Драконът и Джорджът

ГЛАВА 6

— Можеш да видиш началото на тресавището ей там — мъгливата синкава линия отвъд гората, която идва от север и се простира напряко на пътя ти.

Смргол, който се носеще до Джим, млъкна, когато излязоха от издигащия ги нагоре термален поток и размахаха криле, за да прелетят до друг. Преобладаващите ветрове духаха срещу тях.

Джим забеляза, че старият дракон проявява склонност да изпада в мълчание, когато му бе необходимо усилие, за да лети. Това създаваше впечатлението, че Смргол иска да му внуши някакво свое неясно усещане.

— В днешно време в тресавището няма нищо интересно, за нашите дракони, разбира се, с изключение на — Смргол продължи насечено, след като хванаха поредния термален поток и започнаха да се носят плавно към смътните очертания на тресавището — блатните дракони. Както знаеш, Горбаш, те са наши роднини. Далечни, естествено. Без съмнение имаш около петнайсет-шестнайсет братовчеда сред тях, въпреки че те вероятно не помнят връзката. Поначало никога не са били особено мощен клон на фамилията ни, а после, когато ги застигнало това проклятие, те окончателно се отцепили.

Смргол замълча, за да прочисти гърлото си.

— Започнали да живеят отделно дори един от друг. Сред тези мочури и блата няма хубави пещери, разбира се. Сега сигурно се хранят предимно с риба от морето. Това не би ме учудило.Само случайно попаднали мраколаци, морски гущери или залутало се пиле може да се намерят по тези земи. О, има малки имения и обеднели ферми по границите на тресавището, които нападат от време на време. Но и те са пострадали от проклятието и всичко в тях е поразено или пък не става за храна на един здрав дракон като теб и мен, момче. Даже казват, че някои от роднините ни — блатни дракони, са паднали толкова ниско, че се опитвали да я карат на градински зеленчук. Дори чух, че един ял зеле. Зеле! Невероятно…

Отново трябваше да използват крилете си, за да достигнат друго въздушно течение и тогава, след като Смргол отново заговори, Джим ясно чу как старият дракон се задъхва.

— Е, ето го… Горбаш… — каза той. — Мисля, че се вижда добре. Пази… си главата, момчето ми. Не позволявай истинската… драконска ярост да те завладее. И не можеш… Но, успех. Е, мисля, че е по-добре да се връщам.

— Да — каза Джим, може би е по-добре. Благодаря за съвета.

— Не ми благодари… момче. Най-малкото, което мога да направя за теб. Е… довиждане, тогава…

— Довиждане.

Джим остана да го гледа как се спуска надолу в стремеглав полет и се обръща на сто и осемдесет градуса, за да улови един нисък термален поток и вятъра, духащ откам морето, което сега беше зад него. Отдалечавайки се, Смргол се смали бързо и Джим насочи вниманието си към земите, простиращи се напред.

Сега дърветата и откритата местност, над които бе прелетял, за да стигне до гората с къщата на Каролинус, се сменяха с обширен пейзаж от голи пространства, сред които тук-таме стърчаха малки групички от дървета. Виждаха се и няколко мизерни колиби, направени от свързани в снопи опадали клони и покрити със слама. Обитателите им, които Джим, прелитайки над главите им, изненадваше навън от жилищата им, бързо се разбягваха и изпокриваха. Бяха облечени в кожи вместо в обикновени дрехи и не изглеждаха много привлекателни.

Но колкото по-напред отиваше, толкова по-рядко виждаше такива колиби. Накрая те съвсем изчезнаха. Пущинаците свършиха и гората, която Смргол бе посочил, се виждаше наблизо. Вместо иглолистните гори, които растяха около Звънящата вода, тук имаше предимно опадливи дървета като дъбове и върби. Всички бяха необичайно оголени за това време на годината и отгоре клоните им изглеждаха криви и оплетени, което придаваше на гората особено злокобен вид. Това място не пускаше лесно залуталите се в него.

Джим усети задоволство, че може безопасно да се носи отгоре.

Опиянението от полета отново го накара да се почувства по-добре, отколкото му позволяваха условията. Нямаше ясна представа накъде се е насочил, но това не помрачаваше радостното усещане. Бе поискал да отиде до Прокълнатата кула, а Каролинус се бе противопоставил. Но ето че летеше в посоката, указана от него, и все пак отиваше към кулата. Каквато и да бе причината да лети натам, това, което вършеше в момента, му се струваше напълно правилно…

Сега далечното очертание на гората бе почти под него. Отвъд нея нямаше нищо освен тресавище, простиращо се до неясна тъмносиня ивица, която трябваше да е море. Тресавището обхващаше доста голяма територия от долина, покрита с избуяла зеленина и вода. То изпълваше пейзажът във всички посоки, докъдето стигаше погледът, само напред се синееше морето.

