговата опашка.

Протегна ръцете си напред. Бяха гигантски. Те също се покриваха плътно от вкостенели плочки като тези на опашката му, но много по-малки, а ноктите му имаха нужда от маникюр. Като зърна ноктите, Джим усети дълга, провиснала надолу муцуна, започваща от мястото, където преди се намираше незабележителният му нос. Облиза сухите си устни и в задимения въздух бързо се показа дълъг червен, раздвоен език.

— Горбаш! — прогърмя глясът отново и Джим се обърна натам, за да види лицето на другия дракон, което го гледаше свирепо от каменната врата. Това всъщност беше входът на пещерата, в която се намираше.

— Тръгвам. Ако искаш, ме настигни, ако не искаш, недей. Твоя работа.

Той изчезна и Джим поклати ужасен глава. Какво ставаше? Според Гротуълд никой друг не можеше да го види, а камо ли…

Дракони?

Дракони, които говореха…?

Ами той? Самият Джим Екерт — дракон…

Това беше най-абсурдното нещо. Той, дракон? Как бе възможно да е дракон? Защо пък дракон, дори и да съществуваха такива неща като дракони? Цялата работа трябваше да е някаква халюцинация.

Разбира се. Сега той си спомни. Гротуълд му бе споменал, че събитията, които му предстои да преживее, ще бъдат напълно субективни. Това, което виждаше в момента, сигурно не бе нищо повече от кошмар, свързан с мястото и хората, при които бе попаднал.

Сън. Той се ощипа.

…И скочи. Беше пропуснал да отчете, че пръстите му завършваха с нокти. Големи, много остри нокти. Ако преживяването му бе сън, то събитията в този сън изглеждаха дяволски реални!

Но сън или не, той искаше само да открие Анджи, да се махне оттук и да се върне в действителния свят. Само че къде трябваше да я търси? По-добре би било да намери някого, на когото да може да я опише и да го попита дали не я е виждал. Трябваше да говори с този, който му се бе привидял като дракон и който го събуди. Какво бе казал той? Нещо като „хванахме един джордж“. И не беше ли Джордж с главно Д? Възможно е, ако някои хора тук се явяваха като дракони, други да приемат облика на Свети Джордж, убиеца на драконите. Но този дракон говореше за „един“ джордж. Може би драконите наричаха с това име всички човекоподобни, което означаваше, че по всяка вероятност бяха хванали…

— Анджи! — изкрещя Джим, внезапно свързвайки двете неща. Олюля се на четирите си крака и тръгна тромаво през пещерата. Излезе от входа и попадна в дълъг, осветен от факли тунел, по който бързо се отдалечаваше силуетът на друг дракон. Като заключи, че това трябва да е, както сам се бе нарекъл, правуйчото на тялото, в което се намираше, Джим полетя след него и се помъчи да изрови от паметта си името, с което се бе назовал.

— Чакай ме, ъ-ъ… Смъргол! — повика го Джим. Но силуетът на другия дракон зави зад един ъгъл и изчезна.

Джим се издигна бързо, за да го догони и забеляза, че сводът на тунела е нисък, прекалено нисък, за да размахва свободно криле, които — можеше да ги види с периферията на зрението си — се стремяха да се разперят в съответствие със скоростта му. Той също зави зад ъгъла, мина през широк вход и се озова в огромна подземна зала. Изглеждаше препълнена с дракони — сиви и грамадни в светлината на няколкото факли, хвърлящи гигантски сенки върху огромните каменни стени. Без да гледа къде отива, Джим налетя право върху гърба на друг дракон.

— Горбаш! — прокънтя съществото, обръщайки глава, и с тоя крясък отново се идентифицира като правуйчото. — Малко уважение, дявол го взел, момче!

— Съжалявам! — прогърмя Джим. Все още не можеше да свикне с драконския си глас и извинението излезе от него като залп на сигнално оръдие.

Но очевидно Смъргол не се обиди.

— Няма нищо, няма нищо. Не ме нарани — тътнеше той в отговор, — сядай тук, момче. — Той се наведе към ухото на дракона до него. — Направи място за праплеменника ми.

