Драконът и Джорджът

ГЛАВА 22

Каролинус удари отново с края на жезъла си в твърдия пясък.

— Достави! — изкрещя той.

Отново зачакаха. Късите секунди се нижеха в минути.

— В името на Силите! — изведнъж в С. Каролинус сякаш отново се вля енергия. Гласът му отново звучеше мощно и магьосникът изглеждаше с петнадесет сантиметра по-висок.

— Ще ни се подигравате ли? Ревизионен отдел!

Тогава се случи нещо, което Джим никога нямаше да забрави. Паметното в него бе не същността, а мащабът на събитието. Без предупреждение цялата земя проговори, морето проговори, небето проговори! И всичко проговори със същия, единичен басов глас, който преди бе отвръщал на Каролинус от невидимото въздушно пространство в присъствието на Джим. Този път обаче в гласа нямаше нищо извинително или шеговито.

— ДОСТАВЯНЕ! — изтрещя той.

Почти в същата секунда от черния сводест приземен вход на кулата бързо излезе нещо тъмно. Понесе се по склона надолу към тях сякаш плуваше, но пристигна твърде бързо за скоростта, с която се движеше. Представляваше матрак от елови клони, чиито иглички бяха все още свежи и зелени. И на този матрак лежеше Анджи, затворила очите си.

Матракът стигна до тях и се спусна на земята в краката на Джим.

— Анджи! — възкликна той, като се наведе над нея.

За момент го обхвана силен страх, но после видя, че тя диша равномерно и спокойно, сякаш просто спеше. Всъщност, докато я наблюдаваше, тя отвори очи и го погледна.

— Джим! каза Анджи.

Скочи на крака, обви ръце около покрития му с люспи врат и увисна на него. Сърцето на Джим се преобърна в гърдите му. Съвестта го загриза като трион, затова, че не бе мислил поече за нея през изминалите дни, затова, че не бе успял да дойде тук по-рано.

— Анджи… — промърмори нежно той. и тогава му хрумна нещо. — Анджи, откъде разбра, че това съм аз, а не някой друг дракон.

Анджи го пусна, погледна го и се засмя.

— Да разбера, че си ти! — възкликна тя. — Как мога да сгреша след цялото това време в главата ти…

Замълча изведнъж и се погледна надолу.

— О, отново съм в собственото си тяло. Така е по-добре. Така е много по-добре!

— Глава? Тяло? — съзнанието на Джим се колебаеше между два невероятни въпроса и накрая избра този, който звучеше по-зловещо. — Анджи, в чие тяло беше ти?

— В твоето, разбира се — отвърна тя, тоест бях в съзнанието, което се намира в твоето тяло или по-точно в тялото на Горбаш. Поне бях… освен ако сега не сънувам. Не, ето ги и всички тях, точно както трябва — Брайън, Дафид, Даниел и останалите.

— Но как и възможно да си била в съзнанието ми? — попита Джим.

— Тъмните сили или както се наричаха, ме сложиха там. Отначало не разбрах. Веднага след като Брай ме донесе тук, ми се приспа и легнах върху тези елови клони. Следващото нещо, което помня, е, че бях в главата ти и виждах всичко, което става. Можех да кажа какво си мислиш и почти можех да ти говоря. Отначало ми хрумна, че е станало някакво объркване или че може би Гротлоуд се е опитал да ни върне и този път ни е смесил заедно. После разбрах.

— Разбра?

— Тъмните сили ме бяха сложили там.

— Тъмните сили? — попита Джим.

— Разбира се — отвърна спокойно Анджи. — Надяваха се толкова силно да желая спасението си, че да се опитвам да те подтикна да дойдеш сам тук, в Прокълнатата кула. В просъница ми се стори, че чух как някакъв друг глас говори на Брай за начините, с които ще те накарат да тръгнеш след мен без помощта на придружители.

— Откъде са знаели? — намръщи се Джим.

