Драконът и Джорджът

ГЛАВА 12

— Аз съм сър Брайън Невил-Смит — каза дрезгаво Брайън. — Но пак помисли дали ще успееш да стреляш във всеки от нас преди някой да те е докопал. Мисля, че самият аз мога да го направя.

— О, не, сър рицарю — отвърна мъжът с лъка. — Не си мисли, че бронята ти дава някакво предимство пред останалите. От това разстояние нито жакетът на дамата, нито стоманеното ти покривало са пречка за стрелите ми. Драконът и слепец не би го пропуснал, тъй да знаеш, а колкото до вълка…

Внезапно млъкна и за момент се усмихна.

— Излиза, че е умен вълк — каза той, а също и хитър. Дори не съм видял кога си е отишъл.

— Мастер стрелец — зад отворената врата се чу гласът на невидимия Ара, — все някога ще трябва да напуснеш този хан и да минеш през гората. Когато тоя ден дойде, ще те намерят с разкъсано гърло, преди да си успял да затвориш пръстите си на тетивата, в момент, когато най-малко си очаквал. Само ако Горбаш или Даниел о’Лоуд бъдат наранени!

— Даниел о’Лоуд? — стрелецът хвърли поглед към Даниел. — Това сигурно е дамата, чието лице не виждам по-ясно от вашите заради слънцето, залязващо зад гърбовете ви. Да не би да си някаква роднина на Джилс о’Лоуд, лейди?

— Баща ми — каза Даниел.

— Наистина? Той е стрелец, ако слуховете са верни, с когото имам най-голямо желание да се срещна — човекът с лъка повиши глас. — Успокой се, сър вълк. Няма да нараня дамата нито сега, нито когато и да е.

— Защо искаш да се срещнеш с баща ми? — рязко попита Даниел.

— Ами за да му разкажа нещичко за стрелбата с лък — каза мъжът зад масата. — Аз съм Дафид ап Хиуел, ще знаеш, майстор на дългия лък, същият, който бе изработен за първи път в Уелс и оттогава погрешно се нарича английско оръжие. И тъй, аз пътувам насам-натам, за да стане ясно на тези английски стрелци, че никой от тях не може да се мери с уелсец като мен по стрелба в цел, по далечен прицел, по дължина на полета или по всичко останало, което се опитват да направят с лък, тетива и стрела. Защото в мен тече кръв на истински уелсец, каквато те нямат.

— Джилс о’Лоуд може да стреля два пъти по-добре от теб по всяко време — гневно каза Даниел.

— Не мисля, че ще може наистина — меко отвърна Дафид, като я гледаше. — Но действително имам огромно желание да видя лицето ти, лейди — той повиши глас. — Ханджийо, още факли тук! Имаш нови гости, да знаеш.

Долу се чу слаб шум от гласове и стъпки далеч навътре в постройката, а след това през вратата се разля светлина около лицето на пълен средновековен мъж, около четиредесетте, който държеше горяща факла в едната си ръка и още три незапалени в другата.

— Сър рицар, лейди, дракон… — каза той задъхано. Започна да пъха факлите в гнездата по стените и да ги запалва.

Когато новите пламъци избуяха, Джим видя, че Брайън бе начумерен.

— Как е възможно, съдържателю Дик? — каза той. — Така ли се отнасяш със старите си приятели! Да се криеш вътре, докато някой твой гост те извика?

— Сър Брайън, аз… Прости ми… Съдържателят Дик очевидно не бе свикнал да се извинява и думите излизаха с мъка от устата му. — Но покривът е все още над главата ми и семейството ми е живо единствено благодарение на този гост. Може и да не знаеш, сър, но замъкът Малвърн бе превзет от сър Ху де Боис де Малънконтри…

— Знам — прекъсна го Брайън, — но вие явно сте били пощадени.

— Бяхме пощадени — отвърна съдържателят и се обърна, след като постави в гнездото факлата, с която бе запалил останалите. Сега червеникавата светлина отрази ясно лицата им. — Но единствено благодарение на този стрелец. Преди два дни той спря да пренощува тук и рано вчера чухме навън конски тропот. Излязохме и видяхме, че от гората се задават петнайсет-двайсет войници и се приближават насам.

„Това не ми харесва“ — рекох му аз, докато стояхме с него на прага.

„Наистина ли, стопанино?“ — отвърна той и без да каже нито дума повече, прекрачи навън и им извика да не се приближават.

— Не беше нещо особено — обади се Дафид зад масата, върху която все още протягаше краката си, въпреки че сега бе сложил настрана лъка и стрелите. — Бяха прекосили една четвърт от поляната и сред тях нямаше стрелци с лък и арбалет.

— Дори и така да е — каза Брайън, като се взря в него с интерес, — Дик спомена за петнайсет или двайсет човека и всичките на коне. Малко е вероятно да са спрели след вика ти.

— Не спряха — обясни съдържателят. — До мига в който той не застреля петима от тях само докато си поема въздух. Останалите избягаха. Когато после излязох, за да събера телата, всяка стрела беше забита на едно и също място в нагръдниците им.

