Драконът и Джорджът

ГЛАВА 14

Брайън я погледна втренчено за момент, а след това се обърна да види новопристигащите, които вече бяха преполовили откритото пространство пред хана. Бавно се изправи на крака. И Дафид стана, сложил небрежно ръка върху колчана. Джим установи, че също се изправя, а съдържателят Дик се появи на вратата и излезе, за да се присъедини към тях. Само Ара продължи да седи, като се усмихваше.

Водачът бе слаб човек, някъде към петдесетте. Краищата на косата му, измъкнали се от стоманения шлем, имаха металносив цвят, а късата му къдрава, стърчаща брада бе прошарена. Като се изключеше авторитетният му вид, мъжът не се отличаваше от тези, които го следваха, освен по оръжието на колана. То не бе къса сабя, каквато носеха останалите, а доста по-дълго оръжие, пригодено да се държи с две ръце — като това на сър Брайън.

Мъжът стигна до канала, заобикалящ хана, премина моста и спря пред рицаря.

— Аз съм Джилс о’Лоуд — представи се той, — а това са моите свободни братя и другари от гората. Предполагам, че ти си сър Брайън Невил-Смит?

— Същият — отвърна сдържано Брайън. — Мастер разбойник, не съм аз този, който те е поканил тук.

— Това ми е известно — каза Джилс. От загара лицето над брадата му бе добило цвета на стара кожа и по него преминаваха тънки, изразителни бръчки. — Дъщеря ми изпрати да ме повикат…

За момент отклони погледа си от Брайън:

— Ще говоря с теб по-късно, момиче — каза той. — Сър рицарю, има ли значение кой ме е повикал? Ако се нуждаеш от помощ, ето ни — мен и моите хора. Цената на помощта ни не е толкова висока, че да не може да се приеме. Ще седнем ли да обсъдим въпроса като разумни мъже или да се обръщаме с момчетата и да си тръгваме?

Брайън се поколеба за секунда, но само за секунда.

— Дик — извика той, като погледна към съдържателя, — донеси още една кана за Джилс о’Лоуд и виж какво ще пият придружителите му.

— Ал — намусено отговори Дик. — Това е всичко, което имам в такова количество.

— Ал тогава — нетърпеливо поръча Брайън. — Донеси го!

Отново седна на масата. Джилс седна на другия край на пейката, където беше Дафид. Изгледа с любопитство Ара, а после Джим.

— Познавам вълка по репутацията, която има, ако не по друго — каза той. — Драконът… — според посланието на дъщеря ми ти си омагьосан рицар?

— Това е добрият сър Джеймс — обясни Брайън. Стрелецът до теб е Дафид ап… Как ти беше фамилията, мастер стрелец?

— Хиуел — отвърна Дафид, като произнесе името си с ритъм, какъвто езикът на Джим със сигурност не можеше да пресъздаде. Дошъл съм в Англия, за да покажа на англичаните, че дългият лък, както и кръвта в жилите на тези, които го използват най-добре, могат да бъдат само уелски, а също за да се оженя за дъщеря ти, мастер Джилс.

— Няма! — изкрещя Даниел.

Брадатото лице на Джилс се разтегна в усмивка.

— Ако някога получиш позволението й — каза той на Дафид, — ела да поговорим. Може би ще се наложи да вземеш под внимание не само това, което аз мисля по въпроса, но и намеренията на цялата група от по-млади членове на дружината ми.

— Говориш като духовник, мастер разбойник — рече Брайън, докато Дик излизаше с бутилки и още една кана за Джилс, а след него двамата му прислужници търкаляха през вратата една бъчва към двора.

— Използвайте шлемовете си — чуха го да казва на разбойниците. — Нямам кани за толкова хора.

— И такъв съм бил — отвърна безгрижно Джилс на Брайън. Свали собствения си щлем и го стовари на масата, напълни каната си от една бутилка и я изпи жадно. Разпиляната му коса леко се разлюля от слабия ветрец. — И тъй, сър рицарю, приятелю от Уелс и господин вълк, чух за всички ви по нещичко…

Погледът му за момент се спря върху необикновено дългия лък, подпрян на масата откъм страната на Дафид.

