Драконът и Джорджът

ГЛАВА 11

— Стой мирно! — скара се Даниел. — Как ще те изчистя, ако не престанеш да се движиш?

Джим искаше да й обясни, че завладялата го възбуда се дължи на драконския му нрав, но не намираше начин да го каже така, че тя да разбере. Към нападение го беше подтикнал чисто човешкият ужас от вида на мъртвото момиче с отрязани ръце, но после бе действал като истински дракон. Дали наистина беше така? Вътрешен подтик го накара да спре и да си зададе този въпрос. Може би грешеше. Вероятно и той до известна степен бе освирепял подобно на Ара, Брайън и убитите от тях мъже.

— Така е добре — каза Даниел, след като го изчисти. Тя бе способна, но не и състрадателна медицинска сестра. — Нарязан си на доста места, но не е нищо сериозно. Няма да е зле, ако три или четири от раните се измият и превържат. Но ако не ги замърсиш, ще зараснат и така. Не се търкаляй в праха, сър Джеймс.

— Да се търкалям? Защо ще искам да се търкалям… — започна Джим, но Брайън го прекъсна. След намирането на копието и оглеждането му за повреди рицарят се бе заел да сваля шлема и ръкавиците:

— Ясно е — каза той, — че замъкът Малвърн е нападнат. За да плячкосва така тази сган от свине, най-малкото, което се е случило, е, че войниците в Малвърн са убити зад стените и не могат да се бият. Добре е да се приближим внимателно и да огледаме замъка, преди да са разбрали броя и местонахождението ни.

— Никога не се доближавам към замък по друг начин — Ара стоеше наблизо. Въпреки че излизаха от устата на вълк, думите му прозвучаха необикновено кротко. — Ами ако замъкът вече не е в ръцете на твоята дама? Ше се връщаме ли?

— Ни най-малко — отвърна напрегнато Брайън. Мускулите на лицето му се стегнаха и скулите му ясно се откроиха. — В сучай че замъкът е превзет, аз също трябва да спася своята дама или да отмъстя за нея и това ще има предимство пред желанието ми да помогна на сър Джеймс. Ако тук наистина управляват неприятели, ще трябва да си намерим друго място за през нощта. Има един хан, не е много далеч, но нека първо видим какво е положението в замъка.

— Аз мога да отида и да се върна, без никой да ме забележи — каза вълкът. — Вие най-добре изчакайте тук.

— Ако останем, онези, които избягаха, могат да се върнат с подкрепление — намеси се Джим.

— Не, нощта ще ги изпревари. Но и ние нямаме много време, докато се стъмни. Може би наистина е най-добре да разузнаеш сам, сър вълк. Останалите ще тръгнем към хана, за да проверим дали е отворен или е бил похитен като това село. Но почакай, не знаеш къде се намира ханът.

— Обясни ми — спря се Ара. — Въпреки че разполагам с малко време, лесно ще го намеря.

— На запад от замъка има малък хълм, обрасъл с букови дървета, които го обикалят като корона. Ако погледнеш от върха му на юг, на разстояние колкото два хвърлея със стрела ще забележиш как гората става по-тъмна, тъй като се спуска в котловина. Няма да можеш да видиш самия хан, но той е под дърветата и край него минава поток.

— До скоро — каза Ара и изчезна.

Джим, Даниел и Брайън тръгнаха през гората, водеше Брайън.

— Всички тези земи са ми познати — обясни рицарят. Като малък бях паж тук три години и се учех на обноски при сър Орин. Моята дама и аз сме пребродили пеша или на кон всяка педя от тази земя.

Слънцето залязваше и по тревата се стелеха дългите сенки на дърветата. Те обаче не бяха зловещи както сенките през изминалата нощ в Линхамската гора. Вечерна тишина се спусна навсякъде, половината небе се оцвети в розово и за миг светът около тях им се стори различен от този в селцето, което току-що бяха напуснали. Но мигът отмина. Светлината продължаваше да чезне и накрая стигнаха до едно място, където Брайън рязко спря и вдигна ръка, за да задържи Джим и Даниел.

— Ханът е точно зад тези дървета — обясни им той. — Стъпвайте и разговаряйте тихо. Тук всеки звук се чува надалеч, особено когато няма вятър.

