Драконът и Джорджът

ГЛАВА 16

— Чудесно! — весело извика Брайън. — Всички ли са тук? Ами вълкът?

— Тревожи се за себе си, сър рицарю — отвърна гласът на Ара. — Тук съм от достатъчно време, за да убия двадесет овце.

— Добре — отговори Брайън — Пригответе се тогава. Маестро Джилс, знаеш какво да правиш с твоите хора и с лъка си. И аз си знам работата. Поемаш ръководството върху стрелците си, включително и върху уелсеца. Сър Джеймс, Дик, вълк, при мен.

Експедицията се раздели на две групи.

Дафид, уединен на няколко метра встрани, внимателно заразгръща едно по едно парчета плат, поотделно завити около стрелите, с които Джим го бе видял да се занимава в хана. Като хвана внимателно краищата им, заби пред себе си с острието надолу шест от тях, а останалите две пъхна в колчана. Дик слезе от коня си и сега на дневната светлина Джим забеляза, че светло-кафявото животно бе обилно напудрено с брашно или някакъв друг бял прах, който му придаваше цвят като на Бланчард. Сега Брайън се смъкна от Бланчард и започна да прехвърля върху по-малкото животно нагръдника и бронята, които обикновено носеше собственият му кон.

— Какъвто ездачът, такъв и конят — рече той. — Ти и твоята кобила сте двойка с неподходящи брони, Дик. Оглавникът й е прекалено широк, а нашийникът — прекалено дълъг за врата й. Но ще ги носи за кратко време без много проблеми. Нагръдникът също е твърде голям, но той може да виси и хлабаво. От друга страна, ако пристегна набедрениците здраво около предните й крака, те ще прилегнат както на Бланчард.

— И все пак няма да стоят добре — намеси се Даниел. — А и цветът на този кон е мизерен. Не разбирам защо просто не дадеш на съдържателя да язди твоя кон.

Брайън се намръщи.

— Не ми пожелавай лош късмет, господарке — отговори весело Дик от дълбините на шлема си. — Имал съм преди такива коне в конюшната си. Мога да яздя повечето животни, но не бих прехвърлил крак върху кон като Бланчард и за петдесет килограма сребро. Той не само че няма да търпи и за момент на гърба си друг освен своя господар, но и след като ме хвърли, едва ли ще спре. Ще ме нападне с копита и зъби, както е обучен, докато ме убие или докато успея да избягам.

— Съвсем вярно — каза Джилс като отмести поглед от хората си. — Рицарят знае какво прави, Даниел. Веднъж поне се опитай да не командваш всички. Коне като Бланчард не биха стрували високата цена, която имат, ако можеха да се намерят във всяка ферма. Обзалагам се, че сър Брайън е платил доста пари за този.

— Цялото си наследство — изръмжа Брайън, като енергично затягаше коланите на другия кон. — Бронята е от баща ми, но всичко друго, което получих, отиде за да купя Бланчард. Никога не съм постъпвал по-правилно. Той ще се изправи срещу копие, бойна брадва, боздуган или сабя и ще ме защити срещу всеки човек или звяр. Управлявам го само с колене, когато двете ми ръце са заети с щит или оръжие. И дяволски малко други коне могат да се сравняват с него по тежест или сила.

Погледна към съдържателя.

— Не се обиждай, приятелю Дик — каза той, — но дори и Бланчард да иска да те носи, аз не бих му позволил. Той е само мой кон.

— Няма страшно, сър Брайън. Във всеки случай съм по-щастлив тук, върху Бес. — Дик се поколеба. — Но няма ли поне да сложиш ризница под дрехите си?

— Само от ризница няма полза, защото ако нападна сър Ху, трябва да съм в пълна броня — отговори Брайън. — Той е мерзавец, но знае как да се бие. И ако на някого от неговите хора хрумне да ме претърси преди това и открие ризницата, ще вдигне тревога преждевременно. Не, по-добре да рискувам и да се облека по-късно.

— Само че не приличаш много на съдържател — отбеляза Даниел.