Брайън подсвирна.

— Скъпа лейди Даниел — каза той, — все пак се съмнявам дали твоят баща има с какво да докаже, че е по-добър от този майстор на уелския лък. Предполагам, Дик, че хората на сър Ху не са се връщали.

— Могат да се върнат, ако желаят — заяви с безразличие Дафид. — Не обичам много да споря, но казах, че те няма да влязат тук и наистина няма да влязат.

— Вероятно не — отвърна Брайън. — Сър Ху не е глупак и няма да загуби повече хора, дори за да превземе толкова ценен хан като този.

За свое нещастие при думата „ценен“ Джим отново бе обхванат от чувството, което се бе разпалило в него при произнасянето на думата „злато“ в драконската пещера. За беда алчността изглежда бе драконски порок. С усилие потисна вътрешните си реакции. Съдържателят все още приказваше.

— …но какво бихте искали да ядете и пиете, сър Брайън? — питаше той. — Имам месо — прясно и осолено, хляб и плодове според сезона, ал, бира и дори френско вино…

Ново чувство се разпали в Джим.

— А какво мога да дам на дракона? — съдържателят се бе обърнал към Джим. — Нямам говеда, свине или дори кози. Може би, ако добрият звяр…

— Дик — каза строго Брайън, — този джентълмен е сър Джеймс Екерт, барон от Ривъроук, една земя отвъд морето. Бил е омагьосан в драконското тяло, в което го виждаш сега.

— О, прости ми, сър Джеймс! — съдържателят закърши ръце. Джим се вторачи в него очарован — не бе виждал такива обноски досега. — Как мога да поправя глупостта си? От двайсет години държа този хан и никога не ми се е случвало да не позная един джентълмен, когато прекрачва прага ми. Аз…

— Всичко е наред — каза смутено Джим. — Естествено е да сгрешиш.

— Не, не, сър Джеймс — поклати глава Дик. — Ти си любезен, но човек, който държи хан, не прави грешки, дори и неволни — иначе трябва да се прости с този занаят. Но тогава какво да ти донеса за ядене, сър Джеймс? Ще вечеряш ли това, което сервирам на останалите? Не знам каква храна се предпочита зад морето. Вярно, че избата ми е претъпкана с разни…

— Защо просто не хвърля едно око там, долу? Не спомена ли… вино?

— Наистина, вино от Бордо, от Аувергн, от…

— Мисля, че ще пия малко вино.

Джим произнесе това доста небрежно. В момента, в който съдържателят казваше „вино“, той бе усетил в себе си почти същото чувство, което се разпалваше в него от думата „злато“. Освен че имаха страст към съкровищата, драконите явно обожаваха и виното.

— Ще намеря нещо да хапна в избата ти — каза той. — Не се притеснявай за мен.

— Тогава може би ще ме придружиш, сър Джеймс? — предложи Дик, като се насочи към една вътрешна врата. — Мисля, че ще успееш да минеш оттук, нали? Колкото до входа към избата, през него внасяме бъчви и би трябвало да е достатъчно широк, а стълбата — достатъчно здрава, за да те издържи.

Като бъбреше, той го поведе през вратата по коридора — въпреки че бе тесен, Джим успя да го премине — към голяма стая, която явно бе кухнята. Вдясно имаше широко отворена врата, от която започваха стъпала, водещи надолу. Джим последва съдържателя в избата.

Дик с право се гордееше със своята изба. Тя явно се простираше под целия хан и бе склад за всичко — от нещата, които можеха да се намерят в средновековна таванска стаичка, до вещите в хранилището на средновековен замък. Дрехи, мебели, чували с жито, бутилки — пълни и празни, бъчви с напитки…

— А! — възкликна Джим.

А на другия край на куките, забити в дебелите греди, са окачени големи парчета пушено месо, също и достатъчно свински бутове с добра големина.

— Да — каза Джим, като се спря пред бутовете, — това ме устройва. Къде е виното, за което говореше?

— По цялата задна стена, сър Джеймс — суетеше се Дик, — в бутилките. Но може би искаш да опиташ виното в бъчвите, което е с голям асортимент…

Той тършуваше из един тъмен рафт — избата се осветяваше единствено от факлата, която бе донесъл. Измъкна голям съд от почерняла кожа, към който с метални скоби бе прикрепена дървена дръжка. Изглеждаше, че събира три четвърти от американския галон. Връчи го на Джим.

— Защо не опиташ от разнообразните вина — те са в този край на редицата, бирата и алът — в другия, докато занеса малко месо и пиене на сър Брайън и останалите? Скоро ще се върна, за да взема това, което си избрал.

— Не се притеснявай — изхитрува Джим. — Всъщност мебелите горе не са много удобни за драконското ми тяло. Неловко ми е, когато се опитвам да се храня с други хора, които са в собствените си тела. Защо да не остана да вечерям тук долу?

— Както желаеш, сър Джеймс. Дик излезе, като тактично остави факлата, която бе донесъл, до бъчвите с вино.

Джим потърка предните си лапи и се огледа…