— …Но за да спестим време, може би е най-добре да чуя отначало всичко, което има връзка с въпроса, включително и това, което всеки може да разкаже за себе си. И те започнаха — пръв подхвана Джим, Брайън продължи историята от срещата си с него, Ара пое от отбраната им срещу мраколаците, Даниел, Дафид и съдържателят също разказаха своята част. Джилс пиеше и слушаше.

— Добре, благородници и други — каза той, когато свършиха, — може би съм довел хората си поради едно глупаво съобщение. Посланието на дъщеря ми ме накара да помисля, че можете да превземете замъка и само за по-голяма сигурност се нуждаете от още няколко храбри бойци. Но вие сте се събрали от кол и въже, без да искам да ви обидя, а и познавам замъка Малвърн — той не може да се превземе с една атака и няколко удара. Хората ми са прекрасни стрелци и фехтовачи при нужда, но не са войници. Моите извинения, но как по дяволите мислите да превземете и половин педя от каменните стени срещу може би петдесет човека с ризници, привикнали към такава отбрана?

Брайън се намръщи.

— Познавам замъка Малвърн отвътре — възрази той. — Петдесет войници, пръснати из него, означава, че няма да има повече от двама на едно и също място. Тук сме най-малко трима — четирима, ако вълкът се присъедини. И всеки от нас е по-силен от които и да са двама от тях, навсякъде, по всяко време.

— Не отричам — отговори Джилс, — но трябва да сте в самия замък, за да си премерите силите с тях. И така, първото нещо е каква магия ще използвате, за да влезете вътре?

— Малвърн има запаси, складирани в случай на обсада — отвърна Брайън. — Но това е вятър работа. Тук храната е повече. Сър Ху се е опитал да превземе този хан, но не е сполучил — не се съмнявам, че му е било известно наличието на избрани вина и месо в него. Планът ми е да се маскирам като съдържателя Дик и да закарам една каруца с превъзходно месо като предложение за мир с новия владетел на Малвърн. Вълкът ще бъде в каруцата като куче от хана и ще ръмжи срещу всеки, който се изкушава да открадне от деликатесите, преди да са стигнали до сър Ху. След като влезем, да се надяваме, че и самият сър Ху ще бъде там, вълкът и аз ще убием барона, ще се опитаме да стигнем до стаята на моята дама, където е затворена…

— Защо? — попита Джилс.

— Какво защо, мастер разбойник?

— Защо мислиш, че лейди Джеронд ще бъде заключена в собствената си стая?

— Защото — отвърна Брайън, като едва сдържаше търпението си — сър Ху не би губил време да превзема стаите на лордовете и няма друго място освен помещението на моята дама под дневната, където да държи пленник като нея в добро здраве и в безопасност. Известно е, че силни мъже са издържали не повече от няколко дни в тъмница, подобна на двете в Малвърн, които не са от най-леките. На всяко друго място в замъка, където дамата ми може да бъде разделена от приближените си, за да ни й помогнат да избяга или поне да направи такъв опит, смъртта й ще бъде извън контрола на тези, които са я пленили. Също така на друго място тя няма да бъде безопасно охранявана от хората на сър Ху. Някои от тях, ти поне знаеш, мастер разбойник, след като си живял достатъчно дълго, за да имаш опита на войник, не се различават много от жестокия звяр, за да мислят за последствията от постъпките си в пияно състояние.

— Съгласих се — призна Джилс. — Продължавай, сър Брайън. Убил си сър Ху и стражата и си разбил помещението на дамата. А сега?

— Сега добрият сър Джеймс, който лети и чака, забелязва сигнала ни от балкона на стаята на Джеронд, спуска се и я отнася в безопасност, а после вика подкрепление от околността, за да си възвърнем замъка. Остава само аз и вълкът да се измъкнем с волята на Бога.

— Бог? — изръмжа бързо Ара. — Твоят бог, сър рицарю, не моят. Ако някой спаси Ара, това ще бъда аз. Когато не бях пораснал достатъчно, една възрастна мечка счупи предния ми десен крак и нямаше как да избягам. Нима богът на хората бе този, който ме спаси? Не, аз бях — Ара! Изправих се да се бия и впих зъби през козината и увисналата кожа в главната артерия на гърлото й, така че тя умря, а аз оживях. Така е било винаги за английския вълк и винаги ще бъде така. Запази твоя бог, щом желаеш, сър рицарю, но само за себе си!