— Нямам представа, но знаеха — отвърна Анджи. — Така че когато си спомних това, не ми бе трудно да се досетя кой ме е сложил в съзнанието ти и защо. Както казах, не можех точно да ти говоря, но можех да те накарам да се чувстваш тъй, както аз се чувствах, като ти влияя умствено достатъчно силно. Помниш ли когато Брайън ти каза, че трябва да получи разрешението на Джеронд, за да стане твой Придружител и че двамата ще трябва първо да отидете до замъка Малверн? Нали помниш как внезапно почувства вина, че се отдалечаваш от кулата и от мен. Е, това бях аз, в твоето съзнание. Току що се бях събудила там и не разбирах нищо. После ми хрумна, че би се оказал в голяма опасност, ако продължиш сам към кулата, след като Каролинус е настоял първо да събереш придружители, и си спомних какво бях чула, докато заспивах. Свързах двете неща и спрях да желая да дойдеш тук, за да ме спасиш. В момента, в който го направих, можех да кажа, че мисълта да придружиш Брайън до замъка Малвърн ти се стори по-приемлива.

Тя спря да говори. Джим я гледаше втренчено, изпълнен с толкова много въпроси, че не можеше да реши какво иска да я попита най-напред. Сега, когато му остана време да обърне внимание, забеляза, че Анджи очевидно е пораснала при телепортирането си в този свят. Бе преценил Даниел като висока, но сега видя, че Анджи бе колкото нея. Не че така изглеждаше по-лошо. Напротив…

Каролиняс цъкна с език.

— Две съзнания в едно тяло — рече той като поклати глава. — Много странно! Много! Дори за Тъмните сили, това е излагане на риск. Може да бъде направено, естествено, но…

— Но чакайте! — Джим бе възвърнал гласа си. — Анджи, ти каза, че Горбаш също е бил в моето съзнание? Как е възможно?

— Не зная, но беше — отговори Анджи. — Той вече се намираше там, когато аз влязох. Все пак не можех да общувам с него. Ти някак си го беше заключил.

Джим потрепери вътрешно. Сега, когато Анджи разкри, че Горбаш е бил другото съзнание в главата му, той усети силно присъствието на първоначалния притежател на драконското тяло. Горбаш явно се бе върнал в собствената си глава в момента, когато Джим, останал сам с Анджи в драконската пещера, бе съборен от невидима сила. Сега можеше ясно да почувства Горбаш, който се мъчеше отново да вземе контрол над собственото си тяло.

— Три! — възкликна Каролинус, втренчен в Джим.

— Какво значи „заключен“? — попита Джим Анджи, като усети угризение на съвестта към дракона.

— Не знам как да го опиша по друг начин — отговори Анджи. Ти някак си потискаше съзнанието му с твоето — това е най-доброто обяснение, което мога да ти дам. Изобщо не виждах, както разбираш, просто чувствах това, което става. Горбаш не можеше да направи нищо, освен когато ти се разтройваше емоционално и го забравяше за момент.

— Три! — повтори Каролинус. — Три съзнания в един череп! Това вече е извън предела, Тъмни сили или който и да е друг! Ревизионен отдел, записвате ли всичко това…

— Не е по тяхна вина — каза гласът от нвидимия въздух.

— Не е…

— Не по вина на Тъмните сили, Горбаш е бил там — обясни Ревизионният отдел. — Те наистина преместиха съзнанието на Анджи при съзнанието на Джеймс, но отговорността за присъствието на съзнанието на Горбаш е извън обсега на нашия отдел.

— А! Объркана ситуация? — попита Каролинус.

— Несъмнено. Голяма каша. Така че, ако започнеш да оправяш нещата колкото може по-скоро…

— Разчитайте на мен — каза магьосникът. Обърна се към Джим и Анджи. — Добре. Какво искате? Да ви изпратя и двамата обратно?

— Точно така — отговори Джим. — Да вървим.

— Много добре — рече Каролинус. Погледна към Анджи. — И ти ли искаш да се върнеш?

За момент, преди да отговори, тя вдигна очи към Джим.

— Искам това, което иска Джим.

Джим се втренчи в нея ужасен.

— Що за отговор е това? — попита той. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид това, което казах — отвърна Анджи с нотка на упоритост в гласа си. — Искам каквото искаш и ти — това е всичко.

— Е, аз искам да се върна, естествено. Току-що го казах.

Тя се извърна.

— Много добре — съгласи се Каролинус. — Елате двамата тук, до мен…

— Чакай! — прекъсна го Джим. — Изчакай само минутка.

Обърна се с лице към Анджи.

— Какво става? — попита той. — Разбира се, че се връщаме в къщи. Какво друго можем да сторим? Нямаме избор!

— Разбира се, че имате избор — каза Каролинус раздразнено.

