Драконът и Джорджът

ГЛАВА 18

Без да разбере как, Джим се озова извън подслона, готов да побегне. Спря го същият инстинкт, който се бе задействал при предишната му среща с мраколаците и му бе внушил, че с опита му за бягство започва краят. Беше познание, изплувало от най-дълбоките слоеве на мозъка на Горбаш.

Стоеше неподвижен в сгъстяващата се тъмнина със зинали челюсти, а езикът му трептеше напред-назад между тях. Дъхът му се спря в гърлото. Ако имаше представа за посоката, в която бяха отишли Брайън и останалите, би намерил смисъл в бягството. В случай че успееше да стигне до тях, щеше да ги спаси многобройността им. Не беше съвсем сигурен защо, но инстинктът му настойчиво налагаше това чувство. Знаеше също, че мраколаците предпочитат да нападат самотни безпомощни жертви. Може би голяма група хора или животни щяха да устоят заедно на страха, подхранван от хищните твари в съзнанието на тези, които искаха да унищожат и изядат. Ако жертвите успееха да издържат, навярно след това на свой ред щяха да са в състояние да нападнат. А мраколаците, както вече знаеше, едва ли щяха да издържат срещу тези, които не се страхуваха от тях — беше видял колко бързо ги прогони Ара.

Но накъде трябваше да тръгне, за да открие отряда тръгнал срещу сър Ху? Както бе помислил, навярно вече са се отклонили от пътя и са спрели за пренощуване. Можеше дори да са тръгнали обратно. Ако хукнеше и сбъркаше посоката, щеше да отида право в устата на мраколаците.

Едно бе сигурно — Ара го нямаше тук, за да го спаси. Дори ако вълкът беше обикалял Малвърн достатъчно дълго, за да види дали Джим наистина ще се присъедини към похода, опасенията му отдавна се бяха потвърдили и бе тръгнал обратно към гората си. Сигурно го деляха мили от гласовете, които сега затваряха кръга около Джим. Страх и ярост, примесени в общо чувство, загоряха в него с живи пламъци. Дъхът отново спря в гърлото му. Бързо започна да върти главата си надясно-наляво като подгонено животно, което чува отвсякъде обкръжаващите го стъпки на преследвачите. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Някакъв начин…

Но нямаше.

Безумните инстинктивни движения на главата му се забавиха и после спряха. Яростта му се стопи. Остана само страхът и той го завладя изцяло. Накрая разбра, че има защо да се страхува — около него ставаше нещо нередно. Там бе смъртта, чу я как идва — неговата смърт.

Стоеше на дъжда в тъмнината и слушаше приближаващите писъци на мраколаците. Само след минути щяха да го обградят. Нямаше къде да избяга, а след като пристигнеха, щеше да е късно за това. Съзнанието му достигна пределната степен на отчаянието, премина я и попадна в някаква прозрачна безкрайност. Сега видя ясно себе си. Бе вървял и повтарял мислено недостатъците, открити в Брайън и останалите. Но доводите срещу всички тях бяха потулили като димна завеса собствените му отрицателни качества. Брайън, Смргол, Ара и останалите не стояха по-ниско от него, напротив, далеч го превъзхождаха. Ако не бе случайността да попадне в тази мощна плът, нямаше да представлява нищо. В собственото си тяло не би могъл да се сравни дори с член от дружината на Джилс. Можеше ли да опъне петдесеткилограмов лък, за да уцели нещо със стрелата? Трябваше ли да се заблуждава, че, облечен в най-добрата броня на света и възседнал най-бързия кон, ще издържи дори две минути срещу Брайън и сър Ху?

Започна да си дава сметка. Осъзна големия егоизъм, с който връхлиташе и запокитваше войници, пет пъти по-леки от него. Беше много удобно да казва на хората, живеещи в това строго разслоено общество, че е барон и да им позволява да си мислят за него като за вероятен принц. Но какво се бе случило, когато го бе пронизало истинско копие? Изведнъж удоволствието от играта беше свършило. Бе почувствал готовност да събере багажа си и да се върне в къщи.