Той направи пауза, облиза муцуната си с едно движение на червения си език и се прозя широко.

— Но бях забравил — продължи вълкът, — вече ти казах, че тая работа с твоята дама и замъка няма нищо общо с мен.

— Така. Ами планът ти, сър Брайън? — попита Джилс.

Брайън се намръщи.

— Мастер разбойник, още веднъж ще ти напомня, че не аз те поканих тук. Опитваме се да решим какво ни е необходимо, за да спасим Джеронд и как да го направим със силите, с които разполагаме. Ако вълкът не е с нас, не е с нас и толкова.

— Как…? — започна Джилс. — Не, с цялото си уважение, сър Брайън, мисля, че идването ни беше…

— Чакай, татко! — прекъсна го Даниел. — Аз бях тази, която изпрати да те повикат.

Тя се обърна и впери поглед в Ара. Вълкът разтвори челюсти в безмълвен смях.

— Аз съм Ара! — изръмжа той. — Да не си мислиш, че съм този страдащ от любов стрелец?

— Не… — отвърна Даниел. — Мислех, че си Ара, моят вълк-приятел, който никога няма да ме предаде, както и аз не бих го предала. Когато изпратих за баща ми и хората му, не ми мина през ума, че Ара ще изостави приятели като сър Джеймс и мен. Но след като той…

Тя се врътна към масата.

— Може и да не се равнявам на двама войника, освен когато съм с лък и на безопасно разстояние — каза Даниел, — но все пак ще бъда по-полезна от един вълк, който се стреми да прави впечатление и обръща гръб на сър Брайън. Като изненадам неприятеля, мога да ви помогна даже да убиете сър Ху и да освободите Джеронд. След като го направя, разбира се няма да ми е толкова лесно да извоювам свободата си, но съм с предимство пред Ара — ще оставя спасението си на Бог, както сър Брайън.

— Момиче, …

— Тихо, татко! Сега аз съм си господарка. И тъй сър Джеймс, сър Брайън, бройте и мен в начинанието.

Погледна отново към Ара.

— А ти можеш да спиш на слънце! — отсече тя.

Ара отвори челюсти, облиза се отново и ги затвори. След това направи нещо, което удиви Джим — започна да скимти.

— Не, недей — ожесточено каза Даниел, — пропусна шанса си. Аз ще отида в този замък, а ти няма да имаш нищо общо с това!

Главата на Ара клюмна. Продължи да се свежда надолу, докато носът му почти опря в земята. Той припълзя до Даниел и навря глава в коленете й.

Известно време тя просто го наблюдаваше. След това се отпусна на земята, обви ръце около косматия врат на вълка и притисна главата му към себе си.

— Няма нищо, няма нищо — продума тя.

— Аз също не бих позволил да наранят Горбаш — изхриптя приглушено Ара изпод ватата на жакета й. — Просто щях да изчакам момента, за да отида. За какво ме бива, ако не мога да убивам заради приятелите си?

— Няма значение — тя го потърка зад ушите. — Сега всичко е наред.

— Дори после ще измъкна безопасно този рицар.

— Знам, че можеш — каза Даниел, но сигурно няма да има нужда.

Както бе седнала, погледна баща си.

— Сега, когато Джилс о’Лоуд знае, че има трима съюзника в замъка, може би ще помисли как да помогне с хората си, за да го превземем.

— Дъще — каза Джилс, — стой настрана от цялата тая работа.

— Всичко е наред — настоя Ара, като изтегли главата си от прегръдката й. — Аз отивам. Ти недей, Даниел.

— Добре — отвърна тя, — няма да влизам в замъка. Ще сторя всичко, което мога отвън. Татко?… Джилс напълни отново каната си и отпи замислено.

— Няма да сме полезни с момчетата, ако също не влезем вътре — каза той. — Ако имаше начин да ни отворите портите…

— Щом ще превземаме замъка — включи се Брайън, — ние с моята дама можем да се барикадираме в стаята й. Вместо да я отнесе, сър Джеймс ще кацне някъде зад стените, за да отвлече вниманието. През това време вълкът и аз ще се промъкнем долу, за да убием стражите и отворим портите.