Джим погледна към магьосника. Старият човек изглеждаше уморен и сърдит.

— Казвам, разбира се, че имате избор! — повтори Каролинус. — Сега кредитът ви в Ревизионния отдел е достатъчен, за да се върнете. Можете да го използвате целия, за да си отидете, или да останете и да спестите част от него, което ще ви помогне да си устроите новия живот тук. Зависи от вас. Решавайте, това е всичко!

— Остани, Джеймс — бързо каза Брайън. — Малънконтри може да бъде твой, твой и на лейди Анджела, както обещахме по-рано. Заедно, нашите две имения и семейства ще бъдат твърде силни за който и да е враг.

Ара изръмжа с безмълвен звук. Но когато Джим го погледна, той се извърна.

Джим се обърна отново към Анджи. Чувстваше се напълно объркан.

— Ела — каза Анджи, като сложи ръка на масивното му драконско рамо. — Нека се поразходим и да поговорим за минутка.

Поведе го настрани от пътя. Спряха пред водата на ръба на сушата и Джим чу плисъка на малките вълнички в брега. Погледна надолу, в лицето й.

— Наистина ли знаеше всичко, което и аз знаех? — попита той.

Тя кимна.

— Всичко, което знаеше и си мислеше!

— Хмм — Джим си припомни една-две свои случайни мисли за Даниел.

— Ето защо смятам, че трябва да помислиш върху това.

— Но ти какво мислиш? — настоя той.

— Казах какво мисля. Искам това, което искаш и ти. Но ти какво искаш?

— Ами разбира се, искам да се върна към цивилизацията. Мисля, че и двамата желаем това.

Анджи отново не каза нищо. Беше много досадно. Втренчила се в него, тя като че ли принуждаваше думите му да увисват неподвижно във въздуха пред него.

— Хмм — изръмжа той на себе си.

Бе смешно, мислеше си Джим, да се предположи, че би желал друго, освен да се върне. В Ривъроук го чакаше работата му, а рано или късно щяха да намерят къде да живеят… е, нямаше да е дворец, но щеше да е поне стая с бокс. А по-късно, когато и двамата получеха преподавателски постове, можеха да се преместят в нещо по-добро. Междувременно там имаха и всички блаженства на цивилизацията — доктори, зъболекари, счетоводители, които да изчисляват сметките им, свободно време всяко лято, през което да правят каквото искат…

Още повече че всичките им приятели бяха там — Дани Кердак и е, Гротуълд… Тук имаше само сбирщина от странни характери, които бяха срещнали едва по-миналата седмица — Брайън, Ара, Каролинус, Даниел, Дафид, драконите и така нататък…

— Мътните да го вземат! — извика Джим.

Обърна се, за да отнесе решението си на Каролинус, а Анджи подтичваше до него. Никой обаче не гледаше към тях. Всички стояха с лице към приближаващите се фигури на Джилс о’Лоуд и мъжете с него. Малката дружина имаше окаян вид. Голяма част бяха ранени, но се усмихнаха въпреки изтощението си, когато започнаха да описват последното поражение на сър Ху, чиито войници сега бягаха към замъка Малънконтри.

— Ами сър Ху? — попита Брайън.

— Жив, за най-голямо нещастие — каза Джилс. — Въпреки, че се олюляваше на седлото си, когато го видях за последно. Един от моите хора заби стрела през бронята му и сега той губи кръв. С него бягат по-малко от половината му войници.

— Тогава можем да превземем Малънконтри, преди да успее да възстанови загубите си — възкликна Брайън. После се намръщи и обърна неувереното си лице към Джим. — Тоест бихме могли, ако имаме причина…

— Оставам тук — дрезгаво каза Джим на рицаря.

— Ура! — извика Брайън, подхвърли шлема си във въздуха и го хвана, сякаш бе дванадесетгодишно дете.

— Много добре — сприхаво каза Каролинус, — ако това е решението ти. Съзнаваш, изхарчиш ли кредита си в Ревизионния отдел, за да пренесеш собственото си тяло тук, няма да ти остане достатъчно, ако промениш решението си и поискаш да се върнеш откъдето си дошъл? Кредитът ти ще стигне, за да започнеш тук, но не и за да се пренесеш обратно.

— Разбирам. Естествено, разбирам това.

