Дяволът държи свещта

Зип чакаше в тъмното. Чу отделни звуци отвътре, женски вик, стъпки по пода. Взираше се напрегнато през прозореца, но виждаше единствено тавана и част от една картина. Мина цяла вечност. Защо Андреас не се връща? Огледа се наоколо за нещо, по което да се качи. В градината забеляза малка беседка, а в нея — няколко стола. Промъкна се натам, вдигна един и го занесе до прозореца. Натисна го силно в една леха с рози. Цветята го убодоха през панталоните. Покатери се и надникна над перваза. Видя кухненска маса и раирана пътека. Нищо друго. Никакъв човек. Цареше тишина. Объркан, стоеше на стола и чакаше, не проумяваше къде ли са. Да не би цялото начинание да се е провалило? Да се е случило най-лошото? Нима ченгетата са на път? Мамка му! Скочи обратно на земята, но в същия момент чу слаб шум. Обърна се с облекчение и се взря към ъгъла на къщата. Никой не идваше. Да не би Андреас да му е изиграл номер? Да е обрал старата, да е изчезнал с плячката и сега да брои парите долу на пътя, докато се хили при мисълта за Зип, който все още виси в тъмнината и чака? Отново скочи на стола. Стоя цяла вечност, докато вратът го заболя. Изведнъж видя вътре жена. Излезе само по нощница от една врата и се свлече на стол до масата. Изглеждаше невредима, това поне беше нещо. Реши да изчака тя да предприеме нещо. Дали ще се обади на полицията? Или вече го е направила? Зип скочи отново на земята, заобиколи бързо къщата и остана полускрит зад ъгъла. Никой не се появи. Изтича обратно и пак надникна. Тя продължаваше да седи там. Ослуша се за сирени в далечината, но не чу нищо; само едно слабо жужене от града, който се намираше малко по-надолу. Почувства се уморен и объркан от всичко случило се през този нереален ден. Потърси цигара. Дръпна си силно и видя дългия горящ край да свети червено в тъмнината. Докашля му се, но успя да се сдържи. Изпуши цигарата докрай и отново се качи на стола. Бог да му е на помощ, тя все още седеше там в абсолютно същата поза. Жената, естествено, бе изпаднала в шок, това поне разбираше. Но той не можеше да стои там цяла нощ. Трябваше да си тръгне. Да се махне сам от тъмната градина. Не става! Но времето минаваше. Бе чакал дълго. Измъкна се тихо през портата, докато в главата му се въртеше: Къде, но дяволите, къде, дявол да го вземе, е Андреас?

Трясъкът, когато той се строполи надолу по стълбите, противния звук, когато главата му се удари — не мога да опиша всичко това! Ударът премина през собственото ми тяло като тънка болка. Помислих си: сега сигурно се уби! Крехката фигура и твърдият като камък под. Затворих капака. Така поне няма да може да излезе и отново да ме заплашва. Трябваше, естествено, да позвъня някъде, някой трябваше да ми помогне. Руни, например, или Ингемар. Не, Боже, не Ингемар! И така, както изглеждах! Тръгнах, залитайки, към банята. Смених плика. С голямо усилие го прикрепих плътно, защото ръцете ми трепереха. Мислех за онова, което беше видял. Онова, което никой никога не биваше да вижда. Не бива да чува или да знае за него, е, освен при нужда, ако е съвсем неизбежно. Но да го види. НЕ! Лицето му, изпълнено с недоумение, не се изтриваше от съзнанието ми. Явно не разбираше какво е, навярно ме взе за някакво чудовище, за изрод. Едно червено, лъскаво черво на корема може да ти заприлича на, о, простете, но ми коства много да говоря за това — напомня за пенис. А аз все пак съм жена.

Облякох чиста нощница. Седнах до кухненската маса. Не знам колко дълго съм седяла там. Намирах се като в пашкул; там нямаше място за мисли, нито дори за отчаяние. По едно време вдигнах глава. Инстинктивно погледът ми потърси прозореца. За един безумен момент ми се стори, че зад стъклото виждам лице. Взирах се, но не се появи отново. Трябва да е минала цяла вечност, преди накрая да се запитам: „Какво ще правя сега?“ Най-сетне въпросът стигна до мен и излязох от вцепенението си. А с действителността нахлуха и чувствата. Едва не припаднах. Спомних си очите му. Блестяха от страх и решителност. За него е било важно да дойде дотук, да нахлуе в къщата. Как е възможно парите да са толкова важни? Седях на метър от капака на избата. Ако го отворя, светлината от кухнята ще ми позволи да го различа в тъмното. Нямах друг избор, освен да стана и да проверя. Стоях до отвора и гледах надолу. И тогава си спомних, че скоро трябва да се обадя. Да обясня всичко. Имах да свърша много неща. Изправих се тежко. Отворих капака. Нямах сили да погледна. Но не можех да се преструвам, че не се е случило. Ако отида в друга стая и остана там до сутринта, той пак ще лежи там. Стоях, обърната с гръб, и броях до десет, до двайсет. Той не стана, беше се убил. Трийсет, четирийсет. Обърнах се бавно. Защо не крещи? Клекнах. Фокусирах първото стъпало, после второто. Светлината падаше косо върху стълбите. Първо видях краката му. Стигаха до второто стъпало. Тялото лежеше извито в някаква невъзможна поза: едната ръка до него, другата не виждах, вероятно бе под него. Челото му грееше като бяло петно в тъмнината на избата, шапката беше паднала. Никой не може да лежи така и същевременно да е жив. Ъгълът на главата ме наведе на ужасно подозрение. Стоях дълго така — докато имах сили — и се взирах. Ослушвах се за шумове, но беше тихо като в гроб. Изправих се. Разбрах, че се е случило най-лошото. Той беше мъртъв.

