Драконът и Джорджът

ГЛАВА 17

— Момчето ми… — гласът на Смргол, идваше на пресекулки. — Момчето ми…

Сякаш бе изтекло доста време, откакто Джим усещаше движение на силуети около себе си, редуващи се периоди на светлина и тъмнина, гласове, които се приближаваха и отдалечаваха… гласове, познати и непознати. Но той им бе обръщал малко внимание, потопен в море от болка, повличаща го от време на време в тъмните води на безсъзнанието, а после връщаща го отчасти към реалността. Напоследък болката бе изпълнила целия му свят. Напълно бе завладяла съзнанието му Беше заляла тялото му. Поотделно нищо в него не бе страдало, тя бе цялото му съществувание. И така бе продължило дълго, дълго…

Но сега позна гласа на Смргол и водите на океана от болка леко се отдръпнаха. С нейното отслабване той започна да се чувства почти комфортно, почти блажено. Остатъкът от болката му се струваше като стара несгода, превърнала се с годините в негов спътник, в нещо, което щеше да му липсва, ако внезапно изчезнеше. Опита се да задържи погледа си върху големия, замъглен силует пред него.

— Смргол?… — попита той.

Гласът, изтръгнал се от гърлото му, звучеше призрачно, като привидение на драконския глас, с който бе свикнал откакто за първи път се събуди в този различен свят в тялото на Горбаш.

— Той ми отговори! — Беше Смргол. — Слава на Огъня. Той ще живее! Вълк, извикай другите. Кажи им, че ще живее, все пак. Предай им да дойдат бързо.

— Отивам — изръмжа гласът на Ара, — но аз казах. Не казах ли, че ще живее?

— Да, да — гласът на Смргол бе дрезгав, — но аз съм стар дракон. Виждал съм толкова от нас, повалени от тези рога на джорджите… Горбаш, как се чувстваш? Можеш ли да говориш…?

— Малко — прошепна Джим. — Какво стана?

— Бил си идиот, момче, ето какво е станало — Смргол се опитваше да говори строго, но не много успешно. — Откъде ти хрумна безумната мисъл, че можеш да се биеш без чужда помощ срещу джордж в черупка, на кон?

— Искам да кажа — изхриптя Джим — какво стана с мен?

— Един рог, наричат го копие, те е промушил, ето какво е станало. Всеки друг освен дракон от нашия клон на фамилията щеше да умре на часа. Вече осми ден откакто си на границата на живота и смъртта, но сега, когато си достатъчно добре, за да ми отговаряш, всичко ще се оправи. Ще живееш. Дракон, когото не убият от първия път, оцелява — такива сме ние, момче!

— Оцелява… — повтори Джим. Думата звучеше странно в ушите му.

— Разбира се, както казах, такива сме ние. След три дни ще бъдеш на крака. После още няколко дни и ще си същият както винаги.

— Не — продума Джим, — няма да съм същият…

— Какви ги говориш? Глупости! Казвам, че ще бъдеш здрав както преди и ще бъдеш!

Старият дракон продължи да говори, но съзнанието на Джим отново се потопи в тъмните води. Нямаше да спори със Смргол. Беше безсмислено. Това не означаваше, че се бе оставил да бъде убеден. В него беше настъпила промяна и никога нямаше да е отново същият.

Мисълта за промяната не го напусна през последвалите дни. Както предсказа Смргол, той се възстановяваше бързо и през това време започна да отговаря на посетителите, които идваха да го видят. С тяхна помощ постепенно свърза това, което му се бе случило от момента на сблъскването му със сър Ху извън стените на замъка.

Сега разбра защо драконите, тези величествени животни, с основание се страхуваха от рицар в броня, особено когато е на кон и е въоръжен с копие. Конят, човекът и металът тежаха повече от тон и при скорост над десет мили в час цялата тази маса, съсредоточена в острия връх на триметровото копие, имаше страхотна пронизваща сила. В неговия случай копието не бе засегнало сърцето и белите дробове, иначе дори здравото тяло на Горбаш нямаше да го спаси. Оръжието бе проникнало високо в гърдите му, където големият гръден мускул на лявото крило изтъняваше. Бе преминало изцяло през него и около двадесет сантиметра от върха и дръжката се бяха показали през гърба му до лопатката. Освен това задните три-четири метра от копието се бяха счупили и една къса част от дръжката бе останала да стърчи от раната на гърдите му.