— Какво? О, това си ти, Смъргол — изрева другият дракон, като се обърна, за да погледне. Той се отмести с два-три метра. — Добре, Горбаш, пъхай се. Ей сега ще започнем дискусията за джорджа.

Джим си проби път между двамата, седна и се опита да обмисли това, което ставаше около него. Очевидно всички дракони в тоя свят говореха съвременен английски… Дали наистина говореха? Сега слушаше отблизо словесната буря и фактът, че разбира всичко, което чува, противоречеше на здравия му разум. Може би той говореше на „драконски“, без да знае. Реши да отложи изясняването на този въпрос за по-спокоен момент.

Огледа се. Отначало му се беше сторило, че голямата пещера, в която бе попаднал, е претъпкана буквално с хиляди дракони. При по-внимателен оглед представата за хиляди отстъпваше на възприятието за стотици, което на свой ред се заменяше с разумната преценка за около петдесет дракона с най-различни размери. Джим с удоволствие установи, че не е сред най-дребните. Всъщност, като се изключи единствено Смъргол, никой от драконите наоколо не можеше да се сравни с него по големина. Имаше обаче едно чудовище в другия край на залата. Изглежда, че беше от тези дракони, които най-много говореха и от време на време сочеха някакъв предмет, приличащ на сандък, голям колкото тях. Сандъкът бе поставен до него на каменния под и се покриваше от богато украсен гоблен, чиято изработка като че ли далеч надхвърляше възможностите на драконските нокти.

Колкото до дискусията, може би бе по-точно да се нарече словесна кавга. Дискусиите между драконите изглежда се състояхя в това, всички да говорят едновременнно. Гласовете им ечаха с огромна сила и каменните стени и таванът се тресяха от резонанса на титаничните им викове. Смъргол, без да губи време, се присъедини към тях.

— Млъкни, Брай! — изкрещя той към огромния дракон до сандъка с гоблена. — Дай думата на някой друг, който има повече опит с джорджите и с горния свят, от всички вас взети заедно. Когато убих страшилището Гормли Кийп, нито един от драконите тук не беше излязъл от черупката си.

— Трябва ли още веднъж да чуем за битката ти с това страшилище? — изръмжа огромният Брай. — Това тук е важното сега.

— Слушай, нищожен червей! — прогърмя Смъргол. — Нужен е ум, за да победиш страшилище — нещо, което ти нямаш. Интелигентността е в кръвта на семейството ми. Ако днес се появи друго страшилище, аз и Горбаш ще сме единствените, чиито опашки ще се носят над земята през следващите осемдесет години.

Спорът между двамата постепенно се извиси над по-тихите кавги, които се водеха в същото време. Джим забеляза, че един по един другите дракони млъкнаха и седнаха обратно, за да слушат, докато единствено правуйчото и Брай останаха да викат един срещу друг.

— …Добре и какво искаш да правиш с него тогава? — питаше Брай. — Хванах го точно пред входа на главната пещера. Той е шпионин, ето какъв е.

— Шпионин? Какво те кара да мислиш, че е шпионин? Джорджите не шпионират драконите, а идват да се бият. Сражавал съм се с достатъчно много по мое време. Смъргол изпъчи гърди.

— Да се бият! — отговори презрително Брай. — Чувал ли си в днешно време за джордж, излязъл да се бие без черупката си? Още от първия джордж, за който знаем, е известно, че когато тръгват да се бият, те са с черупка. Този беше просто съблечен!

Смъргол примигна отегчено към драконите до него.

— Сигурен ли си, че не си го съблякъл ти? — изтрещя той.

— Има ли такъв вид? Погледни!

И като се пресегна надолу, Брай отмести гоблена от предмета, подобен на сандък и откри желязна клетка. В клетката, зад грубите решетки отчаяно се бе свила…

— Анджи! — извика Джим.

Беше забравил огромните възможности на драконския си глас или по-скоро досега не бе имал удобен случай да го изпробва. Инстинктивно извика името на Анджи с пълни гърди. А да извика дракон с пълни гърди, бе нещо, което си заслужаваше да се чуе — стига да имаш запушалки в ушите и да си на безопасно разстояние.

Дори огромното множество в пещерата се разтресе. А Анджи — тя или бе залепнала за решетката, или бе припаднала.

