Дяволът държи свещта

Четвърти септември.

Бяха изминали три проклети нощи. Зип отвори указателя на буквата Ф. Толкова е лесно, помисли си. Просто отваряш указателя, търсиш и звъниш; изведнъж си там, точно до ухото й. Заплашваш и тормозиш. Звънеше ли, звънеше. Стискаше здраво слушалката.

— Зип е! — изкрещя. — Искам да говоря с Андреас.

За момент настъпи тишина. Чуваше се само слабо жужене и нечие дишане.

— Андреас не може да се обади.

Гласът й прозвуча грубо. Какво искаше да каже с това? Не може да се обади? Седеше върху истината с гадния си дебел задник, кравата му с крава. Коленете му се разтрепериха от яд. Това проклето чувство — да знаеш, че някой те лъже право в очите, или право в ухото, за да бъдем точни. Така гладко, така безсрамно. Гневът бучеше в ушите му.

— Знам, че е там. Мамка му!

— Не знаеш нищо.

Гласът й беше спокоен. Той усещаше сърцето си да бие силно.

— Шапката му лежи на кухненския ти плот.

Отново настъпи тишина. Сега имаше над какво да се замисли! Той стоеше и пристъпваше по пода, докато се мъчеше да си събере мислите.

— Погрижи се да почистваш по-добре след себе си — изплю той.

— Правя го. Ти почисти ли след себе си?

Слушаше спокойния й глас и се опитваше да разбере как мисли тя. Как е възможно да е така спокойна.

— Да — отговори. — Липсва ми само Андреас.

— А бебето? — попита тя тихо.

— Нямам деца! — извика той. — И нямам нерви да си играя с теб. Искам само Андреас!

— Андреас плаче — прошепна тя. — Плаче заради бебето.

Изведнъж той усети как нещо в него се сви от ужас.

— Бебето при Фюрулун. Вече не е живо.

Зип остана втренчен в указателя. Фюнер, Фюрнес, Фюкен. За какво говори тя? Погледна към вестника на масата, мислейки си, че тя блъфира.

— Травми на главата — продължи тя. — Бебетата са толкова крехки. Ако не престанеш да ме тормозиш, ще се обадя на полицията и ще кажа, че ти си го убил. Малко момченце на четири месеца. Търсят ви.

— Опитах се да спра количката! — извика той.

Чу се слабо щракване и сигнал свободно в ухото. През прозореца видя заострения връх на църковната кула. Пукнатина в бледото небе. Коленете му започнаха да треперят. Едно малко бебе. Ей сега ще потърси из вестниците, за да се увери, че тя лъже. Просто се пробваше. Ще прочете вестниците, но после. Първо ще си почине малко. Заклатушка се към стаята на приземния етаж, легна на дивана, затвори очи. И заспа. Два часа по-късно се събуди. Майка му викаше отгоре по стълбите.

— На телефона! Полиция. Викат те в районното.

Трепереше така, че за да пъхне петачка в паркинг автомата, се наложи да използва и двете си ръце. Имаше го в „Афтенпостен“, по дяволите. Старата се оказа права! Дали щяха да разглеждат случилото се като убийство по невнимание? Всъщност майката сгафи със спирачката. Дявол да го вземе! Усещаше как склонът се клати под краката му, все едно гази в тресавище. По слепоочието му се стичаше струйка пот и му пречеше да мести поглед както си иска. Очите му се съпротивляваха като две стъклени топчета и повтаряха: виновен, виновен, дяволски виновен! Започна да подсмърча, докато се бореше с гадния автомат, този адски гълтач на пари в този проклет свят, в който беше захвърлен. Беше ли молил за това? Зарадвали ли са се, когато се с появил? Влюбени ли са били? Опъна рамене назад и си помисли: „Стегни се, дявол да те вземе. Просто ще питат за Андреас“.