Отначало другите бяха помислили, че е мъртъв. Със сигурност Ху де Боис беше решил така, защото без да изчака, за да се увери, той се бе качил на коня си, паднал при сблъсъка, и бе препуснал преди Брайън, възседнал един кон от замъка, да успее да го проследи и хване.

Останалите се бяха събрали в равнината около неподвижно лежащия Джим и пръв Ара бе установил, че той все още диша, макар и слабо. Не бяха посмели да го преместят, разбирайки, че е пред бездната на смъртта. Затова бяха построили навес от пръчки и клони над мястото, където лежеше, бяха го покрили с дрехи и запалили огън в заслона, за да е топло, докато вълкът извика С. Каролинус.

Каролинус бе дошъл, придружен от Смргол, на когото някак бе изпратил вест. Под ръководството на магьосника старият дракон бе използвал силата си, за да свърши това, което другите, дори при склонност да рискуват, не бяха могли да направят. Смргол внимателно бе изтеглил счупената дръжка.

След почистването й раната бе започнала силно да кърви, но скоро кървенето бе спряло и Каролинус беше обявил, че след като Джим досега е оживял, не може да се направи нищо повече за него. Магьосникът се бе приготвил да си тръгне.

— Но сигурно има нещо, което можем да сторим? — бе попитала Даниел.

— Ще чакаме — бе отсякъл Каролинус — и ще се надяваме.

И си бе тръгнал.

Бяха престроили навеса в по-стабилна постройка. Смргол и Ара се бяха редували да седят до него, понякога в компанията на Даниел, Брайън или някой от другите; и бяха чакали. Най-сетне беше дошъл денят, в който той бе отговорил на Смргол.

Сега всички дойдоха, за да се видят с него и до изразят задоволството си, че е оцелял. Всеки си имаше свой начин да го направи. Смргол го мъмреше, Ара ръмжеше огорчено, Даниел го уверяваше, че е постъпил глупаво, но в същото време смяташе, че само един принц би се хвърлил в почти сигурна смърт. Тя бе невероятно досадна, но и много внимателна, когато сменяше превръзките му, и не позволяваше на другите да вършат това. Джилс любопитстваше да узнае какъв боен стил е владеел сър Джеймс в истинското си тяло и настояваше, че сигурно е имал наум някаква тайна тактика, иначе не би рискувал да атакува фронтално. Дафид дойде, седна и се захвана да прави стрелите си, без да каже нищо.

Джеронд де Чени (която се оказа момичето в бяло от кулата, държало късото копие) намина и му обеща отмъщение. Самата тя носеше превръзка на дясната си буза. Оказа се, че сър Ху пристигнал, първоначално придружен от още половин дузина мъже, и съобщил, че има новини за смъртта на баща й. Вмъкнали се веднъж вътре, хората с него надвили стражите на портите и пуснали останалите. След като замъкът бил в ръцете му, сър Ху признал, че не знае нищо за баща й, но тъй като възнамерява да управлява Малвърн, поискал от нея незабавно да се омъжи за него. Когато отказала, той я заплашил, че ще я обезобрази малко по малко, като първо щял да разсече дясната й буза, след три дни — лявата, след още три дни щял да отреже носа й, а после да извади едно по едно очите й, докато отстъпи. Тя се бе противопоставила и сега щеше да носи белега на бузата до края на живота си. Бе крехка, доста нежна девойка със светлоруса коса и имаше подробен план как ще опече сър Ху на бавен огън, веднага след като го плени. Брайън донесе вино и седна да пие с Джим, разказвайки неприличните си шеги и безкрайните си истории. Някои от тях явно бяха истина според Ара или Смргол, но всички звучаха невероятно.

Съдържателят Дик изпрати и последния си бут, за да възбуди апетита на Джим.

В действителност Джим откри, че за първи път откакто е в драконското си тяло няма апетит. Виното бе приятно за гърлото му, но дори и то не го искушаваше да пие освен в много малко за един дракон количество.