Правуйчото на Горбаш пръв се съвзе от шока.

— По дяволите, момче! — извика той с глас, който, както Джим нещастно осъзна, имаше нормална сила за разговор между дракони. Не е нужно да ни пукаш тъпанчетата. — Какво искаш да кажеш с това „анчии“?

Джим бързо обмисляше.

— Кихнах — каза той.

Последва гробна тишина. Най-после Брай се обади:

— Кой е чувал някога дракон да киха?

— Кой, кой! — изсумтя Смъргол. — Аз съм чувал дракон да киха. Преди да се родиш, естествено. Старата Малгу, дъщеря на третата братовчедка на сестрата на майка ми кихна два пъти за един ден преди сто и осемдесет години. Кихането е в кръвта на нашето семейство. То е признак за интелигентност.

— Точно така — вмъкна бързо Джим. — Признак, че мозъкът ми работи. Мисленето причинява сърбеж в носа.

— Кажи им, момче — избоботи Смъргол, след като при тази реплика отново бе настъпила подозрителна тишина.

— Мога да се обзаложа — изръмжа Брай и се обърна към останалата част от множеството. — Всички познавате Горбаш. Шляе се по горната земя през половината от времето си, като се сприятелява с таралежи, вълци и разни такива! Смъргол от години говори на племенника си, но все още Горбаш не е показал и най-малката проява на това, което се нарича интелигентност. Млъкни, Горбаш!

— Откъде накъде? — Бързо извика Джим. Имам същото право да говоря, както и всички останали тук. Колкото до този, ъ-ъ — джордж…

— Убийте го!

— Жив го изгорете!

— Разиграйте томбола и печелившият ще го изяде — прекъсна го рев от предложения.

— Не! — прогърмя той. — Чуйте ме…

— Разбира се, че не — изтръби Брай. — Аз намерих този джордж. Ако го яде някой, това ще бъда аз — огледа свирепо пещерата. — Но съм измислил нещо по-добро, за което ще го използваме. Ще го завържем отвън, където ще го виждат останалите джорджи. Когато дойдат, за да го приберат, ще ги нападнем, без да ни очакват и ще хванем повечето от тях. После ще ги продадем обратно на джорджите за много злато.

Когато Брай произнесе думата „злато“, Джим видя, че очите на всички дракони наоколо пламнаха и заблестяха. Той също усети как алчността го жегна парливо и стопли кръвта му. Мисълта за злато зазвъня в главата му както мисълта за потоци вода би изпълвала съзнанието на човек, умиращ от жажда в пустинята. Злато… тих усилващ се шепот на одобрение като прибой на далечна морска буря се надигна в пещерата.

Джим надви ламтежа за злато, който бушуваше в драконските му гърди, и почувства как на негово място се надига паниката. Трябваше някак си да ги отклони от плана на Брай. За момент през ума му мина безумната идея да сграбчи Анджи заедно с клетката и да побегне. Дори докато я обмисляше, му се стори, че не е чак толкова безумна. Едва когато видя Анджи до Брай, застанал в пълния си ръст, Джим осъзна колко голям бе той. Дори ако приклекнеше на хълбоците си, а сега беше прав, главата му би са намирала на около три метра от пода на пещерата. Както бе изправен на четирите си крака, с раменете си достигаше над два метра, а мощната му опашка бе колкото половината от цялата му дължина. Ако можеше да издебне другите дракони, когато се загледат нанякъде за момент…

Но след това се сети, че не знае пътя към изхода от подземието. В другия край на пещерата смътно се открояваше отвор и Джим предположи, че той води към тунел, излизащ на повърхността. Сякаш някакъв неясен спомен, наследен от Горбаш, му даваше увереност, че е така. Но не можеше да се осланя на подсъзнателните спомени на тялото, което обитаваше. Ако обърка пътя и се приклещи между стените или стигне до задънен коридор, другите дракони можеха да го разкъсат на парчета. Тогава Анджи, дори и да оцелееше в тази битка, щеше да загуби единствения си възможен спасител. Трябваше да има друг начин.

— Почакайте за момент! — провикна се той. — Спрете!