Това, помисли си Джим, бе вярно. Сър Брайън носеше тесни кожени бричове с колан и кания с нож, които принадлежаха на сина на Дик, широка сива риза и развлечено дебело черно наметало. Дрехите бяха най-обикновени. Щяха да стоят добре на някой като Дик — ако се предположеше, че бричовете можеха да се закопчеят около сравнително дебелия кръст на съдържателя. Но бедата бе в начина, по който Брайън ги носеше. Първото впечатление на Джим за рицаря бе свързано с проницателните сини очи, с изправената стойка, придобита от живота, прекаран на седло, и от носенето на броня и с предизвикателно изпъкналата брадичка. Всички тези черти продължаваха да се набиват в очи, въпреки простите дрехи с които сега бе облечен.

— Брадата е тук — каза Дик и я извади от товара на каруцата. — Не е точно като косата ти, сър Брайън, но е възможно човек с кафява коса като твоята да има брада с червеникъв отенък. Тези каишки минават през главата, под собствената ти коса и се затягат… и ако след това срешиш косата си напред върху тях, както артистът ми показа… Нека ти помогна, сър Брайън.

Заедно сложиха брадата. Тя наистина бе достатъчно голяма, за да прикрие лицето на рицаря. Придаваше му несресан и разпуснат вид, над който сините му очи изглеждаха направо злодейски.

— Можеш да пробваш да се прегърбиш малко — предложи Даниел.

— Така ли? — попита Брайън.

Опита без особен успех.

— Не съм някакъв проклет шут, да знаете — ядоса се той накрая. Стига! Или ще заблудя сър Ху и хората му или не, както Бог желае.

Надигна се от пейката на каруцата и пое юздите на двата коня, впрегнати в нея.

— Готов ли си? — попита той.

— Готов съм, сър Брайън — отвърна Дик, който вече бе възседнал избелената, бронира Бес.

— Остави ме да поведа достатъчно. Така няма да се наложи да спираш Бес, за да не ме настигне, при което може да те видят.

— Да, сър Брайън.

— А ти Джилс, не забравяй да оставиш една група при портата. Ако сър Ху първо погледне през прозореца на стаята си и види сражение зад стените, той ще се въоръжи и ще облече броня преди всички останали. След като веднъж се покаже напълно екипиран, увери се, че групата ти е отстъпила и гледай само да не му попречиш да се качи на коня, докато самият аз…

— Или аз — прекъсна го Ара.

Брайън го погледна нетърпеливо

— Сър вълк — каза той, — какво можеш да направиш срещу човек в пълна броня?

Ара изръмжа тихо, като скочи и се настани в каруцата.

— Сър рицарю — отговори той, — някой ден може да разбереш.

— Във всеки случай — продължи Брайън, обръщайки си отново към Джилс — трябва да завардиш портите и да не позволяваш на сър Ху да се качи на коня.

— Не се притеснявай, сър Брайн — отвърна Джилс. — Имам известен опит с такива неща.

— Несъмнено. Казвам ти го за по-сигурно. — Брайън разклати юздите, които държеше, и подкара конете напред — Сега… в името на Бог и моята дама!

Излезе от гората.

Отвън над малката равнина около замъка мъглата бе напълно изчезнала и сивите каменни стени се стопляха от прозрачните жълти лъчи на ранния ден. Брайън шибна конете и ги подкара в тръст, а после в тромав галоп по дирите, водещи към портите.

— Още не, господин съдържател! Още не… Сега! — извика Джилс и Дик ритна Бес, която с дрънчене излезе от прикритието на дърветата почти в галоп.

Джилс погледна към Джим.

— Да — каза Джим, — най-добре да тръгвам.

Много искаше да остане и да види дали ще отворят портите на Брайън и Ара и дали Дик ще успее да завие и да се върне невредим. Но трябваше да полети в обратна посока, за да се приближи до замъка под такъв ъгъл и от такава височина, че да не го забележат веднага.

Ето защо се обърна и се затича в гората, а после отскочи, издигайки се точно над върховете на дърветата. Като погледна назад през рамо, видя че вече се е отдалечил достатъчно от замъка и дърветата го скриват от наблюдателите върху бойниците; започна да завива в широка дъга към задната част на Малвърн.

Скоро улови първия въздушен поток. Издигна се в кръг и се озова точно под пелената на облаците, която тук бе плътна, но се разкъсваше на север и на запад. Без да се замисли, реши да я премине, за да разбере дали е възможно да лети над нея.