Независимо от това той се възстановяваше. Започна да излиза на слънце и прозрачната ярка светлина на ранната есен стопляше тялото му, въпреки че не стигаше до загнездилия се в него вътрешен хлад. Истината беше, че смъртта във формата на копието на сър Ху се бе приближила прекалено много. Сега счупеното парче бе извадено и болката почти изчезнала, но в себе си Джим все още изпитваше покруса, която сломяваше духа му. Нещата около него бяха изгубили цвета си, хората — своята неповторимост и стойност. Даже мисълта за Анджи отслабваше и губеше значимостта си. В съзнанието му преобладаваше само едно — никога вече да не напада челно брониран рицар. Всъщност никога повече нямаше да напада когото и да е освен по най-безопасния и сигурен начин. Единствено оцеляването бе важно; и нямаше значение как се постига, просто то бе…

Може би тази мисъл го бе завладяла много по-късно, иначе останалите щяха да забележат промяната в него и да се опитат да му повлияят. Но още когато се бе оправил достатъчно, за да говори, те го бяха въвлякли в обсъжданията си за предстоящите им действия.

— …Решението — заяви твърдо Брайън — в крайна сметка трябва да зависи и от теб, сър Джеймс. Джеронд, той ни помогна да те освободим от сър Ху и аз съм му задължен. Ако желанието му е първо да спаси своята дама… Боже, как мога да се противопоставя, след като той ми помогна да си възвърна… Трябва да отида. Знаеш това, милейди.

— Разбира се — бързо отвърна Джеронд. Всички с изключение на Смргол, който бе отлетял обратно в пещерата на драконите по някаква своя работа, седяха след обяд в замъка около голяма висока маса. Джим утоляваше жаждата си за вино, която се бе възстановила с пълната си сила. Джеронд, седнала до Брайън от другата страна на Джим, се наведе пред рицаря, за да погледна дракона право в очите.

— Аз съм задължена на сър Джеймс колкото и ти, Брайън — каза тя — и също ще уважа решението му. Но сър Джеймс, искам само да помислиш за предимствата в случай, че сега тръгнем срещу Ху де Боис.

— Предимства за теб, може би — изръмжа към нея Ара. Вълкът винаги се чувстваше неловко в сграда и поради това бе по-недружелюбен дори от обикновено. — Не ми трябват замъци. Нито пък на теб, Горбаш!

— Но желаеш края на сър Ху колкото и ние — отвърна Джеронд. — Би трябвало и ти да искаш преследването му.

— Ще го убия, когато го открия. Няма да го преследвам. Преследвам храна, а не като вас, хората каквото ми щукне — студено или топло, мокро или сухо. И Горбаш е като мен, не като вас.

— Горбаш може и да е като теб — отвърна Джеронд, — сър Джеймс не е. А сър Джеймс ще се върне в истинската си тяло в някой от тези дни. И когато това време дойде, той може и да има нужда от замък. По закон нямам право да притежавам земите и замъка на сър Ху, докато не се изясни дали баща ми е мъртъв или не. А във всеки случай, когато се оженим, замъкът Малвърн и земите му ще останат на сър Брайън като мой съпруг. Междувременно, след като веднъж се справим със сър Ху, ще се нуждаем от надежден съсед. А Боис де Малънконтри не е лошо имение дори за… — тя плъзна погледа си по дължината на масата към Даниел — човек с голяма титла.

— Отново ще кажа, замъците и земите не струват нищо за мен — изръмжа Ара. — Каква полза има от студения камък и сухата земя? И пак повтарям, че за теб, Горбаш, също не трябва да струват нищо. Ако Смргол беше тук, и той щеше да ти го каже. Във всеки случай аз съм с теб, за да защитавам гърба ти и да се изправим заедно срещу Тъмните сили, а не за да ти помагам да получаваш разни човешки играчки. Ако изпитваш желание за такива неща, пътищата ни се разделят. — Той се надигна, обърна се и изтича навън, а хората от замъка се отдръпваха от пътя му, когато минаваше покрай тях.

— Наистина — съгласи се Дафид, след като вълкът си отиде, — може и да е прав. Да се защитаваш е едно, а да търсиш някого, за да го убиеш, е съвсем друго, няма значение колко основателна е причината.

— Не ги слушай, сър Джеймс — рече Даниел. — Така или иначе нямаш нужда от тях. Ако не превземеш този замък, друг ще го направи. Нали, татко?

— Тъй като ни плащате, разчитайте на мен и момчетата — каза Джилс на лейди Джеронд. Обърна се към Даниел:

— Но това е заради интереса… само интересът ни е събрал тук. Иначе нямаше да участвам в тая работа.

— Обещах на теб и дружината ти половината от богатствата на замъка Малънконтри — увери го Джеронд. — Знаеш, че си заслужава труда. Сър Ху ограбва по-слабите си съседи от години.

— Аз се съгласих — отвърна Джилс, — но не моето съгласие ти трябва, а на сър Джеймс.