— Млъквай, Горбаш! — прогърмя Брай.

— Ти млъквай! — изкрещя в отговор Джим. — Казах ти, че умът ми работи. Току-що ми дойде най-добрата идея.

С периферното си зрение видя, че Анджи седеше изправена в клетката със смаяно изражение и изпита облекчение. Това му вдъхна смелост и той закрещя с двойно по-силен глас.

— Хванали сте женски джордж. Може би на никой не му е дошло на ума, че е важно, но аз съм бил горе достатъчно често и съм научил едно-две неща. Понякога женските джорджи са особено ценни. До рамото на Джим Смъргол прочистваше гърлото си. Звукът, който издаваше, наподобяваше шума от пневматичен чук, стоварващ се върху бетон с изключителна якост.

— Абсолютно вярно — прогърмя гласът му. — Може да сме хванали дори принцеса. Прилича ми на нещо като принцеса. Днес много от вас не знаят какво е принцеса, но в старите времена драконите често бяха преследвани от цяла тълпа джорджи, защото се оказваше, че са отмъкнали принцеса. Когато се бих със страшилището Гормли Киип, той имаше една принцеса, заключена заедно с другите женски джорджи. Трябваше да видите джорджите, когато си я върнаха. Така че, ако завържем този отвън, те може да изпратят цяла войска срещу нас и да се опитат да си го вземат. Не, прекалено е рисковано, по-добре да зарежем това и да го изядем…

— От друга страна — провикна се бързо Джим, — ако се отнасяме с нея добре и я пазим — и го пазим, искам да кажа като заложник, можем да накараме джорджите да направят каквото пожелаем…

— Не! — изрева Брай. — Това си е моят джордж. Няма да търпя…

— В името на опашката и крилата ми! — чудовищната мощ, с която извика Смъргол, прекъсна другия дракон. — Общество ли сме ние или сбирщина от блатни дракони? Ако този джордж е наистина принцеса, която можем да използуваме, за да накараме бронираните джорджи да спрат да ни преследват навсякъде, тогава той е собственост на обществото. О, да, аз виждам как в очите на някои от вас все още се таи жаждата за злато, но спрете и помислете — може би жаждата за живот е нещо по-силно. Колцина от вас тук биха се изправили срещу един-единствен джордж с черупка и прицелен рог? А? Премного сме патили. Момчето има ценно предложение — изненадвам се, че сам не се сетих. Но одеве него го сърбеше носът, а не мен. Него. Гласувам да задържим джорджа като заложник, докато младият Горбаш разбере колко е ценен за другите джорджи. Какво ще кажете?

Отначало бавно, а после с растящ ентусиазъм обществото на драконите гласува за предложението на Смъргол.

Брай се разяри неописуемо, в продължение на четиредесет секунди кле безспир с почти пълен глас и с трясък напусна събранието. Като видяха, че вълнението утихна, останалите членове на обществото започнаха да се оттеглят.

— Хайде, момче — изпухтя Смъргол, като го поведе към клетката и я покри отново с гоблена. — Вдигни това нещо там. Внимателно! Не много рязко. Не искаш да раздрусаш джорджа прекалено силно, нали? Сега ме следвай. Ще го качим в една от горните пещери, която извежда към ръба на скалата. Джорджите не могат да летят, така че там е достатъчно сигурно. Можем дори да го пуснем от клетката, за да има светлина и въздух. Джорджите имат нужда от това.

Като вдигна клетката, Джим последва стария дракон нагоре по няколко виещи се тунела, докато се оказаха в малка пещера с тесен — според техните стандарти, отвор, през който влизаше оскъдно количество въздух.

Джим постави клетката на земята, Смъргол изтъркули един голям камък и блокира входа, през който бяха влезли. Джим пристъпи към ръба на скалата, за да огледа наоколо.

Дъхът му секна при гледката, която се разкри — назъбени чукари, от които го деляха тридесетметрови отвесни скали.

— Е, Горбаш — каза Смъргол, като се приближи зад него и приятелски провеси опашка върху бронираното рамо на младия дракон. — С тези приказки си докара работа. Сега, момчето ми, не искам да се обидиш от това, което ще ти кажа.

Той прочисти гърлото си.

