Драконът и Джорджът

ГЛАВА 19

Като се взираше в петната от бяла лунна светлина и мастиленочерни сенки, Джим се приземи тежко върху пътеката от чакъл, водеща към предната врата на Каролинус. Крясъкът на сънлива птица долетя от гората достатъчно силно, за да го долови драконският слух. Иначе бе абсолютно тихо.

Джим се поколеба. От прозорците на къщата не идваше никаква светлина, а сега, след като вече бе тук, нямаше желание да събуди магьосника.

Докато стоеше нерешително, започна да го завладява убеждението, че жилището е не само затворено за през нощта, но и напуснато. Във въздуха над малката полянка тежеше атмосферата на празна и изоставена къща.

— Ето го и него! — изръмжа един глас.

Джим се извърна.

— Ара! — извика той.

Вълкът се приближаваше, излязъл от сенките в края на полянката. Джим бе толкова радостен да го види, че му идеше да го прегърне. Зад приведения силует със светещи очи пристъпи една по-едра, позната драконска фигура.

— Смргол! — възкликна Джим.

До момента не бе осъзнал чувствата си към двамата, а също към Брайън и останалите. Ясно разбра, че в този свят контрастите не бяха така отдалечени, както в света, който бе напуснал. Животът и смъртта живееха врата до врата, любовта и омразата също бяха близки съседи и ако човек не намразеше друг за кратко време, той го обикваше.

— Вие двамата какво правите тук? — попита Джим.

— Чакаме те — изръмжа Ара.

— Чакате ме? Но откъде узнахте, че ще дойда?

— От магьосника — рече Смргол. — Вчера прати едно скално врабче да ме извика и да ми предаде съобщението му. „Дракон“ — каза той, когато дойдох тук. — "Джеймс Екерт, когото познаваш като Горбаш, и аз трябва да направим дълго пътешествие — сами. Ако осъществя своето, по-късно ще ви открия всички заедно. Ако Джим осъществи неговото, ще дойде тук да ме търси. Изчакай го и му предай това, което току-що ти казах. Също му предай, че часът е близо и битката ще е по-тежка, отколкото си мислех. Въвлечени са повече от една страна… можеш ли да изговориш тази дума, дракон?

„Страна“ — казах аз и после: "Какво значи тя магьоснико?

„Много добре“ — отвърна той. — "И все едно е какво значи. Джим ще разбере. Въвлечени са повече от една страна и ако се бием заедно, за да спрем разпространението на заразата преди всичко, шансовете ни са по-големи. Но ако не можем да се бием заедно, дълг на всеки от нас е да се бие сам, както умее; защото успее ли противникът, няма да ни остане нищо… Запомни ли всичко това, драконе?

„Мога да рецитирам всички предания от Първия Дракон…“ — започнах да му обяснявам аз, но магьосникът ме сряза:

„Точно сега преданията също са без значение, ако обичаш, Смргол“ — каза той. — „Още, предай на оня вълк…“

„Ара?“ — попитах аз. — "И той ли ще дойде тук?

„Естествено. Ще иска да узнае какво е станало с Горбаш. Сега стига си ме прекъсвал“! — избухна той. — "Предай на вълка да отиде и да намери рицаря, стрелеца, разбойника и дъщеря му и да им каже, че се нуждаем от тях за последния бой. Също, че няма смисъл да отиват към Малънконтри. Сър Ху и хората му вече са се обърнали, за да отговорят на повика на Тъмните сили в Прокълнатата кула и са техни слуги. Дори ако сър Брайън и останалите сега превземат замъка Малънконтри, това ще е безполезно. Защото в случай, че Тъмните сили победят, сър Ху ще си го възвърне само с един удар на сабята си по портата и с една стрела от арбалет, хвърлена над стените. Кажи им, че ще ме срещнат пред Прокълнатата кула, ако се върна от пътешествието си. Ще видят също и Джим, ако се върне невредим от своето. И така, сбогом.

— И така сбогом? — повтори Джим. — това част от съобщението ли е?

— Не зная. Но тези бяха последните му думи — отвърна Смргол. После той изчезна… нали знаеш, както правят магьосниците.

— Какво беше твоето пътешествие, Горбаш? — попита Ара.

Джим отвори уста и отново я затвори. Нямаше да му е лесно, или по точно удобно, да обясни на двамата доскорошните си опити за самоизследване и себеоткриване, които Каролинус с някакви магически средства изглежда бе предвидил.