Джим започна да свива рамене, преди да се сети, че драконското му тяло не е пригодено за това. Каролинус му бе обяснил, че Анджи няма да е в тежко положение, докато очаква спасението си. Още няколко дни, помисли си той, повлиян от обзелата го апатия, дори още седмица или две не бяха от голямо значение. Освен това в случай, че Каролинус не успееше да ги изпрати в света, към който принадлежаха, нямаше да е лошо да притежават замък и земя. Нуждата от храна и подслон — добра храна и уютен подслон, бяха една реалност в този свят, както и самата болка. А реалностите не можеха да се пренебрегнат.

— Защо не? — каза той. — Съгласен съм да се заемем със сър Ху и имота му.

В момента, в който изрече това, някакъв необикновен полъх премина през въздуха и заля залата. Приличаше на внезапно връхлетяла гореща вълна, която претопи апатията му в усещане за пустота, сякаш тялото му — неговото и на Горбаш — беше празна черупка. Джим примигна, склонен да мисли, че очите му изневеряват заради виното или въздуха, задимен от горящите свещи. Но чувството си бе отишло в същия миг, в който се бе появило, и той се усъмни дали наистина е усетил нещо преди малко.

Погледна към другите, но те изглежда не бяха забелязали нищо, единствено Дафид се бе втренчил в него.

— Добре — рече Джеронд. — Значи, решено.

— Не мисля, че е правилно — намеси се Дафид. — В семейството ми поколения наред от баща на син и от майка на дъщеря се предава способността да виждаме предзнаменованията, а преди малко пламъците на всички свещи примигнаха, въпреки че в залата нямаше вятър. Изобщо не мисля, че е правилно да тръгнем след сър Ху.

— Ара те е уплашил, това е всичко — отвърна Даниел.

— Не се плаша, но и аз като вълка не съм рицар, за да притежавам или превземам замъци.

— Ще те направя рицар — заяви Даниел. — Това ще сложи ли край на съмненията ти?

— Срамота, Даниел! — възкликна Джилс и се навъси. — Рицарството не е предмет на шеги.

Дафид стана.

— Подиграваш ми се — каза той. — Но понеже се захващаш с тази работа, и аз ще се хвана, защото те обичам. Сега ще отида в гората на чист въздух.

Той също напусна залата.

— Хайде, хайде — весело рече Брайън, — нека да спрем с упреците за малко. Напълнете чашите си! Споразумяхме се. За скорошната победа над сър Ху и неговия замък!

— И за приближаването му към ада с един ден — добави Джеронд.

Отпиха.

Рано на другия ден потеглиха без Ара, но с разбойниците на Джилс и подкрепление от около четиредесет мъже от замъка Малвърн и другите имения на де Чени. В ожесточението си самата Джеронд бе пожелала да тръгне с тях, но чувството й за отговорност към замъка и земите на баща й беше надделяло дори над жаждата й за мъст. И така тя се бе съгласила да остане. Видяха я, изправена на стените на замъка, да гледа след тях, докато дърветата на гората я закриха от погледите им.

Утрото бе настъпило както в деня, когато си възвърнаха замъка Малвърн от сър Ху. Днес обаче облаците не се разпръснаха. Вместо това те се сгъстиха и скоро заръмя ситен умерен дъждец. Пътят им отначало вървеше през редуващи се гори и открити пространства, но с напредването на деня дърветата се срещаха все по-начесто, а земята ставаше равна и влажна. Минаваха покрай малки езера и блата и дирите от каруци, по които вървяха, скоро станаха кални и хлъзгави. Разпръснаха се и се разделиха на групи, движещи се на около половин миля една от друга.

Но начинът на пътуване сякаш се повлия от сивотата на деня — влажният мъглив въздух изглежда създаваше тягостно настроение. Тези, които вървяха пеш като разбойниците и четиредесетте човека от земите Малвърн, стъпваха тежко под падащия дъжд с покрити лъкове и завити оръжия. Нямаше и следа от навика на разбойниците да си разменят груби шеги и закачливи обиди. Когато говореха, бяха мрачни и изразяваха недоволство от времето, пътя и вероятните загуби от убити и ранени при превземането на замъка, който щяха да нападнат. Между тях се подновиха стари разпри и те станаха раздразнителни.

Дори водачите в похода се повлияха от общата промяна в отношенията. Джилс бе навъсен, Даниел — хаплива, а Дафид — съвсем необщителен. Всички се държаха така, сякаш чувстваха, че нещо не е наред.