— Истината е, че — започна Смъргол, — да си остане между нас, както знаеш, не ти сече много умът. Всичките ти скитания по повърхността и общуването ти с тази лисица, вълк или какъвто е твой приятел въобще не беше правилен метод на възпитание за един подрастващ дракон. Може би трябваше да ти забраня, но ти си последният от нашия род и аз… е, докато беше малък, мислех си, че няма да ти навреди, ако ти позволя малко удоволствия и свобода. Винаги съм те защитавал пред другите дракони, разбира се, защото кръвта вода не става, но мисленето наистина не е силата ти.

— Може би съм по-умен отколкото предполагаш — рязко каза Джим.

— Хайде, хайде, не се засягай. Това е само между теб и мен, насаме. Не е срамно за един дракон да е глупав. Все пак е пречка в днешно време, когато джорджите се научиха да правят брони и дълги остри рога и жила. Но това, на което искам да ти обърна внимание, не бих признал на никой друг дракон. Ако е съдено да оцелеем, рано или късно ще трябва да установим някакви взаимоотношения с джорджите. Тази постоянна война изглежда не намалява много броя им, а прорежда нашите редици. О, не разбираш, не знаеш какво значи тази дума…

— Знам я, естествено.

— Изненадваш ме, момчето ми — Смъргол го погледна учудено. — Какво означава тогава? Кажи ми!

— Унищожаване на значителна част от…" — това означава.

— В името на праисторическото яйце! Може би не си безнадежден все пак. Това, което исках да ти втълпя, е колко е важна мисията ти, а също какви опасности крие. Не рискувай, племеннико. Ти си единственият оцелял мой роднина и с цялото си доброжелателство ти казвам, че независимо от силата ти който и да е джордж с малко опит ще те разсече на парчета за не повече от час.

— Така ли мислиш? Може би ще е по-добре да се скрия и изобщо да не се показвам…

— Е, е-е! Няма защо да се обиждаш. Това, което искам да направим, е да се опитаме да разберем откъде е дошъл този джордж. Аз ще изляза, за да не го уплаша прекомерно. Ако не проговори, остави го тук на сигурно място и отлети при магъосника, който живее до Звънящата вода. Знаеш къде се намира, естествено, на северозапад оттук. Започни да преговаряш чрез него. Съобщи му, че сме хванали този джордж, разкажи му как изглежда и че искаме да обсъдим условията за примирие с джорджите. Остави на него да го уреди. И каквото и да правиш — Смъргол спря и погледна строго Джим, — не слизай пак в пещерата за съвет, преди да тръгнеш. Просто тръгни. Достатъчно грижи имам, като използвам респекта си, за да държа нещата под контрол. Искам да създам впечатлението, че си способен да се справяш и сам. Разбра ли?

— Разбрах — каза Джим.

— Добре — Смъргол се заклати към открития изход на пещерата. — Успех, момче! — каза той и се гмурна във въздуха.

Джим чу ударите на огромните му еластични криле, които го отнесоха надолу и заглъхнаха в далечината. След това се обърна към клетката; отново издърпа гоблена от нея и откри Анджи, сгушена в задната й част възможно по-далеч от него.

— Всичко е наред — каза й бързо той. — Това съм аз, Джим.

Търсеше откъде да отвори клетката. След малко видя врата с тежък катинар, но нямаше ключ. Направи опит, като я хвана с голямата си лапа и ноктите си, а с другата лапа сграбчи една от пръчките на решетката и задърпа. Катинарът издрънча и се разби, пръчката се счупи на парчета и вратата рязко се отвори. Анджи изпищя.

— Това съм аз, казвам ти, Анджи! — продума той разтревожено. — Хайде, излез.

Анджи не излезе. Тя вдигна едно от парчетата на счупената пръчка, хвана го като кинжал и насочи острия му край към него.

— Стой далеч от мен, дракон! — каза тя. — Ще те ослепя, ако се приближиш.

— Луда ли си, Анджи? — извика Джим. — Казвам ти, че съм аз. Приличам ли ти на дракон?

— Със сигурност ми приличаш — свирепо отвърна Анджи.

— Приличам? Но Гротуълд каза…

В този момент сякаш сводът се сгромоляса и го удари по главата.