Тръгнаха безшумно напред, наредени един до друг, и се взираха през мрака към дърветата, които Брайън бе посочил. Забелязаха поляна, най-ниската й част беше широка около триста-четиристотин крачки. От потока, за който Брайън бе говорил на Ара, се отклоняваше канал, заобикалящ изцяло дълга, здрава дървена постройка. Тя бе разположена в средата на поляната върху тревисто възвишение, като че ли изкуствено издигнато над земята. В далечния край на хана, по-точно в негова пристройка, имаше полуоткрит навес, под който бяха завързани два коня. Те пасяха с глави, промушени през някаква преграда.

— Вратата на хана е отворена и капаците на прозорците са вдигнати — прошепна Брайън, — така че няма обсада. От друга страна, едва ли отвътре ни чака клопка, защото в конюшнята има само два коня. А те нямаше да пасат толкова спокойно, ако е имало още коне, които са били отведени в гората за заблуда. Пък и тези щяха да искат да се освободят, за да се присъединят към останалите. Независимо от това най-добре е да изчакаме Ара. Всъщност смятах, че при бързината, с която се движи, ще е пристигнал тук преди нас.

Зачакаха. Само след няколко минути отзад се чу шумолене и Ара отново дойде при тях.

— Страховете ти се оправдаха, сър рицарю. Замъкът е затворен и охраняван. Освен това подуших кръв, разлята по земята пред главните порти, и чух как въоръжените мъже върху крепостните стени говореха за господаря си, сър Ху.

— Де Боис! — името сякаш се заби в гърлото на Брайън.

— Кой друг сър Ху би могъл да бъде? — на последната дневна светлина върху челюстите на Ара се появи усмивка. — Радвай се, сър рицарю, скоро ще дойде и нашият шанс.

— Да се радвам? При положение, че моята дама несъмнено е в ръцете му, както и замъкът й.

— Вероятно се е измъкнала — намеси се Джим.

— Тя е де Чени и държи замъка на баща си, който може би лежи мъртъв в езическите земи. Би го защитавала до смърт или докато я пленят. — Брайън изскърца със зъби. — Няма да повярвам, че е умряла, докато не намеря сигурно доказателство за това. Следователно тя е пленница.

— Тълкувай го както искаш, сър рицарю — каза Ара.

— Това и правя, сър вълк. А сега трябва да разузнаем хана по-отблизо, за да се уверим, че не ни очакват капани.

Ара отново се усмихна.

— Мислиш ли, че щях да дойда при вас, без първо да съм проверил онзи сандък там? Приближих се зад него преди да дойда тук и подслушах. Вътре са съдържателят, семейството му и двама прислужници. Също и един гост. Това е всичко!

— А-а — каза Брайън, — тогава да влизаме.

Той тръгна, а останалите се изравниха с него, като вървяха през поляната под последните лъчи на слънцето, без да се прикриват.

Лицето на рицаря леко се намръщи, когато се приближиха до канала, който ги разделяше от отворената предна врата.

— Не е характерно за съдържателя, мастер Дик, досега трябваше да е излязъл навън, за да разбере кои сме и какви са намеренията ни — каза той.

Въпреки това продължи напред. Бронята на краката му дрънчеше глухо по грубите дъски на моста, прехвърлен до вратата над канала. Той стъпи върху изкуствения остров, върху който бе построен ханът, изкачи лекия наклон и влезе в мрака, където гореше една-единствена факла. Останалите го последваха вътре и видяха, че се е заковал неподвижно на една крачка зад прага.

Беше се втренчил в един дългурест силует, седнал на груб стол; краката му, обути в тесни панталони, се протягаха над масата пред него. В едната си ръка държеше най-дългия лък, който Джим бе виждал, а в другата — стрела, поставена хлабаво на тетивата.

— А сега е най-добре да обясните кои сте — каза силуетът с мек тенорен глас, в който звучеше странен музикален ритъм. — Трябва да знаете, че мога да забия по една стрела във всеки от вас, преди да успее да направи и крачака. Изглеждате доста странно за компания, тръгнала дружно на път, и ако имате нещо да ми кажете, готов съм да слушам, тъй да знаете.