Накрая Джим, начело на колоната, намери спасение в единственото изключение от общото неразположение: Брайън, яхнал Бланчард, бе неизменно един и същ. Имаше нещо бодро, спартанско и непреклонно в рицаря. Той сякаш отдавна бе решил всички важни въпроси и съмнения в собствения си свят.

Все едно дали печеше слънце или валеше сняг, дали течеше вино или се лееше кръв — всичко това беше външно колебание, което можеше да се пренебрегне и не заслужаваше внимание. Човек можеше да си помисли, че дори и да го разпънат, би се шегувал с мъчителите си.

Джим му каза за поведението на останалите и особено на водачите.

— Това не трябва да ни тревожи — отвърна Брайън.

— Но важно е всички да действат заедно, нали? Например какво ще стане, ако Джилс реши изведнъж да си тръгне? Ще останем с четиредесетте мъже от Малвърн, половината от които изглеждат така, сякаш нямат понятие от битки.

— Не мисля, че Джилс ще го направи — отговори рицаят. — Знае, че за него и момчетата му ще има богатство от укреплението на сър Ху. Освен това той се съгласи да дойде, а е съвсем ясно, че някога е бил джентълмен, въпреки че сега не би го признал.

— Е, дори и да разчитаме специално на Джилс — добави Джим, — може да имаме неприятности с Даниел и Дафид, които в крайна сметка да повлияят и на баща й. Дафид говори все по-малко с всяка измината миля и Даниел няма да стане по-благосклонна към него. Всъщност така или иначе тя не трябваше да идва, но изглежда, че никой не намери смелост да й го каже.

— Мастер уелсецът не би дошъл без нея.

— Вярно — съгласи се Джим. — Но трябва да признаеш, че тя не е боец…

— Сигурен ли си? — попита Брайън. — Виждал ли си я някога да стреля?

— Само когато отправи стрелите си към нас. И в опустошеното село. Добре, може да се справя с лъка…

— Не само това — възрази рицарят. — Тя опъва лък с петдесеткилограмова сила както половината от стрелците на баща й.

Джим примигна. Преди години бе имал временен интерес към стрелбата с лък. Тренираше върху мишени, като бе започнал с двадесет– и бе спрял на тридесеткилограмов лък. Тридесет килограма се бяха оказали за него практическата граница, а не смяташе, че е слаб.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Видях я да стреля, след като те пронизаха при превземането на замъка Малвърн, докато още траеше битката.

— Тя е била в замъка? — учудено възкликна Джим. — Мислех, че е останала в гората. Но как можеш да кажеш само като я видиш да стреля?

Както вървеше до него, Брайън му хвърли любопитен поглед.

— Странна е земята зад морето, от която идваш, сър Джеймс — каза той. — Като наблюдавам стрелата, когато излита от лъка, разбира се.

— Наблюдаваш стрелата?

— Гледам колко ще се повдигне, щом се отдели от тетивата — обясни Брайън. — Когато я видях, тя се целеше ниско в целта на разстояние около петдесет метра. Самият аз не опъвам с повече от тридесет и пет килограма. Разбира се, не съм стрелец. Но госпожица Даниел не е слаба.

Дълго след това Джим крачеше мълчаливо да Бланчард и възседналия го рицар, обмисляйки думите му.

— Ако тя опъва петдесеткилограмов лък, тогава колко опъва Дафид?

— Боже, кой знае! Седемдесет? Деветдесет? Или дори повече? Уелсецът не се побира в обикновените дрехи. Видя, че сам си е правил лъка и стрелите и е изключителен майстор и на двете. Обзалагам се, че няма стрелец от отряда на Джилс, който не би дал десетгодишното си възнаграждение за лъка на мастер Дафид, ако допуснем, че изобщо е в състояние да го опъне. При дългия лък цялата тайна е в тънките краища на дъгата му, нали знаеш? Въпросът не е само да си изработиш по-тежък и дълъг лък, който да стреля точно на разстояние, дори и да имаш силата да го опънеш. В оръжието на Дафид са вложени вещина и изкуство, които са извън способностите на обикновен стрелец. Чу какво каза Джилс, когато мастер Дафид обеща да убие стражите върху стените на замъка, стреляйки от гората. Естествено същото нещо е вярно и за стрелите, направени от уелсеца. Всеки един от тези разбойници без съмнение би продал половината си зъби за един такъв колчан.