Сега, останал сам с приближаващите се мраколаци, вгледал се най-после в себе си, осъзна колко труден е светът, в който се намираха с Анджи. Това бе суров свят и всички тук — Смргол, Брайън, Ара, Джилс, Дафид, Даниел, дори Секо и съдържателят Дик, бяха оцелели от битките в него. Защото имаха нужната смелост, за да оцелеят. Смелост, срещу която беше възнегудувал, когато бе налетял на копието на сър Ху и бе разбрал, че могат да го убият като всеки друг. Това откритие го бе накарало да осъзнае каква малка част от тяхната смелост е било нужно да покаже в собствения си свят.

Сега вече нямаше значение дали ще бъде смел или не, защото и в двата случая щеше да умре. Мраколаците бяха зад най-близките дървета и паниката, пораждана от техните писъци, започна да прояжда ума му. Този път със сигурност щяха да го хванат. Нямаше дори огън, който да ги държи на разстояние.

Отново коварно се бяха появили в дъждовна облачна нощ, когато един дракон не може да излети поради опасността от сляп удар в дърво или скала и единственият му начин за бягство е да се движи пеша като всяко земно животно. Имаше разлика само в това, че се беше примирил със съдбата си — малък триумф, единственото нещо, което го отличаваше от обикновена драконска жертва.

Дъхът застина в дробовете му. За момент забрави дори писъците на мраколаците. Поне имаше последен избор — и в двата случая щеше да умре, но все още можеше да реши как. Какво бе казал на Каролинус при първата им среща? …„Но аз не съм дракон“?

И не беше. Навярно Горбаш не би имал избор в тази ситуация, но той бе Джим Екерт и имаше. Можеше да се пребие, можеше да умре, но все пак в опит да стигне до Прокълнатата кула и да спаси Анджи — сам, ако е необходимо, а не да се превърне в безпомощна храна на мраколаците.

Можеше да е смъртоносно да лети, но предпочиташе тази смърт, отколкото да остане тук. Разтвори челюсти и изръмжа срещу мраколаците. Приклекна и отскочи нагоре в тъмнината и дъжда, а шумът от писъците бързо затихна и се изгуби зад него.

Джим се издигна, махайки с криле. Беше безнадеждно да мисли, че облачната покривка е достатъчно ниско, за да се извиси над нея. Но дори и да успееше, как в дъждовна нощ като тази щеше да открие въздушен поток, който да го носи? В такова време над слоя от дъждовни облаци не духат силни и постоянни ветрове, които да го спасят. Ако не можеше да планира, щеше рано или късно да отмалее и да загуби височина. После неизбежно би последвал сблъсъкът със земята.

Но засега силата все още го изпълваше. Пробиваше към висините през проливния дъжд. Тишината го обгръщаше — отпред, отзад, отгоре, отдолу. Сякаш висеше неподвижно във вакуум и напрягаше всички сили, без да помръдне от място. Дъждът не отслабваше, тъмнината не се разкъсваше и никъде над него не се виждаше небе, осветено от звезди. Съдейки по височината, на която се бе издигнал първоначално, Джим установи, че може би вече се намира на повече от хиляда и петстотин метра. Опита се да си припомни каквото знае за дъждовните облаци. Смътно се сещаше от това, което едно време бе учил, че по-голямото количество от валежите пада от слоесто-дъждовните, високослоестите или от купесто-дъждовните облаци. Купесто-дъждовните се образуваха ниско, но останалите два типа — на средна височина, до около шест хиляди метра. Очевидно не можеше да се изкачи на шест хиляди метра. Както при всички живи същества дробовете му бяха пригодени за условията на повърхността на земята. На такава височина нямаше да му достигне кислородът, дори и да не замръзнеше от студения въздух горе.