— Добре тогава. Отдръпнете се всички останали! Ще се появат две тела там, където сега има едно. — Каролинус вдигна тоягата си и удари края й в земята. — Появи се!

И той се появи.

Джим примигна. Озова се право срещу зловещите зъбати челюсти на драконска муцуна, намираща се на по-малко от петнадесет сантиметра от него; бе притиснал възглавница към тялото си, облечено в нещо, приличащо на болничен халат.

— За какъв се мислиш ти? — попитаха го драконските челюсти.

Джим направи няколко крачки назад предимно, за да не оглушее и за да погледне по-добре това, което бе срещу него.

— Горбаш? — каза той.

— Не се прави, че не ме познаваш! — извика драконът, когото Джим сега виждаше в пълен ръст.

Той, Горбаш беше много голямо и свирепо животно. По-голямо и по-свирепо, отколкото Джим бе съзнавал, пребивавайки в тялото му.

— О… разбира се, че те познавам — изпъшка Джим.

— Несъмнено! И аз те познавам. Трябваше. За какъв се мислиш, че да си присвояваш нечие друго тяло, да правиш с него каквото си искаш? През цялото време да го използваш както желаеш! Да го малтретираш, да поемаш рискове с него! Ще повярва ли някой какво направи този джордж с тялото ми още в първите дни, след като го завладя?

Горбаш се обърна умолително към останалите наоколо.

— Затвори ме напълно. Не ми даде да помръдна и мускул… в собственото ми тяло, забележете! После, преди да се осъзная, скочи с главата напред от една скала и започна да вършее с крилете ми така, че едва успях да ги накарам да махат нормално, за да не се разбием в скалите. След това почти накара магьосника тук да ни превърне в бръмбар. После летя толкова дълго, че крилете ми се схванаха. Тогава, вместо да почива, той заплува… забележете, заплува… през всякакви води в тресавището. Без изобщо да помисли за лапите ни и за злите морски костенурки или за гигантските морски миноги, идващи с прилива. И това е само началото. После…

— Аз… аз не съм влизал в тялото ти нарочно — запротестира Джим.

— Но със сигурност действаше така, сякаш е станало твоя собственост от момента, в който влезе в него! И не ме прекъсвай! — изрева Горбаш, като отново се обърна умолително към слушателите. — И това бе само началото. Заради него без малко да бъдем изядени от мраколаците, без малко да бъдем убити от рога на оня джордж и нито хапка храна или капчица пиене… ъ-ъ, освен оня път в хана. Но той не се смята!

— О, не се смята, нали! — извика Секо. — Чух за твоя пир в хана. Натъпкал си се с най-прекрасното месо, едва ли не без никакви кокали! Най-превъзходното превъзходно вино! Не е бил сър Джеймс този, който е искал да пресуши тази изба и го знаеш не по зле от мен…

— КАКВО? Млъквай, блатен дракон! — избумтя Горбаш.

Секо отскочи внезапно и се приземи нос в нос срещу Горбаш, който инстинктивно се изправи назад.

— Няма да млъкна! — изрева Секо. — Не трябва да млъквам! Аз съм добър, колкото и всеки друг дракон, блатен или не.

— Блатен дракон, предупреждавам те… — започна Горбаш, като застрашително изви криле и зина челюсти.

— Не ме плашиш! — извика Секо. — Повече не ме плашиш! Собственият ти правуйчо ме научи, че не трябва да се кланям на всеки. Смърт пред безчестие! Току-що се бих до смърт с дракон, голям колкото теб. Е, във всеки случай помогнах на вуйчо ти да го победи. Той не ме уплаши и ти не ме плашиш. Не си направил нищо, освен да се разхождаш с тялото на Горбаш, което Джим е използвал. Но ще се перчиш през следващите сто години и ще разказваш как си се бил със страшилище. Добре, прави го, но не се опитвай да ми заповядваш. Ще ти откъсна крилете!

И Секо изръмжа под самите зъби на по-големия дракон.

Горбаш наклони глава, изглеждаше разколебан.