… Отново изплува в съзнание и видя загриженото лице на Анджи, надвесено над него.

— Какво стана? — попита той разтреперан.

— Не знам — каза тя. — Просто припадна. Джим… наистина ли си ти, Джим?

— Да — глупаво отвърна той.

— … — каза Анджи.

Не можа да долови точно какво каза тя. Нещо особено ставаше в главата му. Съзнанието му се раздвояваше, както се раздвоява образът след силно сътресение. Сякаш разсъждаваше с два мозъка едновременно. Направи опит да мисли само с единия и успя да се концентрира до известна степен. Явно с усилие можеше да задържа мисълта си, без тя да се раздвоява.

— Чувствам се сякаш някой ме е ударил по главата със стик.

— Така ли? Но всъщност нищо не се е случило! — гласът на Анджи звучеше отчаяно. — Ти просто падна, като че ли загуби съзнание. Как си сега?

— Сякаш нещо се смеси в главата ми — отговори Джим. Доста добре бе превъзмогнал импулса, който раздвояваше съзнанието му, но все още имаше усещането, че дълбоко в мозъка му е прикачена някаква отделна чужда част. Направи усилие да не мисли за нея. Може би ако я пренебрегне, чувството щеше да изчезне? Концентрира се върху Анджи.

— Защо едва сега повярва, че съм аз, а не одеве? — попита той, приклекнал на драконските си хълбоци.

— Бях прекалено объркана, за да забележа, че викаше името ми — отвърна тя. — Но когато каза и своето име, а след това спомена Гротуълд, изведнъж осъзнах, че в крайна сметка може да си ти и че той се е сетил да те изпрати, за да ме спасиш.

— Да се е сетил! Ха! Аз му наредих да те върне, защото иначе…! Но той ми каза, че само ще бъда проектиран и вероятно никой няма да ме вижда. Освен теб.

— Това, което виждам, е един от драконите тук. Добре, съзнанието ти е проектирано. Но се е пренесло в тялото на дракон.

— Все още не разбирам. Чакай малко — каза Джим. — Преди си мислех, че говоря на драконски, но ако е така, как можеш да ме разбираш. Би трябвало все още да говориш английски.

— Не знам — каза Анджи. — Но разбирам и другите дракони. Може би всички те говорят английски.

— Не говорят… не говоря. Чуй това, което казвам. Всъщност чуй звуците, които ти издаваш.

— Но аз говоря обикновен разговорен… — Анджи млъкна с особено изражение на лицето. — Не, прав си, не говоря. Мисля, че издавам същите звуци, които издаваш и ти. Кажи „мисля“.

— Мисля.

— Да — задълбочено разсъди Анджи, — това са същите звуци, които издаваш и ти. Само гласът ти е с около четири октави по-нисък от моя. Сигурно и двамата говорим на някакъв тукашен език. И той е един и същ и за хора, и за дракони. Това е безумно!

— Безумно е наистина — каза Джим. — Не може да бъде. Как ще научим напълно непознат език ей така?

— Ох, не знам — отговори Анджи. — Би могло да стане в случай на субективно пренасяне, каквото представлява идването ни тук. Сигурно общите закони на това място са различни и съществува само един език, така че, когато говориш в този свят или каквото е, мислите ти автоматично излизат на единствения възможен език.

Джим се намръщи.

— Не ми е ясно — каза той.

— Май че и на мен. Както и да е, няма значение. Важното е, че можем да се разбираме помежду си. Как те нарече …другият дракон?

— Горбаш. Изглежда, че това е името на праплеменника му, в чието тяло се намирам. Той се казва Смъргол. Очевидно е почти на двеста години и е с голям авторитет пред другите дракони. Но да оставим това. Трябва да те изпратя обратно, което значи, че първо се налага да те хипнотизирам.

— Накара ме да обещая, че никога няма да позволя да ме хипнотизират.

— То беше друго. Това е спешен случай. Сега да намерим нещо, на което да сложиш ръката си. Ето тази скала ще свърши работа. Стъпи тук.

Той посочи нестабилен каменен къс, един от многото в пещерата. Стигаше горе-долу до кръста на Анджи. Тя се приближи към него.