Обърна се към Ара:

— Вътре, вдясно от портите има лебедка, с която може да се задейства лоста. Лесно ще го повдигнеш, ако захапеш със зъби въжето. След това натисни с цялата си тежест дясното крило. Забележи, сър вълк, дясното, а не лявото, и ще успееш да го отвориш достатъчно, за да влязат стрелците.

— Дотук добре, но ако върви по плана — каза Джилс. — Струва ми се, че портите няма да стоят дълго отворени, ако ще и да е нужна цяла дузина мъже, за да се справят с вълка. А на нас, дори да тичаме с всички сили, ни трябва повече време, за да прекосим откритото пространство, което, доколкото си спомням, огражда замъка. Защото без съмнение трябва да тръгнем от най-близкото прикритие. Те ще имат наблюдатели върху бойниците, за да следят всеки, който се промъква тайно.

— Първо застреляйте наблюдателите — предложи Дафид.

Дотук уелсецът седеше толкова мълчалив, че Джим бе забравил за присъствието му. Сега всички го погледнаха.

— Как, мастер Дафид? — иронично попита Джилс. — Да стреляме по мишена от глава и рамене, подаваща се от стените на разстояние не по-малко от половин миля? Явно не си виждал замъка Малвърн и мястото, където се намира.

— Аз мога да го направя — отвърна Дафид.

Джилс се втренчи в младия мъж и задържа дълго погледа си.

— В името на апостолите! — промълви той. — Струва ми се, че наистина мислиш така.

— Знам какво мога да направя — отвърна Дафид. — Иначе нямаше да го кажа.

— Направи го… — рече Джилс и замълча. — Направи го и никога няма да има нужда да доказваш каквото и да е повече за лъка и мъжете от Уелс. Не съм чувал някой стрелец сега или в миналото да е бил в състояние да направи такъв изстрел и да убие наблюдателите. На тази стена те ще са най-малко трима, а може и четирима, в противен случай сър Ху не става за войник. Ще трябва да ги застреляш почти едновременно, иначе последният ще вдигне тревога.

— Казах, че мога да направя това, тъй да знаеш — отсече Дафид. — Нека да преминем на друга тема.

Джилс кимна.

— Поне изглежда възможно — съгласи се той. Обърна се към Брайън. — Има подробности, които ще запълнят времето ни през останалата част от деня и вечерта. По здрач или призори е най-удобният момент да ги изненадаме? За предпочитане е призори, защото ще разполагаме с толкова светли часове, колкото желаем. И така, можем за използваме времето си, за да обмислим детайлите. Между другото, нека се споразумеем за нашето възнаграждение. Хората на сър Ху имат въоръжение и брони, които се полагат на нас. Като добавка трябва само да се откупи замъкът Малвърн — да кажем за сто сребърника.

— Ако моята дама пожелае да ви възнагради, след като я освободим заедно с хората й — рече Брайън. — Това зависи от нея. Нямам власт или право да раздавам това, което принадлежи на семейство Чени.

— Няма да остане никой от семейство Чени, ако е истина, че сър Орин лежи мъртъв сред езичниците и ако не спасите лейди Джеронд — а за това ще имате нужда от нас.

— Съжалявам — отвърна Брайън.

— Добре тогава… — каза Джилс и бръчките в ъгълчетата на очите му станаха по-дълбоки. — Да вземем сър Ху за откуп. Сигурно има семейство или приятели, които ще платят, за да се върне здрав.

— Не — отговори Брайън. — Казах, че той трябва да умре. И ще умре. Не само аз, но и вълкът се зарече. А Ара участва не по-малко от теб и твоите хора.

— Не си мисли, че ще отървеш гърлото му от моите зъби, мастер разбойник — изръмжа Ара.

— Не са достатъчни само някакви си бойни доспехи и оръжие, за да рискуват хората ми живота си — заяви Джилс. — Ние сме група свободни мъже и те няма да ме последват при тая цена, дори ако я приема.

Двамата с Брайън поспориха още малко, без да намерят решение.

— Добре, мастер Джилс — рече накрая Брайън. — Аз нямам сто сребърника, за да ти платя, но си чувал, че съм човек, който урежда дълговете си. Давам ти рицарската си дума, че ще говоря на дамата си за теб и твоите хора, тя не е от тези, които оставят услугите невъзнаградени. Ако обаче по някаква причина не може да ви плати, задължавам се аз да го сторя, когато успея да събера сумата, или да ви я дам на части, докато се издължа. По дяволите, повече от това не мога да предложа.