— Някой ден може би — рече той — ще можа да ви разкажа. Но не точно сега.

— О, едно от тези пътешествия — изръмжа Ара и накара Джим да се почувства неловко и неуверено, без да е сигурен доколко вълкът наистина знае или разбира. — Добре, ти си тук. Тогава да тръгваме към Прокълнатата кула и да оправим нещата. — Челюстите на Ара щракнаха при последните му думи.

— Горбаш и аз ще идем — възрази Смргол. — Забравяш, вълко, че имаш поръчение за рицаря и компанията му. Всъщност вероятно трябваше да тръгнеш веднага след като ти казах…

Не съм под ничии заповеди — отговори Ара. — Исках да остана, за да видя, че Горбаш се връща невредим от своето пътешествие и го направих.

— По-добре сега да тръгваш — настоя Смргол.

— Ха! — отсече Ара. — Добре, тогава. Но спести няколко от тези Тъмни сили за мен, Горбаш. Ще те настигна.

Сенките сякаш се затвориха около него и той изчезна.

— Не е лош за вълк — обясни Смргол, загледал се за момент в тъмнината. — Докачлив, все пак. Но всички са такива. Сега, Горбаш, добре е веднага след като се стъмни да тръгнем бързо към кулата. Хубаво е да си починеш малко след дългото пътешествие, за което говори магьосникът…

— Да почивам? — възрази Джим, — нямам нужда да почивам.

И наистина, когато произнесе тези думи, осъзна, че са верни. Чувстваше се превъзходно.

— Може и да не смяташ, че се нуждаеш от почивка, момчето ми — каза Смргол свирепо, — но един дракон, който има някакъв опит, знае, че за да е в добра бойна готовност, има нужда от сън и храна…

— Храна? — попита Джим, внезапно оживен. Имаш ли нещо за ядене?

— Не — отвърна Смргол. — И това е най-основателната причина да отделиш пет-шест пълни часа за почивка.

— Не мога да заспя.

— Не можеш да заспиш…? Дракон, който не може да заспи? Стига щуротии, Горбаш. Всеки дракон, особено ако е от нашето потекло, може по всяко време да яде, пие или спи.

— Защо не тръгнем още сега? — попита Джим.

— Да летим нощем?

— Луната свети ярко — рече Джим. — Току-що видя, че летях през нощта.

— И бе доста безразсъдно. Младоци като теб винаги обичат да рискуват. От хиляда пъти деветстотин деветдесет и девет пъти минават безнаказано. После някой ден късметът им изневерява и им се иска да се били слушали. Но тогава е твърде късно. Ами ако по време на полета ти небето се бе заоблачило преди да разбереш и изведнъж се бе оказало, че не можеш да видиш земята?

Джим зина, за да обясни на стария дракон откритието си за летене в непрогледна тъмнина и в дъжд, а после реши да се откаже.

— Хайде, хайде — пресипнало рече Смргол, — стига с тези глупости. И двамата имаме нужда от сън.

Настойчивостта на Смргол докосна новата чувствителност на емоционалните възприятия на Джим. Вгледа се в стария дракон колкото може по-отблизо, без да проличи, че го изучава открито. Имаше нещо променено в огромното тяло, нещо, което трудно можеше да се определи, но безспорно различно от последния път, когато бе видял правуйчото на Горбаш. Изведнъж забеляза какво е.

Левият клепач на Смргол бе затворен. Спускаше се над дългото тясно око. Лявото му крило също висеше леко, но видимо и когато стоеше изправен, старият дракон сякаш отпускаше тежестта си върху двата десни крака. Джим бе виждал преди такива симптоми, макар и не при дракони. Прадядо му бе показал подобни признаци на физическа деформация на едната страна от тялото си, последвали първия му удар, преди три години.

Но драконите не получаваха… Джим прекъсна мисълта си. Явно и те можеха да получат удар, ако са достатъчно стари, с други думи — уязвими. Във всеки случай това сега не беше важно. Смргол бе сакат и независимо дали осъзнаваше или не точния смисъл на сполетялото го нещастие, не бе в състояние да лети в този момент.

— Добре — съгласи се Джим. — Мисля, че мога да изчакам до сутринта.

Смргол нямаше да е по-добре на сутринта, но няколкото часа даваха на Джим достатъчно време, за да измисли начин да се справи с положението. Мушна глава под крилото си и се престори, че заспива. Като че ли ушите му доловиха слаба въздишка на облекчение. Когато след няколко минути надникна от прикритието на крилете си, Смргол също бе заврял глава и започваше шумно да хърка.