— Сега — каза Джим — сложи ръката си отгоре, все едно, че е маса. Точно така. Концентрирай се, че си обратно в лабораторията на Гротуълд. Ръката ти олеква. Издига се, издига се…

— Защо ме хипнотизираш?

— Анджи, моля те, концентрирай се. Ръката ти олеква. Издига се. Олеква, издига се, издига се. Олеква. Издига се…

— Не — каза Анджи категорично, като свали ръка от камъка. — Не олеква. И няма да бъда хипнотизирана, докато не разбера какво става. Какво ще последва, ако ме хипнотизираш?

— Можеш напълно да се концентрираш, че си в лабораторията на Гротуълд и така отново да се появиш там.

— А какво ще се стане с теб?

— О, тялото ми е там, така че в първия момент, в който не искам да съм на друго място като това тук, автоматично ще се върна в него.

— Но това означава, че си просто безтелесен дух. Сигурен ли си, че можеш да се върнеш толкова лесно, след като си в друго тяло — на този дракон?

— Е… — Джим се колебаеше. — Разбира се, че съм.

— Разбира се, че не си! — каза Анджи. Изглеждаше объркана. — Аз съм виновна за всичко.

— Ти? За това? Естествено, че не. Гротуълд е…

— Не — прекъсна го Анджи, — вината е моя.

— Казвам ти, че не е. Може би не е дори и на Гротуълд. Вероятно в уредите му е възникнала някаква повреда, поради което ти се пренесе заедно с тялото, а аз бях проектиран в тялото на Горбаш вместо напълно да се телепортирам.

— Уредите му не са се повредили — натърти Анджи. — Той просто се втурна напред както винаги и експериментира, без да е наясно какво прави. Затова вината е изцяло моя. Познавах го що за човек е, но не ти казах, понеже имахме нужда от допълнителни средства, а знаеш какъв си.

— Съм какъв? Не — раздразнено каза Джим, — какъв съм?

— Щеше да се сърдиш и безпокоиш, че ще се случи нещо и с право. Когато работи с уредите си, Гротуълд е също като дете с лъскава играчка, въпреки научната си степен. Както и да е. Разбрахме се.

— Добре — каза Джим с облекчение. — Сега просто сложи пак ръката си върху камъка и се отпусни…

— Не това имах предвид — отвърна Анджи. — Искам да кажа, че в никакъв случай няма да се върна без теб.

— Но аз мога да се върна веднага щом поискам да не съм на друго място.

— Опитай.

Джим опита. Затвори очи и си каза, че вече не иска да бъде другаде освен обратно в собственото си тяло. Отвори отново очи и видя Анджи да стои и да го наблюдава, а около тях бяха стените на пещерата.

— Видя ли? — каза Анджи.

— Как мога да искам да съм на друго място, след като ти си още тук? — попита Джим. — Трябва безопасно да се върнеш в нашия свят, за да мога да поискам.

— И да те изоставя сам тук, без да знам дали някога ще успееш? А и Гротуълд няма и най-малката представа как ме е телепортирал отначало и как може отново да ме изпрати тук. О, не.

— Добре, кажи тогава какво друго ни остава.

— Мисля — задълбочи се Анджи.

— За какво?

— За онзи магьосник, за когото говореше другият дракон. Магьосникът, с когото щеше да започнеш преговори за мен.

— А, за него — каза Джим.

— Точно така. Знаеш, че тези джорджи — хората, които живеят тук, никога не са чували за мен. Първото нещо, което ще направят, когато магьосникът им предаде за мен, е да се разтърсят дали не липсва някой от техните познати — и няма да открият такъв. След като не съм един от тях, не е необходимо да влизат в преговори с драконите, за да ме върнат, а още по-малко да правят отстъпките, които иска правуйчо ти.

— Анджи — обясни Джим, — той не ми е вуйчо. Той е вуйчо на тялото, в което съм.

— Няма значение какъв е. Работата е, че след като джорджите установят, че не съм от техните, няма да имат никакъв интерес да ме спасяват. И когато отидеш при магьосника…

— Чакай малко! Кой казва, че ще те оставя и ще отида някъде?