— Да, и още нещо! — добави Секо. — Трябва да се засрамиш! Ако правуйчо ти беше жив, със сигурност щеше да ти го каже. Той бе истински дракон! Ти си само един от онези дебели пещерни гущери. Джеймс те направи известен, а всичко, с което отвръщаш, е да се оплакваш…

— Ха! — възкликна Горбаш, но не със същата сила, с която бе говорил преди това. Извърна се от Секо към останалите. — Не трябва да ме тревожи това, което един блатен дракон мисли. Вие, останалите бяхте наоколо и видяхте какво върши този джордж, присвоил тялото ми…

— И добре е направил! — рязко го прекъсна Даниел. — Нямаш вид на някой, на когото бих се доверила в бой срещу страшилище.

— Аз…

— Горбаш — каза Ара строго, — никога не си бил много умен…

— Но аз…

— Няма да стоя и да слушам как клеветят сър Джеймс — заяви Брайън. — Лицето на рицаря бе застинало и потъмняло. — Още една твоя дума, дракон срещу този добър рицар и галантен джентълмен и днес ще използвам повторно изкривената си от червея сабя.

— Аз ще ти помогна! — добави Секо.

— Достатъчно! — отсече Каролинус. — Дракони, рицари… мислите си, че на този свят няма друго, освен битки, та всички сте готови да се биете при най-малкия повод. Стига вече! Горбаш, още една твоя дума и можеш да станеш бръмбар, все пак.

Горбаш рухна изведнъж. Тупна на хълбоци и започна да издава задавени звуци.

— Не е нужно да ревеш! — каза Даниел малко по-меко. — Просто недей да ходиш насам-натам и да говориш глупости като тези.

— Но вие не знаете! — изстена Горбаш с басовия си глас. — Никой от вас не знае. Никой от вас не разбира какво значи това. В един момент си броя диаман… чистя си люспите, а в следващия съм в някаква малка магьосническа стая над земята и оня джордж… не знам дали беше магьосникът или не, се надвесва над мен. Естествено, изправям се, за да го разкъсам, но имам само някакво джорджовско тяло, без никакви нокти, да не говорим за зъбите… И много други джорджи идват и се опитват да ме хванат, но аз се отскубвам и се измъквам от този голям замък и някакви джорджи, облечени в синьо, с палки ме притискат и единият ме удря по главата с малката си палка. Тази джорджовска глава, която имах не можа да издържи дори такъв слаб удар. Следващото нещо, което помня, е, че съм пак в собственото си тяло, но този джордж, наречен Джеймс, е вече там и непрекъснато ме изтиква така, че не мога да направя нищо, освен ако е толкова зает, че почти да ме забрави. Не мога да сторя нищо, дори когато спи, защото тогава и тялото заспива и аз също трябва да заспя. Оня случай в хана, когато пихме малко вино, е единственият път, когато се освободих и ако не бях толкова гладен и жаден…

— Горбаш — прекъсна го Каролинус, — достатъчно.

— Достатъчно? О, добре. — Горбаш преглътна и млъкна. — Като говорим за вино, магьоснико — Брайън с леко прегракнал глас се обади в тишината, — можеш ли да направиш нещо? Вече втори ден откакто никой от нас не е ял. И от вчера не сме пили, а за пиене няма нищо дори сега, освен прясната вода от езерцата.

— Освен това, ако не друго — дочу се ясният глас на Даниел от мястото, където тя все още седеше до стрелеца, — Дафид се нуждае от подслон и топлина за през нощта и не е в състояние да върви. Не може ли твоят Ревизионен отдел да направи нещо за Дафид след всичко, което той направи за него?

— Кредитът му е в друга област — обясни Каролинус.

— Виж — намеси се Джим, — каза, че ако реша да остана, ще имам някакъв кредит в Ревизионния отдел, дори след пренасянето на тялото ми тук. Нека използваме част от него, за да получим храна, пиене и подслон за всички.

— Е, вероятно… — отвърна Каролинус като дъвчеше брадата си. — Само че Ревизионният отдел не разполага с кухня и изба за забавление. Но мога да използвам част от твоя кредит, Джеймс, за да преместя всички на място, където има наличие на храна и пиене.

— Давай — съгласи се Джим.

— Добре, тогава — Каролинус вдигна тоягата си и още веднъж удари края й в земята… — готово!

Джим се огледа. Вече не бяха в тресавището на пътя, водещ към Прокълнатата кула. Намираха се отново пред страноприемницата на съдържателя Дик. На запад залезът розовееше зад върховете на дърветата и мек здрач обвиваше всичко. От отворената врата на хана долетя миризма на печено говеждо и устите им се наслюнчиха.