В дъжда, на височината на полета му задуха слаб, но постоянен вятър и той инстинктивно се насочи към него, за да се издигне. Това му даде възможност да си отдъхне, докато се носеше в планиране. Нямаше видимо доказателство, че губи височина, но можеше да усети налягането на въздуха по долната страна на крилете си и това чувство ясно сигнализираше на драконския му мозък, че сега се спуска бавно към земята. Не посмя да планира повече. Може би губеше височина по-бързо, отколкото предполагаше.

Пак започна да използва крилете си и усети, че отново, макар и бавно, набира височина. Умът му работеше хладнокръвно с постоянна трескавост от момента, в който бе решил да остави мраколаците зад себе си; сега се сети нещо, което бе чел доста отдавна — откъс от една много стара книга, отнасяща се до човек, загубил ориентация под водата, дори незнаещ накъде е повърхността. Когато бе прочел този пасаж, си бе помислил, че в такава ситуация на гмуркача е нужно нещо като хидролокатор. Този спомен веднага го подсети, че не само имаше драконски глас с необикновена сила, но и че зрението и слухът му също бяха по-чувствителни от човешките. Според експерименталните открития прилепите можеха да летят нощем слепешката, дори ако са напълно слепи, благодарение на отражението на звука, което установяват със своите ехолокатори. Можеше ли и той да направи нещо подобно?

Джим отвори уста, изду дробовете си с пълна сила и гръмко отправи несвързан вик в дъждовната тъма.

Заслуша се… Не бе сигурен дали изобщо е чул ехо.

Отново изрева. И се ослуша… слушаше, наострил уши.

Този път му се стори, че долови някакво ехо.

Още веднъж изрева и оше веднъж се ослуша. Сега със сигурност се бе отразило ехо. Имаше нещо под него, вдясно.

Като наведе глава надолу към земята, той отново изрева.

Драконският му слух очевидно се учеше бързо. Този път успя да отличи не само общото ехо, но и известни нюанси в звука, в зависимост от местата, от които долиташе. Далеч надясно, той се отразяваше приглушено, близко вдясно бе остър, а далеч наляво отново се чуваше приглушено. Ако това можеше да послужи за указание, трябваше да означава, че има твърда повърхност точно под него. Още по-вероятно беше ехото да е белег за отразяваща повърхност. Тоест точно под него навярно имаше гола земя, а вдясно и вляво — участъци, където дървесната растителност заглушаваше ехото.

Прекъсна опитите си и продължи да лети, докато осмисли това. Истинският проблем, рече си той, бе да открие как може да определи разстоянието до източника на ехото. Тази мисъл го накара да заликува, макар че и сега не вярваше истински в спасението си и в пълната си победа над мраколаците. Той просто правеше нещо в дадената ситуация. За известно време отново замаха, като усилено се опитваше да се издигне достатъчно, за да може да определи по звука, който щеше да чуе, дали има някаква съществена разлика от ехото на по-ниска височина. Разперпи криле в планиращо положение, като изпрати отсечен вик през проливния дъжд в тъмнината.

Ехото долетя обратно и за първи път в Джим проблясна надежда. Защото това, което чуваше, по същество бяха същите звукове — ту остри, ту приглушени, указание за редуване на силно и слабо отразяващи повърхности. Ехото идваше от същите посоки, които бе установил преди, но сега бе по-слабо — явно доказателство, че силата му можеше да се използва като показател за височината.

Опитите му го увлякоха. Шансовете да разбере навреме нещо, което да му помогне да се приземи благополучно, все още изглеждаха малки. Но пък преди това бяха безкрайно малки.

Продължи ту да лети, ту да планира, като експериментираше на различни височини. Алтернативата живот или смърт го принуждаваше да се учи — способността му да анализира това, което чуваше, бързо се усъвършенстваше. Слухът му не само ставаше по-чувствителен, но и по-селективен, така че вече бе в състояние да различава долу не два, а около пет-шест вида повърхности. Дори долавяше тънки нотки от остро, почти метално ехо, което може би бе указание за поток или река.