Джим заспа, докато обмисляше какво трябва да се направи, но се събуди с вече готов отговор в ума си.

— Смргол — каза той, след като и двамата се събудиха в зората на новия ден, — мислех…

— Добро момче!

— Ъ-ъ… да — отвърна Джим. — И това, което ми хрумна, е следното. Вероятно трябва да отлетя към Прокълнатата кула колкото се може по-скоро. Ако Каролинус е прав, че сър Ху и хората му са тръгнали натам, тогава Тъмните сили вероятно събират цялата си енергия. Кой знае с какво ще ни излязат? С хиляди мраколаци… или с друго! Междувременно защо не се промъкнеш тайно пеша до драконските пещери, така че никой да не узнае плана ти, за да събереш останалите дракони…

Смргол несъзнателно се прокашля.

— Момчето ми — каза той, — исках да ти кажа нещо във връзка с това. Всъщност… е, другите няма да дойдат.

— Няма да дойдат?

— Гласуваха против. Направих каквото бе по силите ми, но…

Гласът на Смргол заглъхна

Джим не настоя. Можеше да си представи защо останалите дракони са гласували против, ако Смргол се е опитвал да ги убеди, след като е получил удара. Един възрастен сакат водач не би могъл да събере последователи и да им внуши желание за битки. Освен това Джим вече бе събрал достатъчно информация за драконите от тялото и ума на Горбаш и от познанството си със Смргол и другите дракони, за да знае, че по същество те са консервативни.

„Мирувай и може би всичко ще утихне“ — беше основната им философия

— Е, така е дори по-добре — бързо отсъди Джим. — Това означава, че можеш да тръгнеш към тресавището, докато аз летя натам и да служиш като свръзка на всеки един от нас, когото срещнеш на земята.

— Свръзка? — запита подозрително Смргол. — Не си ли взел тази дума от Каролинус или от оня рицар?

— Не… Е, може би. Във всеки случай тя означава…

— Знам какво означава — тъжно каза Смргол. — Просто думата е прекалено джорджовска, за да я употребяваш, момчето ми. Брей, брей, наистина ли имаш нужда от това, да тръгна пеш към тресавището?

— Мисля че е разумно — отговори Джим. — Това ми дава възможност да полетя направо към кулата, като те оставя да се погрижиш за… е, за всичко останало.

— Вярно е. — За момент Смргол хвърли поглед върху лявата си страна. — Може би трябва да направя точно така…

— Да — рече Джим. — Добре тогава. Веднага излитам.

— Късмет, Горбаш!

— Късмет и на теб, вуйчо!

Очите на Смргол светнаха щастливо при последната дума.

— Да-а, да-а. племеннико… не стой така там. Каза, че тръгваш. Хайде!

— Прав си — отвърна Джим. И отскочи във въздуха.

В този ден, за разлика от предишния, ранното утро бе напълно сухо и безоблачно. Силен вятър духаше към тресавището. На около двеста метра Джим разпъна криле за планиране и се понесе с въздушния поток като орел. Но след като бе летял само пет минути, вятърът необичайно смени посоката си на сто и осемдесет градуса и задуха от тресавището срещу него.

Опита, като се издигаше на различна височина, да намери пространство, където няма насрещен вятър, но изглежда той духаше навсякъде. Известно време упорито се бори с него, напредвайки съвсем бавно. Ако продължаваше така, щеше да е по-добре да бе тръгнал към тресавището по земята, заедно със Смргол. Всъщност, ако не настъпеше подобрение…

Вятърът спря рязко. Изведнъж настана пълно затишие. Това завари Джим неподготвен и той загуби около сто и петдесет метра от височината си, докато се нагоди към новите условия и започне да търси термален поток.

„Какво още?“ — запита се той.

Но нямаше повече. Въздухът остана абсолютно неподвижен и Джим продължи да лети от термал на термал; изкачваше се на един и се пускаше напред, за да улови следващия, който отново да го издигне. Беше по бързо, отколкото пеша, но не най-бързият начин за придвижване.

Когато стигна до тресавището, бе изминала една четвърт от деня. Забеляза линията на Големия път и полетя ниско над него на по-малко от сто метра.