— Добре дошли, добре дошли, пътници! — извика самият Дик, като изскочи през вратата. — Добре дошли в моя хан, които и да…

Млъкна с отворена уста.

— Небесата да са ми на помощ! — изплака той, като се обърна към Брайън. — Сър рицарю, сър рицарю, не отново! Не мога да си го позволя. Просто не мога да си го позволя, независимо колко пъти сте задължен към милейди в замъка. Аз съм един беден съдържател и в избата ми няма къй знае какво. А сега идваш не с един, а с два дракона и поне с още един… ъ-ъ… — Втренчи се със съмнение в Анджи и в облечения с болничен халат Джим — джентълмен и дама? — извиси въпросително глас и бързо добави — Плюс магьосника, разбира се. И всички останали…

— Знай, Дик — строго каза Брайън, — че този джентълмен е барон Джеймс Екерт от Ривъроук, който съвсем наскоро се освободи от магията, пренесла го в тялото на дракон, след като уби едно страшилище до Прокълнатата кула и победи Тъмните сили, които заплашваха всички нас. Това е неговата дама, лейди Анджела. Ей там виждаш дракона Горбаш, в чието тяло бе извършена магията. Дори можеш да забележиш белега от копието на Сър Ху. До него е драконът от блатата и тресавището, казва се Секо, който независимо от по-дребния си ръст се би най-храбро днес…

— Несъмнено, несъмнено! — Дик кършеше ръце. — Високи гости, наистина. Но сър рицар, някой трябва да ми плати този път. Аз… аз съм длъжен да настоявам.

— За нещастие, Дик — каза Брайън, — давам си сметка за твоето положение и за тревогите, които нашата дружина ще прибави към него. Аз самият не съм заможен, знаеш. Но независимо от това, както преди тържествено обещавам…

— Но обещанията не ми помагат, сър рицарю, с цялото си уважение! — извика Дик. — Мога ли да нахраня другите пътници с обещанията, които единствено ще ми останат, след като подслоня теб и твоите приятели. Ако не съм в състояние да нахраня пътниците, какво ще стане с мен и с хана?

— Каролинус — обърна се към него Джим, — все още имам кредит, нали? Защо не го използваме, за да платим на Дик?

— Не е такъв вид кредит — отвърна Каролинус нацупено. — За преподавател по Изкуството невежеството ти понякога е забележително, Джеймс.

— Съдържателю Дик — намеси се Даниел и гласът й прозвуча с острота, която накара всички да я погледнат, — дали ще нахраниш и приютиш мен и останалите, като изключим един, ми е безразлично. Но Дафид се нуждае от топлина и храна и те предупреждавам, че ако стане необходимо, за…

— Не е необходимо — изръмжа Ара, — макар че, ако се стигне до там, ще имаш на своя страна и един английски вълк. Но няма проблем. Горбаш може да си позволи да плати за най-доброто от всичко… и ще го направи!

— Аз?… — Горбаш изсумтя като дракон, който току-що е бил ударен в слънчевия сплит от особено мощно страшилище. — Аз? На практика аз нямам нищо, никакво съкровище, да не говорим за…

— Лъжеш! — изкрещя Секо. — Ти беше най-близкият роднина на този велик дракон, твоят правуйчо. Като на най-близък роднина той ти е казал къде лежи съкровището му и тъй като бе много стар, богатството му е било голямо, защото го е трупал дълги години. Имаш две съкровища и си заможен дракон!

— Но аз… — започна Горбаш.

— Горбаш — каза Ара, — бях твой приятел, когато си нямаше друг освен своя правуйчо. Днес го изгуби. Имаш дълг към Джеймс и останалите, които направиха живота ти безопасен и те обгърнаха с крилете на своя смелост. Най-малкото, повтарям, най-малкото, което можеш да сториш, за да откупиш част от този дълг, е да спреш да скимтиш за дребната сума, която ще платиш тук. Ако не можеш да го направиш, вече не си мой приятел и те оставям сам на този свят.

— Ара… — започна Горбаш, но вълкът му обърна гръб. — Чакай, Ара. Разбира се, нямах предвид… Естествено, щастлив съм да устроя празнично угощение в чест на моя правуйчо, който уби страшилището Гормли Киип и днес, в тази напреднала възраст… Добре, какво повече трябва да кажа? Съдържател, най-доброто за тези хора и ще ти бъде платено в злато преди да напуснем.

