Драконът и Джорджът

ГЛАВА 8

Продължиха мълчаливо един до друг. Докато яздеше, Брайън гледаше упорито и обидено напред. Джим беше зает да привиква с мисълта, че рицарят ще му бъде придружител.

В действителност не беше обърнал голямо внимание на Каролинус, когато той повтори думите на бръмбъра, че Джим трябва да намери придружители, за да му помогнат да споси Анджи и да се изправи срещу Тъмните сили. Но доколкото бе обмислял това, смяташе да избира кои да се присъединят към него. Не си бе представял, че те сами ще му се предлагат.

Очевидно нямаше пречки Брайън да не е подходящ за придружител. Явно не му липсваше смелост и видът му доказваше, че има някакъв опит в битки. Но като се изключи това, какво знаеше Джим за този човек? Нищо в действителност, единствено името му, въоръжението му и коя бе неговата дама.

От друга страна, на харизания кон зъбите не се гледат. Каролинус беше казал, че Силите действат и бе дал да се разбере, че обитателите на този свят ще бъдат разделени на два лагера — Тъмните сили и тези, които като Джим им се противопоставят. Ако това беше вярно, значи трябваше да е възможно да се установи към кой лагер принадлежи всеки отделен човек, като се наблюдава с кого се събира и какво прави.

Брайън се бе приобщил към Джим. Значи по това определение принадлежеше към лагера против Тъмните сили.

Джим прекъсна мислите си и осъзна, че рицарят все още язди до него навъсен, явно готов да избухне. Трябваше да последва някакво извинение.

— Сър Брайън — каза Джим малко неловко, — извини ме, че не те разбрах, когато предложи услугите си като придружител. Причината за това е, че нещата са различни там, откъдето идвам.

— Несъмнено — отговори Брайън, без да се усмихне.

— Повярвай ми — каза Джим, — това не беше някаква шега. Бе просто липса на… ъ-ъ… съобразителност, която ми попречи да разбера за какво говориш.

— А-ха — отвърна Брайън.

— Естествено, не бих и могъл да искам по-добър придружител от джентълмен като теб.

— Правилно.

— И съм премного радостен, че си с мен.

— Наистина.

Джим имаше чувството, чу чука на вратата на къща, чийто собственик е вътре, но упорито отказва да отговори. Започна да изпитва досада. Хрумна му една идея, която го накара почти видимо да се усмихне. Пренебрегването на обичаите на друг народ можеше да има и обратен ефект.

— Разбира се, ако още отначало знаех номера на социалната ти осигуровка — каза той, — щеше да е различно.

Очите на Брайън пробляснаха. Продължиха да пътуват мълчаливо един до друг още около минута, след което рицарят проговори отново:

— Номера, сър Джеймс?

— Ами да — каза Джим, като повдигна веждите си. — Номерът на твоята социална осигуровка.

— Да ослепея, ако някога съм чувал за такова нещо!

Джим съчувствено изцъка с език.

— Не е чудно, че ти се е сторило необичайно от моя страна, когато не разбрах предложението ти да ми бъдеш придружител. Там, откъдето идвам, не може да се предприеме нищо, ако не е известен номерът на социалната осигуровка на един джентълмен. Естествено си помислих, че криеш твоя поради някакви лични причини. Ето защо не ми хрумна, че предлагаш да ме придружиш.

— Но аз нямам какво да крия, по дяволите! — запротестира сър Брайън.

— Нямаш?

— В името на Свети Джилс, не!

Джим отново изцъка с език.

— Това е проблемът, когато живееш в провинцията — каза огорчено сър Брайън. — Вероятно в Двора използват тези, какви ги нарече, номера от година, а никой от нас тук не е и чувал за тях.

Продължиха мълчаливо още малко.

— Ти имаш, предполагам? — попита Брайън.

— Ами, да — бързо отвърна Джим. Изрови от паметта си — 469-69-9921.

— Дяволски прекрасно число.

— Е… — Джим реши, че при създалата се предпоставка може да повдигне реномето си. — Все пак съм барон в Ривъроук.

— О, разбира се.

Пояздиха още малко.

— Мисля си… — каза сър Брайън.

— Да, сър Брайън?