Оказа се, че е така, въпреки че трябваше да се издигне почти на триста и петдесет метра. След като се озова над облаците, той се насочи право към замъка, като потърси в бялата маса под себе си пролука, през която да се ориентира. Забеляза една, спусна се към нея и погледна под ъгъл, който му позволяваше да види равнината и Малвърн. Не се виждаше нито каруца, нито бронирана фигура върху кон, но на земята, западно от замъка имаше едно слънчево петно — белег за друго разскъсване на облаците някъде напред.

Вдигна глава, потърси това място и го откри наблизо. Полетя към него, оттам видя замъка под още по-малък ъгъл и различи покрива на кулата. Бе на около три четвърти мили от него и на височина от триста метра. Спусна се стремително, но не мина през пролуката, а проби облаците точно над замъка.

Дълго време студената мъгла го обгръщаше и ослепяваше. После изведнъж отново се озова на открито, а замъкът бе точно под него. С полуприбрани криле той се устреми като камък от катапулт, летящ към целта си. В последния момент ги разпери отново, шумно загреба въздух и тупна на върха на кулата.

Срещна го само един страж. Той зяпна, обърна се и изчезна по каменната стълба, водеща надолу към дневната. Джим се вмъкна след него, стигна до дневната и се наведе навреме, за да избегне копие, хвърлено във въздуха. Инстинктивно замахна с крилото си и мощният крайник буквално подхвърли войника и го запокити в стената; той падна и остана неподвижен.

Драконската кръв на Джим… или на Горбаш — при тези обстоятелства бе невъзможно да определи чия, бушуваше и кипеше.

Чу под себе си звън от удара на стомана в стомана, спусна се по следващия ред стъпала и за момент зърна високо, слабо момиче в бяло, което държеше късо копие и надничаше от една отворена врата. Профуча покрай нея, тя извика нещо, което Джим не разбра, и се опита да го промуши с копието. Но в това време той вече бе минал през вратата към един къс коридор, където Брайън, сложил само шлема и с останалата част от бронята на купчина в краката му, отблъскваше трима войника със сабята си.

Джим замахна към тях и тримата се строполиха.

— Благодаря! — рече задъхано Брайън. — Би ли завардил долните стълби, сър Джеймс? И помогни на вълка, ако има нужда. Досега или е отворил портите, или е мъртъв. Съобщи ми кое от двете, ако можеш.

Като сумтеше, показал дългия си червен трептящ език между зиналите си челюсти, Джим се втурна с полувдигнати криле, по последния ред стъпала. Долу вдясно видя голяма задимена зала, преградена от завеси, зад които долиташе шум от бой и мъжки викове. Вляво имаше врата, която водеше навън. Мина през нея. Сега, вдясно от себе си, заобикаляйки крива стена от прогнили дъски, видя участък от вътрешния двор и портите на замъка, едната от които бе полуотворена навътре. В двора се водеха две сражения. Първото бе до едни открити навеси с коне, където петима от хората на Джилс се биеха със саби срещу приблизително същия брой войници на сър Ху. Точно зад портата, наредени в полукръг, с около дузина повече войници крещяха, притиснали Ара срещу бойницата. Очевидно никой от тях не гореше от желание да се бие с него пръв, но всички се опитваха с финтове и с жестове да задържат вниманието му достатъчно дълго, докато някой друг атакува.

— АРА! — прогърмя Джим, като използва пълния си драконски глас.

Хвърли се в полукръга, който се разкъса от удара. Веднага след това поведе бой с четирима мъже, Ара убиваше други трима, а останалите се разбягаха.

— Къде е Джилс? — извика Джим на вълка, след като приключи с тримата от противниците и видя другия да обръща в бяг.

— Вътре в сградата — изрече задъхано Ара, — там го видях за последно.

— А сър Ху?

— Няма и следа от него.

— Не е и в кулата! — каза Джим. — Оттам идвам. Брайън облича бронята си. Ще проверя останалата част от замъка.

Подскочи във въздуха и с един мах на крилете стигна върха на стената. Вдясно и вляво от себе си видя неподвижните тела на няколко войника, повалени с по една-единствена стрела в гърдите. Бойниците бяха безлюдни, като се изключат мъртвите.

Почуди се къде е Дафид. Все още в гората? Или бе дошъл, за да се присъедини към хората на Джилс, които се биеха в сградата?