Замаян, Джим бе въведен в хана непосредствено след Даниел и Дафид, когото отнесоха внимателно и завиха в най-удобното легло, за да се възстановява под грижите на Даниел. В една от стаите Джим навлече няколко дрехи, донесени от склада в избата на хана. Накрая, богато облечен, се появи навън заедно с Анджи, за да види, че вече са поставени маси с пейки, отрупани за пиршество.

Докато бяха стояли вътре, залезът бе угаснал напълно и сега се спускаше нощта. Около тях върху високи поставки пламтяха големи факли и в ранната нощ пресъздаваха атмосферата на топла пещера. Пламъците им пукаха и искряха около дългата маса и пейките от двете й страни. Плотът на самата маса се закриваше от печено месо, плодове, сирена и от други разнообразни храни; на отсрещния й край имаше голяма, вече разпечатана бъчва с вино, а пред нея — съдове за пиене с различна големина, за хора и дракони.

— Браво! — зад Джим се чу сърдечният глас на Брайън. Двамата с Анджи се обърнаха и видяха, че рицарят излиза от хана с поглед, закован в масата. — Съдържателят изпрати да кажат на Джеронд, че сме тук. Тя ще дойде при нас след малко. Дик наистина ни е натъкмил добре, а сър Джеймс?

Брайън също се бе преоблякъл. Беше свалил бронята и сложил пурпурночервена мантия, която Джим не бе виждал никога преди. Джим подозря, че той също се е възползвал от склада с дрехи в хана. В халата, пристегнат около тясната му талия от широк златотъкан колан, на който висеше нож в златна кания, бродирана с бели конци, сър Брайън Невил Смит изглеждаше величествено. Видът му напомни на Джим за собствената му непригодност към този свят.

— Брайън — започна неловко той, — трябва да ти кажа нещо. Разбираш ли, аз в действителност не съм много вещ в употребата на сабя и щит, копие или други такива оръжия. Не знам доколко ще съм ти полезен като приятел сега, когато оставам. Дори не съм трениран за живота, който водиш. Не е като да съм в драконското тяло на Горбаш със силните му мускули…

Брайън се усмихна.

— Е, сър Джеймс — каза той, — за мен ще е наистина удоволствие сам да те обуча в майсторската употреба на оръжие и във всичко останало, което подобава на джентълмен от твоята класа. Колкото до мускулите, ще е странно, ако мъж с твоите размери и сила не може да стане човек на действието.

— Размери?… — Когато повтори думата, Джим проумя какво е имал предвид Брайън от известно време насам, всъщност откакто съзнанието на Джим се бе върнало в собственото му тяло.

До този момент не му бе обръщал истинско внимание. Беше видял, че Анджи е пораснала при пренасянето си в този свят. Но след като сега се сравни с Брайън, установи, че пред него рицарят прилича на недоразвит младеж.

Започваше да разбира.

Бе забравил едно нещо или всъщност няколко неща — големината на броните от Средновековието, които бе виждал по музеи, проектите за средновековни лодки, сгради и мебели… През средните векове обикновената височина на мъжете и жените в Европа е била много по-малка отколкото през двайстия век… В своето време и в собствената си среда Джим бе средно висок. Тук беше великан.

Отвори уста, за да обясни това, но преди да успее да продума, усети как Анджи му стисна ръката. Зад Брайън от хана излизаха останалите — Даниел и Джилс о’Лоуд, следвани плътно от Каролинус и двамата синове на съдържателя Дик, които носеха дървени подноси и чаши. Масивните силуети на Горбаш и Секо също чернееха в тъмнината, откроени от светлината на факлите. Сега се появи и Ара и се присъедини към тях. На счупения крак на вълка имаше чиста, нова шина.

— Съдържателят казва, че всичко е готово — изръмжа той.

— Слава на Бога! — рече Джилс. Безизразното лице на разбойническия главатар бе изкривено в невиждана мимика на рядка усмивка. — Защото кълна се, че там за малко щяхме да се провалим заради липсата на добра храна и пиене.

— Амин! — рече Брайън и леко накуцвайки ги поведе към масата. — Заемете места, приятели и нека всички бъдем весели, защото в живота ни има достатъчно болка и не трябва да ни липсва желание да се насладим на това удоволствие, което истински заслужихме.