В началото си Големия път бе толкова гъсто обрасъл с дървета и храсти, че приличаше на гората, разположена зад пущинаците преди тресавището. Листата и клоните висяха неподвижно под ясното есенно слънце, докато Джим редуваше над тях планиране с полет. Не забелязваше нищо между дърветата. Нито човек, нито животно, дори птица или рояк насекоми не се виждаше отдолу. Пустият пейзаж бе едновременно злокобен и успокоителен. Джим се почувства толкова отпуснат, че почти забрави защо е дошъл. Безпричинно в съзнанието му изплува откъс от стихотворение, което се бе опитал да съчини в студентските години, преди твърдо да реши да стане преподавател.

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Тънък глас, долитащ отдалеч, го изтръгна от мислите му. Огледа се, но не видя никого.

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Тръпка премина по гърба му и смрази цялото му тяло, когато го чу отново, но този път по-силно. Определи, че източникът идва от пътя, някъде пред него.

— Джим Екерт! Джим Екерт!

Сега гласът се чу с пълна сила — драконски, но не толкова мощен, колкото гласовете на Смргол или Брай.

Джим се взря напред, обхващайки пътя с острия си поглед. Накрая забеляза нещо сиво, което леко помръдваше във високата трева в един отдалечен участък, обграден от дървета и храсти. Спусна се към него.

Докато се приближаваше видя източника на виковете, но и преди това почти се бе досетил кой е той. Секо стоеше на земята, а крилете от двете му страни се простираха над тревата. Приличаше на уловена птица, грубо разпъната за показ. Почти загубил надежда, блатният дракон от време на време повдигаше главата си, за да извика.

Джим вече го бе приближил. Явно Секо все още не го виждаше и нищо чудно, защото гледаше в грешна посока. Джим съобразяваше бързо. Бе загадъчно, че го викат по име; долавяше и друго — нещо неестествено в странната поза на разпънатия Секо, от което мисълта да отговори на блатния дракон не му се нравеше.

Докато се колебаеше, инерцията на полета го пренесе зад Секо и блатният дракон го зърна.

— Джим Екерт, Джим Екерт — изкрещя той. — Не си отивайте. Върнете се и първо ме изслушайте. Искам да Ви кажа нещо. Моля Ви, върнете се. О, помогнете ми. Помощ, Ваша Милост. Аз съм само един блатен дракон…

Джим продължи, като се опитваше да не чува виковете, заглъхващи зад гърба му, но в него се водеше война. Секо бе научил някак истинското му име. Това означаваше, че блатният дракон или действително бе открил нещо, или бе използван от Тъмните сили като посредник. Възможно ли бе Тъмните сили да са готови да преговарят за освобождаването на Анджи?

Вкопчи се здраво в надеждата, която нарасна от последната му мисъл. Преговорите бяха една от възможностите, а от друга страна, ако Секо бе открил нещо полезно, щеше да е глупак да не се възползва. Освен това, въпреки че Джим твърдо отхвърляше мисълта за влияние на емоциите върху евентуалните му решения, нотките на отчаяние в гласа на Секо и безнадеждният му зов за помощ го трогнаха.

Решен, Джим се наклони в завой, размаха криле, за да се издигне и започна да се спуска назад.

Секо стоеше на същото място, без да е променил позата си. Изстреля градушка от радостни викове, когато видя, че Джим отново се приближава.

— О, благодаря, Ваше Височество. Благодаря, благодаря… — бръщолевеше той, докато Джим се спускаше на тревата до него.

— Нямат значение благодарностите! — отсече Джим. — Какво имаш да ми кажеш…

Той млъкна, току що разбрал защо Секо бе заел неестествената поза на разпънат орел.

Ловко прикрити в тревата, от земята стърчаха колчета, към които пръстите и краищата на крилете на Секо бяха стегнати здраво с кожени ремъци.

— Стой, дракон! — извика глас.

Джим вдигна очи. От прикритието на дърветата вдясно излезе бронирана лъскава фигура; за последен път я бе видял да се приближава към него върху кон, с копие в ръка.

От всички страни рамо до рамо запристъпваха арбалетисти и го заградиха в плътен обръч със заредени и насочени оръжия и със стрели, прицелени в гърдите му.

Секо изскимтя.

— Простете ми Ваше Величие! — извика той. — Простете ми! Нищо не можех да сторя. Аз съм просто блатен дракон и ме хванаха. Тъмните сили ме принудиха да Ви повикам с това име, за да дойдете и да могат да ви заловят. Обещаха да ме пуснат, ако успея да Ви накарам да дойдете. Аз съм просто блатен дракон и никой не го е грижа за мен. Трябваше да се погрижа за себе си. Трябваше, не разбирате ли? Трябваше…!