— Разбирам — каза Джим.

Информацията потъна в съзнанието му и натежа там като олово. Той осъзна, че преди сблъсъка си със сър Ху щеше да бъде очарован от всичко това. Сега се чувстваше леко засегнат — от Дафид заради неговите познания и умения и от Брайън заради снизхождението, което, както му се стори, долови в обясненията на рицаря.

Не каза нищо повече. Брайън, след като направи още няколко коментара с цел да продължи разговора, се отказа. Обърна Бланчард и се върна по дирята, за да провери останалите. Джим продължи напред, без да гледа къде върви. Осъзна, че се движи сам, но уединението съответстваше на сегашното му настроение. Не желаеше компания — особено компанията на тези средновековни характери с манталитет на зверове и хора.

Всъщност като се огледа, не видя нито хора, нито коне, нито пък следите от каруци, по които вървяха. Несъмнено дирята им бе направила една от своите безполезни извивки. Явно бе, че подобно на пътеките продължаваше в посоката с най-малко препятствия. Не беше изкуствено построен път, в резултат на което криволичеше покрай храсталаците, които един човек с брадва щеше да прочисти за час-два. Вероятно дирята бе завила, а той, унесен в мислите си, бе продължил право напред. Следователно скоро трябваше отново да излезе на нея, когато тя извиеше обратно в първоначалната си посока.

Междувременно докато Джим умуваше, усамотяването бе започнало да му харесва. Изолираше се от странния свят, говорещите същества, кръвта, битките, свръхчовеците и свръхестествените сили — всичко това при една примитивна техника и недоразвито общество.

Строго погледнато, помисли си той, способността му да живее с животни имаше граници. Смргол и Ара, както и другите дракони бяха зверове, независимо че можеха да говорят. Всъщност и хората тук не се отличаваха — човекоподобни животни с реакции, предизвиквани от навици, инстинкти или емоции, но никога от цивилизовани намерения. С цялата си красота Даниел едва ли бе нещо повече от покрито с кожа женско същество от каменния век. Подобно на нея Дафид с ненадминатите си майсторство и сръчност сякаш бе излязъл от кроманьонска ловна експедиция. Джилс бе изпечен стар престъпник, нищо повече, а Брайън — безразлична към болка машина за убиване, която мислеше с мускулите си. Колкото до Джеронд, тя бе невероятно жестока — с удоволствие предвкусваше мъченията, на които щеше да подложи врага си, след като го плени. Какво го бе накарало да помисли от своя чист и удобен свят през двайстия век, че някога ще му се стори привлекателно, а даже и приятно да живее с хора като тези? Компенсиращите им качества не струваха нищо. Всяко задължение или привързаност, които можеше да му се стори, че изпитва към тях, не бяха друго освен резултат от една фалшива романтика.

Прекъсна разсъжденията си, тъй като осъзна, че върви от доста време, а все още не е излязъл на дирята от каруците, нито пък е видял следа от групата. Навярно дирята бе свършила. Навярно се бяха отклонили по друг път. Навярно бяха решили дори да спрат за тоя ден, защото сега дъждът валеше доста поройно. Е, във всеки случай можеха да се грижат за себе си, а той щеше да се присъедини към тях утре. Не изпитваше нужда от компанията им. При драконската си нечувствителност към температурата и времето за него нямаше голямо значение, че бе станало влажно и студено.

Всъщност сега, когато обърна внимание на времето, се оказа, че то съответстваше на настроението му — денят рано-рано бе започнал да преваля в сив сумрак, а небето се изливаше около него върху капещите клони и прогизналата земя.

Независимо от това той се огледа, забеляза една дъбова горичка и тръгна към нея. С лекота изтръгна от корените няколко по-големи фиданки, огъна върховете им и ги съедини, за да си построи временен подслон, подобен на индианска колиба. Преплетените клони, все още гъсто покрити с листа, наистина му осигуриха известна защита от дъжда.

Джим се сви в подслона с голямо задоволство. Вече се смрачаваше. Нямаше представа къде са останалите, дори и да искаше, не можеше да ги намери. Но това беше добре дошло. И те не можеха да го открият. Това също беше добре дошло.

Бе готов да мушне глава под крилото си, когато долови звук — отначало слаб, а после постепенно усилващ се. За момент разумът му отказа да го определи; след това дойде споменът — ясен и непогрешим.

Мраколаци. Приближаваха се.