Започна да се оглежда с телескопичното зрение на драконските си очи, за да съзре някаква конструкция, която можеше да е Прокълнатата кула, но не успя да открие нищо. Насрещният вятър внезапно утихна и нов лек повей започна да го тласка в гърба. Насочи крилете си спрямо него и се остави да бъде носен плавно надолу по невидимата въздушна повърхност като по дълга вълшебна пързалка. Тресавището се приближаваше към него — мочурлива земя, гъсто обрасла с трева и разпокъсана на отделни пътеки и островчета от синята вода. По-плитките заливи и протоци също бяха обрасли с висока морска трева и тръстики. От време на време от някое блато се издигаха ята от водни птици, виеха се нагоре като дим, прелитаха и кацаха на повърхността на друго блато неколкостотин метра по-далеч. Крясъците им, приглушени от разстоянието, стигаха слабо до свръхчувствителния слух на Джим.

На запад, на брега на морето се трупаха тъмни облаци.

Джим се извиси над спокойната вода и меката трева и усети далечния мирис на соленото море. Погледна разтревожено залязващото слънце — в този момент то се плъзгаше зад гъстите облаци, които току-що бе забелязал. Скоро щеше да се свечери. Беше гладен и нямаше и най-малката представа какво трябва да прави, след като се стъмни. Със сигурност не можеше да продължи да лети. Не би било приятно да се спусне на земята стремително, тъй като нямаше да има видимост, по-точно щеше да е лошо, ако кацне в някой от заливите или в блато. Би могъл да се приземи и да тръгне пеша, но имаше опасност да затъне в тресавището.

Най-разумното след като слънцето залезе, помисли си той, е да прекара нощта на едно от малките островчета под него. Не че тази перспектива му изглеждаше много удобна. Долу щеше да бъде незащитен, ако нещо се промъкнеше към него.

Джим се сепна, защото изведнъж се сети какво представлява. Осъзна, че разсъждаваше като човек, а не като дракон. Кое нормално същество ще иска да се промъкне до дракон? Като се изключи рицар в броня. А откъде ще се вземе рицар в броня да се скита из тъмното? Или пък друг дракон? Единственият, от когото имаше основание да се страхува тук, при положение, че Смргол бе описал правилно блатните дракони, беше Брай. А Брай щеше да сгреши, ако се приближеше до Джим при настроението, което сега го бе обзело.

Всъщност, помисли си Джим, нямаше нещо, което да му се иска повече от това, да впие зъби и нокти в Брай. Усети жестокост. В него пламна свиреп гняв като горещ въглен, раздухан в гърдите му. Чувството бе доста приятно. Остави го да се разгори и пламне, докато изведнъж му хрумна, че гневът, който изпитва, е по-скоро драконски, отколкото човешки. Може би за това говореше Смргол, когато го посъветва да не позволява истинската драконска ярост да го завладее.

Джим направи значително усилие да остави настрана емоциите си, но огънят, който бе разпалил в себе си, не можеше да се угаси толкова лесно. Разтревожен започна да се бори с това чувство, но за късмет точно в този момент съзря силуета на друг дракон, кацнал на едно от островчетата точно пред него.

Другият дракон се занимаваше с нещо, което лежеше в тревата. Височината и ъгълът, от които гледаше Джим, му пречеха да види какво е, но така или иначе това нямаше значение. Видът на другия дракон сега бе напълно достатъчен, за да лумне отново яростта му.

— Брай! — думата прогърмя спонтанно в гърлото му.

Инстинктивно подуши въздуха и се спусна като изтребител с поглед, вперен в целта отдолу.

Връхлетя достатъчно бързо, за да предизвика внезапна изненада, но за нещастие имаше една пречка. Дори малък самолет с изключен двигател създава значителен шум, когато пикира стремително. А един едър дракон като Горбаш изпитваше не по-малко съпротивление на въздуха от обикновен лек двуместен самолет. Още повече, че драконът отдолу явно познаваше от опит този шум, защото, без да вдигне поглед, направи безумен отскок и се прекатури през главата и опашката си в мига, в който Джим се стовари там, където той бе стоял преди секунда.

Атакуваният дракон се преобърна напълно, седна, хвърли поглед към Джим и започна да скимти:

— Не е честно! Не е честно! — изплака той с доста тънък за дракон глас. — Само защото си по-едър от мен. Трябваше да се боря два часа за нея. На няколко пъти почти ми избяга. Освен това е първата с добра големина, която минава през тресавището от месеци насам, и ти сега ще ми я вземеш. А нямаш нужда от нея, ни най-малко. Ти си едър и охранен, а аз съм слаб и гладен…

Джим премигна и се опули. Премести погледа си от дракона към това, което се намираше отпред в тревата, и видя, че е труп на доста стара и дръглива крава, лошо изпохапана, със счупен врат. Погледна отново другия дракон и едва сега осъзна, че по размери той бе малко по-едър от половината на Джим и изглеждаше толкова измършавял, сякаш всеки момент щеше да припадне от глад.