Брайън се покашля.

— Ако имах и аз някакъв собствен номер, би ли се осмелил да предположиш какъв ще е той?

— Е… не зная…

— Добре, добре. Разбирам, че не биваше да те питам. Това ме представя в неблагоприятна светлина. — Брайън се обърна разтревожен към Джим. — Кажи ми номера, който ми даваш, и аз няма да разисквам…

— Не мисли за това — каза Джим.

— Все пак си мисля.

— Не трябва — настоя Джим. Започваше да се чувства малко виновен. — Сигурен съм, че номерът ти, ако имаше такъв, щеше да е много голям.

— Не, не. Вероятно съвсем обикновено число. Какъв съм аз в края на краищата? Един провинциален неженен рицар. Не мога да пея като менестрелите или да върша друго подобно нещо.

— Подценяваш се — неловко каза Джим. Лъжата загрубяваше. — Не знам какъв би бил официалният ти номер, но предполагам, че в моята страна той щеше да е най-малко — бързо преброи наум цифрите в своя номер — 387-22-777.

Очите, с които го погледна сър Брайън, бяха кръгли като чинии.

— Наистина? Така ли мислиш? Всичко това?

— Най-малко толкова.

— Брееей. Какъв беше?

Джим бавно повтори няколко пъти номера, който му бе казал, докато рицарят го научи наизуст. Продължиха заедно развеселени. И си бъбреха като стари другари. Всъщност като в дружина, помисли си Джим.

Брайън престана да се държи хладно и охотно се разприказва. Най-често темата за разговор бе лейди Джеронд, тя явно се отличаваше не само като най-красивата между жените, но и като притежателка на всички таланти и добродетели. Извън тази тема обаче рицарят сякаш представляваше съкровищница на местните клюки — мръсни и нецензурни. Джим никога не бе мислил, че могат да го шокират лесно, но това, което чу, го порази.

Всъщност той се учеше бързо. Първоначално подсъзнателно бе причислявал езика и действията на сър Брайън към неясния полувикториански стил на английските актьори, които повечето американци възприемаха от театъра. Сега, когато познаваше по-отблизо рицаря, собствените му представи тотално се разрушаваха.

Най-напред Брайън бе изцяло прагматичен, човешки. „Земен“ може би бе най-подходящата дума. Това, което представляваше табу за него, се свеждаше до религията и до сума ти идеали и принципи. Интересно, напълно бе в състояние да идеализира една съвсем абстрактна представа и в същото време да проявява брутално откровение, когато я възприема като специфична реалност — без да осъзнава противоречието на тези две неща. Например Джим научи, че за Брайън кралят е един от най-великите хора, Богу равен, избран за владетел по закон Господен, за когото той би умрял, ако трябва, и в същото време е изкуфял старец, пиян през половината от дните си, на когото не може да се има доверие при вземане на важни за кралството решения. Лейди Джеронд бе богиня, издигната на пиедестал над грубите мъже, и същевременно съвсем обикновен физичен обект, към който Брайън се отнасяше доста фамилиарно.

Джим все още се опитваше да намери общото между това двойствено отношение на рицаря и закономерностите на другите неща — интелигентни дракони, говорещи бръмбари и Тъмни сили, станали му известни досега в този свят, но светлината започна да чезне и Брайън предложи да потърсят място за пренощуване.

Бяха оставили далече зад себе си тресавището и пътували няколко часа на североизток през доста неприятната гора, над която вчера Джим бе прелетял с чувството на задоволство, че не е на земята. За щастие вече я бяха преминали и сега се намираха в друга, много по-приветлива гора. Тук също растяха борови и брястови дървета, но по-големи. Те заглушаваха оплетената растителност под тях и това улесняваше ходенето. Накрая стигнаха до малка полянка, покрай която минаваше поточе. Огряно от последните лъчи на следобедното слънце, процеждащи се през горните клони на дърветата, това място изглеждаше почти толкова примамливо колкото имението на Каролинус до Звънящата вода.

— Мисля, че тук е достатъчно добре — с радост отбеляза Брайън.