— Разбираш не по-зле от мен, че трябва да постъпиш така — отговори Анджи. — Знаеш, че нямаме друг шанс. Но може да се окаже, просто може да се окаже, че този магьосник е в състояние да ни помогне да се върнем. Ако не друго ще го научиш как да ни хипнотизира едновременно, така че да се пренесем заедно или… О, не знам! Това е единствената възможност, която имаме, и ти го знаеш не по-малко от мен. Трябва да рискуваме!

Джим отвори уста, за да се противопостави, а после отново я затвори. Както обикновено тя бе приложила словесната борба и сега и двамата бяха на нейното мнение.

— Но какво ще стане, ако магьосникът не иска да помогне? — възрази той едва-едва. — В края на краищата защо пък да ни помага?

— Не знам, но може би ще измислим някаква причина — каза Анзжи. — Трябва да измислим.

Джим отново отвори уста и пак я затвори.

— И така, тръгвай и го намери. После, бъди прям с него. Просто му разкажи за нашия случай с Гротуълд. Попитай го дали може да ни помогне да се върнем и дали има начин да си платим за труда му. Няма да загубим нищо, ако сме откровени с него.

За разлика от Анджи Джим не считаше въпроса за решен. Но тя печелеше.

— И да те оставя тук през това време — бе всичко, което съумя да каже.

— И да ме оставиш тук. Нищо няма да ми се случи — отвърна Анджи. — Чух какво каза накрая долу в голямата пещера. Аз съм заложник. Прекалено съм ценна, за да ме наранят. Освен това, ако съдим от начина, по който ти говореше старият дракон, Звънящата вода трябва да е наблизо. Вероятно ще успееш да отидеш до там, да приказваш с магьосника и да се върнеш след час или два. Още е по обяд, както виждаш. Можеш да научиш какво да правиш и да се върнеш тук преди да се стъмни.

— Не — Джим поклати глава. — Ако те хипнотизирам, поне ти ще се върнеш у дома. Започваме разни игри, като например с този магьосник, и сигурно никой от нас няма да успее. Няма да отида.

— Добре, аз пък няма да ти позволя да ме хипнотизираш — каза Анджи. — Изключено е да те оставя тук без възможност за връщане и дори по-лошо. И така какво ще правиш?

Тя, помисли Джим, си имаше ловък начин да затваря всички изходи, освен този, през който искаше от него да мине.

— Добре — каза нещастно той накрая.

Отиде до ръба на отвесната скала, след това спря и се поколеба.

— Какво има? — попита го Анджи.

— Просто си помислих — отговори Джим малко пресипнало, — Горбаш явно е знаел как се лети. Но аз дали знам?

— Можеш да опиташ — предложи тя. — Вероятно ще се получи от самосебе си — мисля, че ще стане инстинктивно, след като се озовеш във въздуха.

Джим погледна надолу към чукарите, простиращи се далеч под него.

— Не мисля така — каза той. — Наистина не мисля така. Смятам, че ще е по-добре да отместя камъка и да се върна по вътрешния път.

— Старият дракон… Как му беше името…?

— Смъргол.

— Смъргол не те ли предупреди да не слизаш отново долу? Какво ще стане, ако го срещнеш и ти каже, че все пак никъде няма да ходиш? Освен това Звънящата вода може да е доста далече, така че ще се наложи да летиш до там.

— Вярно — глухо каза Джим. Помисли отново. Изглежда нямаше друг изход. Той потрепери и затвори очи. Е… нищо няма да стане.

Скочи напред и започна да вършее лудешки с крилете си. Въздухът засвири около него, което значеше, че или летеше, или падаше като камък. Сигурен бе, че пада. Последва безшумен удар в тила му и крилете му се разпериха, забавиха движението си и срещнаха отпор. Усети съпротивлението на въздуха по долната им повърхност, подобно на напора на водата срещу веслата при гребане.

В него проблясна слаба надежда. Ако щеше да се разбива в земята, досега това отдавна трябваше да е станало. От друга страна, може би само забавяше падането си и се спускаше надолу под остър ъгъл, за да се разбие в камъните, недалеч от основата на скалата.

Не можеше да търпи повече напрежението. Отвори очи и погледна.