Джилс сви рамене.

— Ще говоря с хората си.

Стана от масата и се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не се чува разговорът му с разбойниците, които се скупчиха около него.

— Не се тревожи, сър Брайън — прошепна тихо Даниел на рицаря, — ще се съгласят.

Всъщност след около петнадесет минути Джилс се върна и обяви съгласието си. Зад него Даниел се усмихна на останалите около масата.

— Нека уточним подробностите в такъв случай — продължи Джилс, като седна отново. — Сега, сър Брайън, едва ли ще е възможно да носиш сабя и броня, когато откараш колата с провизиите в замъка. От друга страна, без екипировка се намалява вероятността да имаш голям успех срещу въоръжени мъже. Да не говорим за сър Ху.

Как да внесем оръжието и бронята ти в замъка? Вероятно сър Джеймс може да ги донесе във вързоп и да ги пусне, но тогава ще ти е необходимо време, за да ги сложиш, а след като хората на сър Ху забележат, че някакъв дракон ти ги донася…

— Доберем ли се до кулата, съпровождани от един или двама въоръжени мъже на сър Ху, вълкът и аз можем да ги убием тихо и да спечелим няколко минути, през които ще се облека и въоръжа. Колкото до оръжието ми и бронята, те ще бъдат с мен, в каруцата. Ще ги скрием под провизиите, а вълкът може да легне върху тях.

— И никой — изръмжа вълкът — няма да тършува под мен и да ги намери, обещавам ви.

Джилс кимна бавно.

— Все пак… — продължи той към Брайън — дори да се предрешиш досущ като съдържателя или като негов прислужник, сър Ху и хората му са длъжни да бъдат предпазливи и ще очакват някакъв опит за спасяване на дамата ти.

— Ха! — извика Дик, както стоеше на вратата на хана.

Обърна се и изчезна навътре в тъмнината.

— Какво го прихваща? — попита Джилс, поглеждайки към празния вход на хана.

— Както се случи — отвърна Брайън. — И аз се сетих, че сър Ху може да ме подозира. Намерил съм решение. Първо, този следобед ще отида до замъка. Облечен в бронята, ще яздя на безопасно разстояние, но възможно най-близо до стените, вземайки под внимание, че върху бойниците на Малвърн може да има арбалетисти, ако сър Ху разполага с такива. Ще го предизвикам да излезе, за да уредим въпроса с една-единствена битка…

— Какъв е този глупав рицарски трик? — прекъсна го Джилс. — В името на белега върху лицето ти, би трябвало напълно да ти е ясно, сър Брайън. Защо му е на сър Ху да излиза да се бие с теб, след като може да си стои безопасно в замъка и да задържи всичко, което е взел.

— Именно! — отвърна Брайън. — Разчитам, че ще направи точно това.

— Но така само му даваш да разбере, че си пред замъка Малвърн.

— Именно. После вижда каруцата, която аз карам, преследвана от някакъв рицар в броня и бял кон. С най-голяма готовност отваря портите и пуска колата, като вярва на човека в нея.

— А как ще стане това, освен ако имаш две брони и близнак, който да облече едната? Да не говорим, че… — Джилс млъкна внезапно. — Между другото, сър Брайън, този сър Ху познава ли те по физиономия?

— Да — мрачно промълви Брайън.

— Тогава какво ще последва, ако той е върху стената, когато се приближиш? Мислиш ли, че грубите дрехи ще му попречат да те разпознае?

— Съдържателят Дик има една фалшива брада измежду нещата, оставени от няколко странстващи артисти, които не можаха да си платят сметката — каза Брайън. — тя ще покрие почти цялото ми лице и имам шанс, а освен това… Е, трябва да поема някакъв риск.

— Брада? — Джилс се поколеба. — Не бях се сетил за това. Този ханджия има всичко. Може и да стане.

— Избата му е голяма — обясни Брайън, спря и се услуша, като извъртя глава към вратата зад него. — А сега ми се струва, че идва и отговорът на твоята съществена забележка, тъй като…

Откъм хана се чу трополене. Всички се обърнаха и видяха как една фигура се появи на вратата и я запълни.

Блестеше, облечена изцяло в броня, със заострен шлем и затворено забрало; в железния си юмрук стискаше боздуган.