Осъзнаването дойде без драматичност, като нещо голямо и спокойно. Какво щях да правя, ако беше жив? Да се обади за линейка. Перспективата да разкажа всичко ми се виждаше немислима. Чужди хора да шарят из къщата на Ирма? Затворих капака и разстлах пътеката отгоре. Беше просто. Никой не знаеше, че е влизал в къщата ми. Опитвах се да разсъждавам. Ставаше въпрос да съставя няколко важни плана. Дишай дълбоко: вдишване, издишване, вдишване, издишване. Реших да остана вкъщи на следващия ден. Почти никога не отсъствах от работа, никой нямаше да заподозре нищо. Щях да се оправдая с наченки на грип. И тогава ме обзе странното усещане, че точно това ми се е случвало и преди. Не разбирах. Страхът явно ми играеше номер. Но аз винаги съм очаквала рано или късно да ми се случи нещо ужасяващо. Представях си повечето възможни неща, така си играех в мислите си, докато седях в червения стол до прозореца. Кошмарът, който щеше да ме сполети, вече беше действителност. Нещото, което бях очаквала. Докато съзнавах тази обвързаност, бавно се успокоих. Значи най-лошото се е случило. С други думи, беше минало. Проблемът е налице, сега остава да се реши. Бе настъпило време за действие. Казах си, че първо трябва да поспя. Чувствах се страшно уморена. По-късно предстоеше да се отърва от следите. Дали той беше оставил следи след себе си? Огледах се, влязох в кабинета. Ами ножа? Да го оставя ли в избата? Говорех тихо на себе си. В избата ми има мъртъв мъж. Дойде да ме убие. Стана нещастен случай. Никой не знае, че е тук, а и почти никой никога не идва. Трябва да има изход. Трябва да има изход! Изгасих лампите навсякъде, оставих само в банята да свети. Легнах си. Издърпах завивката отгоре си. Загледах се в тъмната стая. Исках да затворя очи, но не можех. От тях сълзите капеха ли, канеха.

Зип се покатери на една купчина дърва зад къщата на Андреас. Иззад пердето проникваше слаба светлина. Прозорецът беше залостен. Доколкото си спомняше, Андреас винаги спеше на отворен прозорец. Помисли си, ето пак стоя някъде като нещастен воайор. Леглото му беше грижливо оправено. Видя покривката на бели и черни райета, изпъната отгоре. Видя и плаката на „Доорс“. Върху бюрото стоеше празна бутилка от кока-кола. Андреас го нямаше никакъв. Зип беше така сигурен, че ще го намери да лежи в леглото си. Но него го нямаше. Скочи обратно долу. Оставаше му само да се прибере. Къде, по дяволите, би могъл инак да отиде? Ще почака до следващата сутрин и ще позвъни? Притеснението му премина в яд. И той тръгна отново. Мина покрай църквата и гробовете. Вървеше бързо по улиците с ръце в джобовете и дяволски сам. Една нощ — от това се нуждаеше. Със светлината щеше да дойде и разрешението, едно или друго глупаво обяснение. Андреас винаги имаше обяснение. Заключи след себе си. Изтича към приземния етаж. Събу тесните дънки. По кожата на бедрата му, влажна и студена, се бяха очертали ивици от двойните тегели на панталоните. Легна на дивана и се зави с одеяло. Загледа се в тъмнината. Андреас направи всичко. Самият той само стоя и гледа. Никой няма нищо срещу него. Накрая в него се промъкна крехко успокоение. Точно преди мракът да го погълне, се сети за стола. Все още стоеше под нейния прозорец. Какво щеше да си помисли жената? Какво си бяха мислили самите те? Не бяха мислили, просто се впуснаха в авантюрата. Изведнъж видя пред себе как малкото пеленаче се удря в камъните; малката уста с голи венци; разпененото море, сърдитите писъци. „Това, което имаше между нас — помисли си той, — приключва тук“.