Той слезе и разседла коня си, откъсна няколко шепи трева и го разтърка с нея, а после го завърза с дълго въже, за да може свободно за пасе. За себе си Брайън извади от дисагите нещо черно. Очевидно беше пушено месо. За Джим нямаше нищо и въпреки че стомахът му болезнено напомняше за себе си, не можеше да вини рицаря, че не му предлага да си разделят храната. Тя стигаше за един човек, но за дракона представляваше само оскъдна хапка. Утре, зарече се Джим, щеше да намери някакво извинение, за да остави Брайън за малко и да си хване кравичка… или нещо подобно.

Видя, че Брайън пали огън. Отначало наблюдаваше това с чисто академичен интерес, тъй като неотдавна бе открил безразличието си към външните температури. Но скоро слънцето се спусна над дърветата, променливата светлина доби цвета на яркочервена кръв и около тях започнаха да се надигат огромните сенки на заобикалящите ги дънери. Сухите опадали клони, които Брайън бе събрал, горяха с игрив пламък и сред сгъстяващия се мрак огънят се превърна в единствената гледка, излъчваща радост.

— Става студено — отбеляза Брайън, като сви рамене, надвесен над огъня.

Беше свалил шлема, ръкавиците, както и бронята от краката си, само горната част на тялото му оставаше покрита с метал. Косата му, оправена от натиска на шлема, бе бухнала като грива. Както бе застанал с лице към огъня, тя блестеше с червеникавите проблясъци на пламъците.

Джим се примъкна към огъня от другата срана. Не му беше хрумнало, че през нощта става студено, но усети как със залеза на слънцето го обхаща някаква душевна депресия. Гората около тях, толкова приветлива през деня, добиваше с приближаването на нощта злокобен и застрашителен вид. Оглеждайки се наоколо, Джим почти можеше да се закълне, че обкръжаващият ги мрак бе нещо материално, което се опитва да връхлети върху тях и единствено танцуващите пламъци на огъня го възпират.

— Къде се намираме? — попита той.

— Линхамската гора — отвърна Брайън. Той също се взираше в стената на нощта, заграждаща огнения кръг. — Обикновено не е чак толкова лошо място, но в тази нощ е различно, не мислиш ли, сър Джеймс? Човек има чувството, че нещо се крие някъде там, в тъмнината.

— Да — съгласи се Джим и усети леко неволно потръпване.

За драконските му чувства описанието на Брайън бе неприятно точно — наистина му се струваше, че нещо сякаш пълзи в гората, някъде зад светлината на огъня и обикаля лагера, като изчаква възможност да ги нападне.

— Звезди — рече Брайън и посочи нагоре.

Джим погледна между върховете на дърветата. Сега, когато слънцето бе напълно залязло, се виждаха няколко звезди. Но докато ги наблюдаваше, те започнаха да изчезват една след друга, сакаш под небето бе спусната невидима завеса.

— Облаци — каза Брайън. — Е, ето и нещо хубаво. Когато е облачно, утрото не е така студено както при ясно небе. Ако беше ясно, щях да се осмеля да предположа, че ще падне скреж преди изгрев. Студено е за това време на годината.

Облаците, които сочеше Брайън, вече бяха покрили видимата част на небето над върховете на дърветата. Сега полянката беше обвита в непрогледна тъмнина.

Рицарят седна полека и започна да поставя на краката си набедрениците, които преди това бе свалил.

— Какво има? — попита Джим. — Защо го правиш?

— Това не ми харесва — кратко отвърна Брайън. — Нещо не е наред тази нощ. Каквото и да е, ще ме завари въоръжен и в готовност.

Той приключи с обличането на бронята си и отиде да вземе шлема и копието, които бе оставил на едно място със седлото и другите принадлежности. Опря дебелия край на копието в земята до огъня, като го държеще с дясната си ръка така, че острието сочеше нагоре. Сложи шлема си и остави забралото отворено.

— Нека застанем един срещу друг от двете страни на огъня, сър Джеймс — каза той. — По този начин ще можем да наблюдаваме навсякъде около нас, докъдето стига светлината.

— Добре — съгласи се Джим.

Застанаха лице срещу лице. След малко се чу шум — отначало много слаб и далечен.

— Вятърът — отбеляза Брайън.