В този момент през един вход в другия край на замъка, се изсипаха войници, с къси копия, същите като това, което момичето бе размахвало. Те се втурнаха в сравнително равностойното сражение, водено в близост до конюшните между някои от техните другари и разбойниците.

Сега драконската ярост напълно завладя Джим. Отскочи от стената към тази нова група врагове. Никой от тях не гледаше нагоре и той връхлетя върху им без предупреждение. Внезапно се озова в центъра на боя, като съскаше, ръмжеше и се биеше със зъби, нокти и криле едновременно, пазейки равновесие на задните си крака подобно на гигантска граблива птица.

Смеси се с тях. Сякаш се бореше срещу сламени чучела, въоръжени със захарни оръжия. Копията се чупеха, щом ги докоснеше; подхвърляше като кукли войниците, които ги държаха. Свирепо чувство за сила се разгоря в него. С крайчеца на окото си видя Ара, обграден от нова група бойци на сър Ху и реши да му се притече на помощ веднага след като довърши своята битка. Какво бе казал вълкът за това, че ще се погрижи Горбаш да се върне невредим? Джим нямаше нужда от ничия помощ. Кой можеше да се изправи срещу един дракон? Никой. Той бе непобедим и когато това свършеше, щеше да го напомни на всички — вълк, разбойници, рицар… В този момент, изведнъж войникът, който го нападаше, извика и започна да крещи триумфално.

— Горбаш! — нададе вой Ара — Горбаш!

За помощ ли викаше вълкът? Джим видя, че Ара е притиснат плътно, но в никакъв случай не бе ранен или в беда.

— Сградата, Горбаш! — извика Ара.

Джим погледна през войниците с копията, които го нападнаха внезапно с нова сила. Главните врати на сградата се разтвориха и той видя, че през нея бавно излиза, вече възседнала кон, една масивна фигура, цялата в огледалнолъскава броня. Тя държеше дълго копие в една от ръцете си, покрити с ръкавици.

Бронираната фигура изглежда не бързаше. Яздейки отиде до средата на двора, обърна глава към вълка, погледна Джим, след което подкара коня си в бавен тръст и го насочи не към някой от тях, а към портите на замъка.

Обвинителни и гневни крясъци замениха триумфалните викове на войниците. Те се отдръпнаха от Джим и Ара. Някои пуснаха оръжието си и се опитаха да избягат. Ара незабавно се нахвърли върху тях, като ги поваляше отзад, но Джим не обърна внимание на измъкващите се войници.

— Разчисти тук, Ара! — изръмжа той на вълка. Чувството за ненадмината сила сега гореше в него и нямаше търпение да нападне яздещата фигура, която току що бе видял. — Ще го хвана!

— Не! Стой! Чакай, сър Джеймс…

Друга напълно бронирана фигура с викове изскочи от същия вход на кулата, който бе използвал и Джим. Брайън, най-после изцяло облечен и въоръжен, се затича тромаво към конюшните, където конете все още цвилеха и опъваха юздите си, разтревожени от суматохата около тях.

— Твърде късно! — изгърмя радостно Джим. — Аз съм пръв!

Размаха криле, като се издигна нагоре и прелетя над стената. Отвън бронираният конник бе изминал вече три четвърти от разстоянието до началото на гората.

— Предай се, сър Ху — извика Джим с пълна сила, — така или иначе ще те хвана!

Очакваше, че бягащият рицар, особено след като се бе показал като човек, който се спасява, оставяйки хората си да умрат, нямаше да направи друго, освен да подкара дорестия си едър кон в панически галоп при звука на драконския глас и при вида на крилете му, спускащи се към него. За изненада на Джим обаче сър Ху спря коня си, обърна се и насочи копието си като за атака. След това подкара в галоп, право към него.

Джим почти се изсмя. Този човек си бе изгубил ума. Или пък, приемайки факта, че защитата и смъртта са неизбежни, бе решил да умре в бой. В същото време изглеждаше странно. Внезапно и без причина в Джим проблясна споменът за Смргол, питащ драконите в пещерата: „Колцина от вас биха се изправили срещу един-единствен джордж в черупка и с насочен рог“?

После той и сър Ху се сблъскаха с трясък — бе невероятен удар, който след един ослепителен, болкопронизващ миг замъгли замъгли зрение, мисли, памет и всичко останало…