Освен това малко по малко, умението му да използва информацията, която носеше ехото, се увеличаваше. Постепенно като на фотонегатив изгради в съзнанието си представа за участъка отдолу. Сега можеше да пренебрегне два вида шум, които щяха да го откажат от опитите му, ако ги бе отчел по-рано — свистенето на падащия дъжд и монотонното плющене на капките в земята. Очевидно с волята на съзнанието можеше да контролира драконския си слух. Мина му през ум една мисъл: вероятно драконите имаха повече общи неща с прилепите, отколкото се предполагаше. Без съмнение крилете им приличаха на огромни криле на прилеп. Щом той бе в състояние да прави това, което сега опитваше, значи и другите дракони можеха. Изненадващо бе, че повечето от тях смятаха нощта за време, в което не може да се лети, освен ако луната не свети ярко.

Разбира се, сети се Джим, драконите имаха различна ориентация в тъмнината в сравнение с хората. Спомни си как се бе чувствал в драконските пещери — не бе получил дори и лек пристъп на клаустрофобия. Като дракон, не му пречеше да е под земята или обгърнат от тъмнина. По същия начин в избата на съдържателя Дик не се бе разтревожил от обстоятелството, че докато бе ял, факлата беше изгаснала. Тъмнина като тази и неспособността да вижда не го измъчваха. Вече разбра истинската причина за страха на другите дракони да летят нощем когато не виждат — те смятаха горната земя за странно и опасно място и липсата на светлина бе добро извинение да не излизат. Към Горбаш, спомни си Джим, се отнасяха почти като към ненормален дракон заради това, че прекарва горе толкова много време. Сега необикновеното чувство на Горбаш, допълнено с обикновеното отношение на Джим към земята като към хубаво място, откри цял нов аспект в нощния полет на един дракон.

Междувременно, въпреки че все повече си изясняваше контрола върху положението си, Джим нямаше как да определи височината, на която се намираше. Безполезно бе да знае, че слиза към земята, ако не можеше да разбере кога вместо да слиза, ще се озове ненадейно върху нея!

Имаше само едно решение — да полети надолу към по-силното ехо и, рискувайки, да слезе към повърхността, като се надява, че когато приближи, дори в тази тъмна нощ ще има достатъчно светлина, позволяваща му да спре навреме. Този опит приличаше малко на игра на руска рулетка, но нима имаше друг избор?

Като се наклони под възможно най-малък ъгъл, той започна да се спуска. Тогава за втори път го обзе вдъхновение. Сети се за звука с особено остър нюанс и за предположението си, че идва от река или ручей със силно отразителна повърхност. Леко промени посоката си към това ехо. В случай, че му бе писано да се разбие, щеше да има повече шансове, ако се приземи във вода отколкото на земята или върху бодливите корони на дърветата

Продължи да се снижава, като едновременно с това издаваше звукови импулси. Ехото се връщаше все по-остро и все по-бързо. Напрягайки очите си, той се взираше напред, но всичко, което виждаше, бе тъмнината. Повърхността се приближаваше все повече и повече, но още не се различаваше абсолютно нищо.

Внезапно спря, при което опашката му, провесена зад него, плясна във водата. След миг се издигаше отново и кълнеше глупостта си.

Разбира се, дявол да го вземе! Глас, слух… напълно бе забравил носа си. Изведнъж му бе замирисало на вода! Може би драконското му обоняние бе несравнимо със свръхчувствителния природен инструмент на Ара, но бе много по-силно от човешкото. Инстиктивно спря да се издига и отново започна да се плъзга бавно надолу към ехото, долитащо от водата. Този път обръщаше внимание и на това, което подушваше носа му.