Наистина бе свистенето на вятъра. Можеха да го чуят в далечината — сякаш се промъкваше между храстите и стъблата на дърветата.

Свистенето се увеличи, стихна и се пренесе от другата им страна, но се чуваше все така далечно. После започна постепенно да се приближава, сякаш претърсваше гората и ей-сега щеше да ги стигне. Стояха на полянката, стаили дъх; движеше се само топлият въздух от игривите пламъци. Брайън хвърли още сухи клони в огъня.

— Специалните ми благодарности към Свети Джилс, чийто ден е днес — промърмори рицарят — и под чието внушение събрах достатъчно дърва до изгрева.

Вятърът се приближаваше. Чуваха го как бушува около тях. Духаше все по-силно и там, откъдето минаваше, клоните въздишаха и стенеха. Сега бе силен, толкова силен, че трябваше да извисяват гласовете си над шума, за да могат да разговарят. После изведнъж ги връхлетя.

Нахълта върху полянката с внезапна сила и за момент имаше опасност да ги отнесе. Тъмнината изтръгна от огъня дълга лента от искри и пламъците почти угаснаха. Изведнъж мракът около тях ги обгърна и ги посипа дъжд от сухи клони и мъртви листа.

После вятърът стихна така бързо, както бе връхлетял. Огънят пак запламтя и отблъсна тъмнината. Без никакво предупреждение последва тишина.

Вятърът бе изчезнал.

Брайън въздъхна леко през отвореното забрало на шлема.

— Продължавай да наблюдаваш, сър Джеймс — тихо каза той. — Сега ще дойде.

После го чу.

Отначало шумът бе много тих и далечен, помисли си, че само ушите му бучат. След това го долови малко по-ясно и можа да го определи — продължителен тънък писък като вятър, първо далечен, после постепенно приближаващ се. Почувства нещо безумно в този писък, нещо, от което по драконския му врат неволно полазиха тръпки.

Усещането го разстрои повече отколкото самият звук. Какво имаше в нощната гора, от което се страхуваше дори един дракон? Отвори уста, за да попита Брайън, но въпросът заседна в гърлото му. Обзе го почти суеверен страх. Ако попиташе рицаря и той му отговореше, това, което се движеше наоколо, можеше да стане напълно истинско. Докато не знаеше нищо за него, всичко можеше да бъде илюзия, кошмарен сън, от който ще се събуди в някоя слънчева утрин.

Но както стояха, пищенето постепенно се засили и приближи — не беше кошмар, от който можеше да се събуди.

— Сър Брайън — промълви той накрая, — какво е това?

В сянката на осветения шлем очите на рицаря странно пробляснаха.

— Не знаеш ли? Мраколаци, сър Джеймс.

Щом Брайън произнесе определящата дума, някакъв спомен, съхранен от плътта и кръвта на Горбаш, се предаде в съзнанието на Джим и без повече въпроси той разбра кък изглеждаха тези нощни ловци, които кръжаха около огъня и около тях все по-близо и по-близо. Видя ги в съзнанието си — приличаха на кръстоска между плъх и пор, с формата и големината на дребно куче. Когато бяха достатъчно близо, очите им имаха червен блясък, отразяващ светлината на пламъците, но черните им, покрити с груба козина тела оставаха невидими в тъмнината, докато обикаляха лагера зад светлината на огъня. А от гърлата им непрестанно излизаше безумен писък, който подобно на пипалата на паяк пъплеше по гърба на Джим чак до мозъка му.

— Какво правят тук, толкова далеч от морето, само дяволът знае. Обикновено обитават студените морски брегове. Малките животни по плажовете и клетите корабокрушенци, които имат нещастието да бъдат изхвърлени на брега, постоянно стават техни жертви. Това са врагове, срещу които моята сабя и твоите нокти, сър Джеймс, няма да помогнат.

— Ако се приближат достатъчно…

— Няма, докато разумът не ни е напуснал. Това са страхливи същества и оръжието им е лудостта.

— Лудостта? — повтори Джим. Думата прониза тялото му като ледена кама.