— …Мой късмет! — шепнеше другият дракон. — Всеки път, когато хвана нещо хубаво, се появява някой и ми го взема. Непрекъснато ям риба…

— Спри! — каза Джим.

— …Риба, риба, риба! Студена риба без никаква топла кръв, която да влее сила в костите ми…

— Чакай, казвам ти! МЛЪКНИ! — изкрещя Джим с най-силния глас на Горбаш.

Другият дракон спря да се оплаква така рязко сякаш беше грамофон, на който са дръпнали щепсела от контакта.

— Да, сър — каза плахо той.

— За какво говориш? — попита Джим. — Няма да ти взема кравата.

— О, не, сър — каза другият дракон, като изхихика, сякаш за да покаже, че никой не може да се съмнява в чувството му за хумор.

— Няма.

— Хи-хи-хи — подсмихна се дребният дракон. — Голям шегаджия сте, Ваше Благородие.

— По дяволите, говоря сериозно — отсече Джим и се отдръпна от трупа. — Хайде, яж. Помислих те за друг.

— О, не я искам. Наистина не я искам. Просто се пошегувах, че умирам от глад. Наистина.

— Виж — каза Джим, като дръпна юздите на драконските си емоции, които отново се разпалваха, — как се казваш?

— О, ами — отвърна другият дракон. — О, ами… нали знаете…

— КАК СЕ КАЗВАШ?

— Секо, Ваша Милост — изстена драконът уплашено. — Просто Секо, това е. На никого не трябвам, Ваше Височество. Аз съм просто дребен, незначителен блатен дракон.

— Не е нужно да ми се кълнеш — каза Джим. — Вярвам ти. Добре, Секо — той посочи към умрялата крава. — Започвай да ядеш. Аз не искам, но може би ще ми дадеш някои сведения за това място и за обитателита му.

— Ами… — Секо увърташе. През време на разговора той се промъкваше напред и се омилкваше, докато отново се приближи до кравата. — Извинете маниерите ми на хранене, сър. Аз съм просто един блатен дракон — и той се нахвърли бързо и изгладняло върху месото пред него.

Джим го наблюдаваше. Първо изпита състрадание и остави другия дракон да поеме малко храна, преди да го накара да говори. Но докато стоеше и гледаше, самият той започна да усеща болка от глад, която не беше за пренебрегване. Стомахът му изкурка — внезапно и шумно. Погледна разкъсания труп на кравата и си каза, че това е храна, която никой цивилизован човек не би искал да яде. Сурово месо… от мъртво животно… кръв, кости, кожа…

— Кажи — рече Джим, като се промъкна по-близо до Секо и кравата и се покашля, — изглежда доста апетитно, все пак?

Стомахът му отново изкурка. Явно драконското му тяло нямаше човешките задръжки, относно качествата и вида на храната, която виждаше.

— Секо?

С нежелание Секо вдигна глава от кравата и завъртя предпазливо очи към Джим, но продължи да дъвчи и да преглъща обезумяло.

— Ъ-ъ, Секо, аз съм чужд по тези места — каза Джим. — Предполагам познаваш местността наоколо доста добре. Аз… кажи какъв вкус има кравата.

— О, ужасен… м-м-пф… — отвърна Секо с пълна уста. — Жилава, стара… ужасно, наистина. Става за блатен дракон като мен, но не и за…

— Добре, за сведенията, които ти исках…

— Да, Ваша Милост.

— Мисля си… Е, това е твоята крава.

— Това е което ми обеща Ваше Благородие — отвърна Секо предпазливо.

— Но знаеш ли, чудя се — Джим му се усмихна доверчиво. — Просто се чудя какъв вкус има една крава като тази. Нали знаеш, никога преди не съм опитвал такива неща.

— Не, сър. — една голяма сълза бликна от окото на Секо и плясна долу върху тревата.

— Наистина не съм. Чудя се… зависи сега от теб… би ли възразил, ако просто я опитам?

Още една голяма сълза се изтъркули по бузата на Секо.

— Ако… ако Ваше Благородие желае — каза задавено той. — Бихте ли… бихте ли се обслужили, моля?

— Ами благодаря — каза Джим.

Той се приближи и за проба впи зъбите си в рамото на трупа. Гъста струя сок от топлото месо премина през езика му. Разкъса рамото…

Малко по-късно той и Секо седяха и облизваха кокалите със своите груби раздвоени езици, грапави като най-едрата шкурка.