Съзнателното усещане, помисли си той, е нещо чудесно. Трябваше да е почувствал мириса който сега нахлуваше през ноздрите му, и при предишното си спускане, но не му бе обърнал внимание, тъй като не беше очаквал, че може да използва обонянието си като средство за ориентиране. Вдъхна дълбоко и подуши не само водата, но и тревата, боровите иглички, листата и влажната пръст.

Спусна се към мястото, където сега знаеше, че има вода и усети мириса на почва вляво и вдясно от него. Бе прав: долу имаше река, широка може би четиредесет и пет метра.

Снижи се, докато опашката му допря водата, после леко се издигна и се понесе, воден от мириса на почва вдясно. Започна да се спуска под ъгъл към нея и…

Хоп! Спря точно навреме, след като подуши пред себе си брястова гора. Дърветата се издигаха над десния бряг на деветметрова височина. Зад тях долавяше мириса на трева и почва. Понесе се зад дърветата, над самия бряг, после пак промени посоката си към реката, още веднъж…

И падна право във водата.

Последва силен плясък. Оказа се обаче, че в близост до брега, реката достига само до раменете му — може би бе дълбока колкото един човешки бой. Постоя известно време в нея, обливан от бавното хладно течение, и се наслади на чувството, че е в безопасност отново на повърхността на земята. След малко бързите удари на сърцето му се забавиха. Той се обърна и се изкачи на брега, замаян от успеха.

С раздразнение се упрекна, че не е съумял да кацне безопасно върху самия бряг. После отхвърли тази мисъл. В приземяването на твърдо имаше доста голям риск. По-разумно бе да изчака, докато още упражни новото си умение в нощно летене.

Опянението му започна да преминава. Беше голям успех, че е оживял и се е измъкнал от мраколаците, но все още нямаше придружители или план за действие.

Не представляваше кой знае каква опора за Анджи, за да злоупотребява с надеждите й за спасение, с вина си помисли Джим, но бе всичко, което тя имаше. Реши да изчака до сутринта, за да се издигне и опита да открие Брайън и останалите. После си спомни за обещанието си първо да им помогне в превземането на замъка на сър Ху де Боис. Промяната на решението му вероятно щеше да е достатъчно основание за другите да се считат свободни от всякакво задължение, свързано с Анджи. Дори и да не го направеха, сега Джим осъзна колко му е трудно да разбере странните си нови приятели. Всички те, дори хората, мислеха и действаха според норми, напълно различни от неговите. Бяха необикновен пример за това, как двама могат да имат общ език, а съвсем различен начин на мислене. Необходимо бе да се нагоди към начина на разсъждение и към чувствата на средновековните си приятели, преди да направи още грешки към тях и явно Каролинус трябваше да му помогне.

Вдигна глава. Почти бе спряло да вали, докато се бе занимавал с приземяването и с мрачните си разсъждения. Изглеждаше, че облаците малко по малко се разкъсват. Стори му се, че зад част от тях видя млечен проблясък — вероятно на лунната слетлина, която се мъчеше да пробие.

Ако луната се покажеше… а дори и без нея, трябваше да успее да полети и да открие отново Звънящата вода. Мускулите на крилете му, доскоро уморени от усилията, сега отново бяха отпочинали — още един пример за удивителната драконска сила и издръжливост. Много жалко, че драконите не можеха да бъдат изследвани от компетентни физиолози, зоолози и ветеринарни лекари, за да се открие източникът на тези физически способности.

Джим излетя с отскок във въздуха. Вече не валеше и след малко, докато се издигаше в посока, която, както само можеше да се надява, бе към къщата на Каролинус, луната се показа и разкри сребристо-черен пейзаж на около триста метра под него. Пет минути по-късно небето напълно се изчисти и той се носеше към горите, в които бе скътана Звънящата вода — сега ги виждаше пред себе си, на не повече от две мили. Бе се отклонил от правилната посока само с около пет деления на компаса.