— Какво друго може да означават писъците им? — каза Брайън. — Според преданието са се вселили в душите на други животни, умрели в лудост или в жестоки мъчения. Така, напълно обезумели, те издават нощем своите писъци, с които влудяват съзнанието на хората. Не знам как е при теб, сър Джеймс, но на мен Свети Джилс винаги ми е бил добър приятел и не напразно ме е накарал да събера огромната камара дърва. Моят съвет е да се обърнем към този добър светия, към Бог и неговите ангели, защото тук никой друг не може да ни помогне.

Рицарят изтегли сабята си, опря острието й в земята пред себе си, хвана дръжката с две ръце и сведе глава над нея в молитва. Джим стоеше неподвижно, наблюдаваше мъжа в броня, огъня и окръжаващата ги тъмнина и слушаше постоянно засилващия се писък.

Самият той изобщо не беше религиозен и в този необикновен момент нещо в него се разбунтува при мисълта да се обърне или да се престори, че се обръща за помощ към вярата. От друга страна, не можеше да не завиди на Брайън затова, че е в състояние да намери такава защита.

Защото каквато и да бе истината за душите на животните, умрели в лудост или в мъчения, не можеше да отрече факта, че част от писъка преминаваше безпрепятствено през логиката на разума и стигаше до примитивните кътчета на подсъзнанието му, като опъваше струните на атавистичния страх, за който Джим не бе подозирал, че притежава. Дълбоко в себе си, още в момента, когато осъзна, че писъкът не е шум в ушите му, изпита желание да се обърне и да хукне. Да се обърне и да бяга, докато спре да чува този звук или докато сърцето му се пръсне от тичане.

Сигурно всички жертви на мраколаците в крайна сметка са постъпвали така — тичали са, докато им стигнат силите и тогава черните кръвожадни изгърбени същества са заобикаляли изтощената си и безпомощна плячка, убивали са я с писъка си и са я изяждали. Джим осъзна, че докато може да владее психиката си, не бива да бяга, иначе щеше да бъде загубен Трябваше да стои като Брайън и да се бори с измъчващия го шум.

Не можеше да последва примера на рицаря, но сигурно имаше и други начини за защита срещу виковете на мраколаците. Таблиците за умножение?

Опита. За момент успя да се концентрира върху тях и се поздрави, че е открил оръжието. Но след като изреди всички таблици, които знаеше, и започна отново, откри, че при втория път писъците се заглушаваха по-слабо. А третото изброяване изобщо не му помогна — все едно, че тихичко шепнеше безсмислени думи.

Зарови в съзнанието си, доколкото му позволяваха писъците на мраколаците, които сега се чуваха на не повече от петдесет метра от лагера. Търсеше нещо по-силно от таблиците за умножение, с което да им противостои. В отчаянието си започна да рецитира съдържанието на докторската си дисертация върху промените на социалния бит вследствие на разрастването на градовете във Франция по време на Стогодишната война. Нощ след нощ, изнурен от всекидневната работа, той бе седял над единствената светлина от лампата на бюрото си и се бе блъскал над тази дисертация. Ако сред всичките му познания имаше магия, която можеше да го защити, това трябваше да е тя.

— …Изследването на непосредствените ефекти от английското военно нахлуване в Западна Франция през двете десетилетия след 1350 година — шепнеше той — показва значителен процес на промяна, неосъзнаван от повечето хора, въвлечени в него. Особено пристанището в Бордо…

Изведнъж с радост забеляза, че има ефект. Цялата тази среднощна многочасова работа върху дисертацията бе изградила в съзнанието му един механизъм, твърде мощен, за да бъде спрян от писъците на мраколаците. Докато повтаряше думите, той сякаш бе изолиран от тях чрез бариера, в която долитащите им гласове се удряха с безопасен звук. В завършен вид дисертацията бе излязла двеста и двадесет машинописни страници. Нямаше да стигне скоро до края й както при таблиците за умножение. Хвърли поглед през огъня към Брайън и видя, че той продължава да се моли. Никой от тях не отдели време да каже нещо на другия, но Джим даде знак с очи, че се справя. Стори му се, че Брайън го разбра и отвърна по подобен начин.