— Достатъчна ли ти бе храната, Секо? — попита Джим.

— Повече от достатъчна, сър — отговори блатният дракон, като се взираше в оголения скелет с безумен и изгладнял поглед. — Въпреки че, ако не възразявате, Ваше Благородие, имам слабост към костния мозък.

Вдигна бедрената кост и я захруска като захарна пръчка.

— Утре ще уловим друга крава, аз ще я убия за теб — каза Джим. — Ще можеш да я изядеш сам цялата.

— О, благодаря, Ваше Благородие — отговори Секо с учтива липса на убеденост.

— Наистина… Сега за Прокълнатата кула, къде се намира?

— Ка-какво? — заекна Секо.

— Прокълнатата кула. Прокълнатата кула! Нали знаеш къде се намира?

— О, да, сър. Но, Ваше Благородие, не бихте искали да ходите там, нали, Ваша Милост? Не че се осмелявам да давам на Ваша Светлост съвет — Секо внезапно извика със силен ужасен глас.

— Не, не, продължавай — каза Джим.

— …разбира се, аз съм само един дребен низш блатен дракон, Ваше Благородие, не като Вас. Но Прокълнатата кула, това е ужасно място, Ваше Височество.

— Колко ужасно?

— Ами… просто е ужасно — Секо му хвърли нещастен поглед. — То ни развали всички, нали знаете, преди петстотин години. Ние бяхме също като вас, другите дракони. Е, разбира се, не чак толкова големи и жестоки, сър. Казват, че след това Тъмните сили били отблъснати и затворени отново, а самата кула била разрушена. Но това не е помогнало много на нас, блатните дракони. Всички други просто си отишли в къщи и ни оставили да се оправяме сами. Така че сега би трябвало да сме добре, но въпреки това не бих приближил кулата, ако бях на мястото на Ваше Благородие. Наистина не бих.

— Но какво толкова страшно има там? — попита Джим. — Какво необикновено има?

— Ами не бих казал, че изобщо има нещо, в което Ваша милост да забие нокти. Просто каквото или който се приближи към това място, без да принадлежи към него, искам да кажа… то им прави нещо, сър. Разбира се, там ходят най-вече злите създания, но понякога стават много странни работи и напоследък…

Секо млъкна и започна усилено да рови из кокалите на кравата.

— Напоследък какво?

— Нищо… наистина нищо, Ваше Превъзходителство — извика Секо пискливо, скован от уплаха. — Ваша Знаменитост не бива да въвлича един нищожен, дребен блатен дракон. Ние, както знаете, не сме много умни. Имах предвид… напоследък кулата е станала по-страшна от всякога. Никой не знае защо. И всички стоим достатъчно далеч от нея.

— Вероятно само си въобразявате — кратко каза Джим.

По природа винаги беше скептичен и въпреки че този странен свят бе преизпълнен с всякакви явления, противоречащи на закономерностите, които познаваше, мисълта му инстинктивно отхвърляше прекомерното в свръхестественото — особено, помисли си той, когато то наподобява долнопробните филми на ужасите.

— Знаем каквото знаем — каза блатният дракон с необикновена упоритост. Протегна мършавия си съсухрен преден крайник. — Това въображение ли е?

Джим изсумтя. От храната, която току-що бе погълнал, го налегна дрямка. Последните сивеещи светлини на здрача му подействаха приспиващо. Обзе го безразличие и леност.

— Май ще подремна малко — каза той. — Все пак, как да намеря Прокълнатата кула?

— Тръгнете право на запад. Не можете да я подминете.

Последните думи на блатния дракон бяха съпроводени от треперене. Но на Джим му се спеше прекалено много, за да го е грижа. В просъница чу останалото, което Секо му каза.

— Намира се далеч по Големия път. Това е широка ивица твърда земя, дълга пет мили, която се простира през тресавището от изток на запад и стига до морето. Просто ще я следвате, докато отидете до кулата. Тя е разположена върху висока скала с изглед към морето.

— Пет мили… — промърмори Джим. Налагаше се да изчака до сутринта. Тази перспектива не беше неприятна. Бронираното му тяло изглежда не усещаше нощните температури, каквито и да бяха, а тревистата земя под него бе мека.

— Да, мисля, че ще поспя — изломоти той. Излегна се на тревата и се поддаде на желанието на драконското си тяло — изви назад дългия си врат и подобно на птица мушна глава под едното си крило. Ще се видим на сутринта, Секо.

— Както иска, Ваше Превъзходителство — отвърна блатният дракон със смирен тон. Ще се свия тук и ако съм нужен на Ваша Милост, Ваша Милост трябва само да ме повика и аз ще се появя…

Думите все по-слабо достигаха до ушите на Джим, докато потъваше в съня като претоварен кораб в дълбока вода.