Мраколаците бяха вече съвсем близо — непосредствено зад кръга на огнената светлина, и воят им бе толкова пронизителен и обсебващ, че Джим чуваше трудно собствения си глас. Независимо от това с Брайън продължаваха да се държат и хищниците не смееха да ги нападнат в тъмнината, докато молитвите им даваха воля и сила да се защитават. Джим видя как Брайън се пресегна към земята и хвърли оше сухи клони в огъня.

Пламъците избуяха от новите дърва и, напрягайки очите си, Джим като че ли съзря за момент как призрачните сенки се отдръпват назад в тъмнината.

Нощта се изнизваше.

Огънят пламтеше. Мраколаците продължаваха да обикалят, без да спрат за момент влудяващите си крясъци. Грачейки с пресипнали от дълга употреба гласове, Джим и рицарят стояха над огъня с лице един срещу друг. Сър Брайън леко се олюля от умора и Джим също усети как се унася от изтощение. Тъмнината ги обграждаше все така плътно. Свежият влажен полъх на изгрева се носеше във въздуха, но до настъпването на зората имаше още време.

За първи път откакто бе започнал да повтаря дисертацията си, Джим усети, че под влияние на натиска от гласовете на мраколаците бариерата, която бе издигнал, се огъва. От изтощение се унесе, загуби мястото, докъдето беше стигнал, после го откри отново. Но в тази секунда на слабост ефектът от писъците намери опорна точка за действие. Те започнаха да проникват с постоянно нарастваща сила през думите, които Джим произнасяше с мъка.

Осъзна, че Брайън е спрял да говори. Той също замълча и така стояха вперени един в друг през огъня, а писъците се носеха с пълна сила около тях и се извисяваха триумфално в нощта.

Рицарят обърна сабята си, хвана я с две ръце за острието и я вдигна нагоре.

— В името на Бога — каза Брайън с толкова одрезгавял глас, че Джим едва го разбра, — нека ги нападнем, докато все още имаме сила.

Джим кимна. В крайна сметка бе по-добре да посрещнат смъртта, отколкото да побягнат в безумен страх. Заобиколи огъня и застана до Брайън.

— Сега — каза рицарят с това, което бе останало от гласа му, като вдигна сабята над главата си.

Но преди да се сблъскат с обкръжаващия ги невидим враг, един вик, малко по-силен от писъците, разцепи тъмнината от дясната им страна. Звуците, които ги бяха докарали до ръба на лудостта, внезапно утихнаха. Последва шум, предизвикан от крилете на многобройни дребни летящи същества, които се промъкваха през клоните.

Точно отпред прозвуча още един вик, този път малко по-нататък. Настъпи момент на очакване, през който шумът от криле почти затихна в далечината, а след това се чу трети вик, все още на разстояние.

— В името на Свети Джилс — прошепна рицарят в тишината. — Нещо ги избива…

Едва го бе изрекъл, когато четвърти вик долетя този път от доста далеч. Последва гробна тишина.

Брайън се размърда сковано, за да стъкне огъня. Той запращя, припламна наново и сенките пак се отдръпнаха на разстояние. Джим се взря пред себе си.

— Виж — посочи той, — мисля, че…

Брайън погледна. Краят на едно облаче се отместваше от звездите, които все още се виждаха, а зад тях небето светлееше.

— Да, зората — каза Брайън.

Стояха и наблюдаваха как се зазоряваше, а звездите се стопяваха и ставаха невидими.

— Но какво бе това, което ни спаси? — попита рицарят.

Джим поклати глава.

— Не знам — каза пресипнало той. Не мога да се сетя какво…

Млъкна.

Нещо се движеше — бе по-черно от все още тъмните сенки зад огнения обръч.

Прошава отново, бавно се приближи и се показа на светлината. Пред тях стоеше четирикрако същество със зелени очи, голямо колкото дребно пони. От полуотворената му тясна и удължена муцуна се показваха бели лъскави зъби и език, червен като огнените пламъци.

Беше вълк. Вълк, два пъти по-голям от най-големите вълци, които Джим беше виждал в зоопарк или на филм. Зелените очи погледнаха покрай рицаря и огъня и запламтяха свирепо към Джим.

— Значи ти си бил — прозвуча груб глас иззад стоманените челюсти. — Така си и мислех. Не че това би променило нещата.