Докато се изкачваше към главния вход, си повтори думите: „Не си спомням, не си спомням“. Дори и да разберат, че лъже или прикрива нещо, трябва да го докажат. Влезе в приемната и при бариерата съобщи за пристигането си. Оставиха го да чака сам. Приближи се цивилен. Не младият къдрав полицай. Това беше по-лошо. Изправи се — искаше да бъде на висота в тази ситуация — само за да открие, че мъжът е с цяла глава по-висок от него. Внезапно го връхлетя една направо прекалено гадна мисъл — беше невъзможно да измами този мъж като канара. Обграждащата го аура на дружелюбност беше само тънко лустро. Тя не прикриваше дори за миг от какво всъщност с направен. Зип си представи желязо и стомана, импрегнирани със смоли дървени предмети, а накрая — оловен кристал. Срещна сивите очи и усети как юмрук върху рамото му го насочи към един ъгъл в асансьора.

— Конрад Сейер.

Гласът идваше от дълбоко. Несъмнено беше някой от главните. Защо? Кабинетът го изненада: съвсем обикновен кабинет с детски рисунки, фотографии, благодарствени картички и други подобни. Хубав стол. Изглед към реката. Видя как туристическата лодка за разглеждане на забележителностите се плъзва покрай тях, на един от последните си курсове.

— Зип — обърна се към него Сейер, — ще донеса кафе. Пиеш ли кафе?

— Боже, да.

Не започна добре. Гласът му трепереше. Не си спомням, не си спомням. Той изчезна. Зип се зае да премисля какви ли последствия ще има, ако излъже. Това все пак е само разговор, нали? Спомни си думите на майка си: „Познавам те добре“. Нещо в този мъж му внушаваше същото чувство. Ще се старае да поддържа приятелски тон. Докато си говорят приятелски, той ще е в безопасност. Сейер се върна с кана и две стиропорени чаши.

— Мило е от твоя страна, че се съгласи да дойдеш — погледна го той. Сякаш бе имал избор. Сивият мъж го знаеше, просто играеше игра. Изведнъж му се стори безкрайно опасен. Налегна го униние — някакъв тъп страх, че няма да излезе цял оттук.

— Да. Но не разбирам напълно защо съм тук — запелтечи той. — Нали ви разказах за последната вечер.

Получи бърз поглед като полъх на вятър в очите.

— Много е сериозно — каза Сейер кратко. — Три денонощия са нещо доста по-различно от едно.

Зип предпочете да кимне безмълвно.

— Заради теб се надявам да открием Андреас — продължи той. Следеше струята вряло кафе, която се изливаше в бялата чаша.

Заради теб? Какво, по дяволите, иска да каже? Понечи да попита точно това: какво, по дяволите, искате да кажете? Дали въпросът не криеше някакъв намек? Че ако не го намерят, то…

— Та той е твоят най-добър приятел, нали?

— Да, боже — Зип кимаше усърдно.

Сега му се струваше, че използват срещу него приятелството им и фактът, че Андреас е най-добрият му приятел. „Стой спокойно — рече си той, — просто отговаряй на въпросите“.

— Ще бъда честен с теб — продължи другият. — Аз съм старомоден човек.

Пусна една предразполагаща усмивка и Зип си помисли, че той или е адски приятен човек, или пък е дяволски добър актьор. Заложи на второто.

— Един от моите подчинени. Якоб Скаре, вече е говорил с теб. Ще говоря напрано. Той се върна тук и даде ясно да се разбере, че по време на разговора си с теб е останал с дълбокото впечатление, че не казваш истината. Затова си тук. Разбираш ли ме?

Зип сви рамене. Спокойно, спокойно. Дишай с корема.

— А колкото до интуицията на сержант Скаре, аз и друг път съм се осланял на нея. Чисто и просто съм принуден да приема нещата сериозно.

Зип опъна крака напред и постави единия върху другия.

— Ето как виждам нещата — продължи той. — Онази вечер вие двамата сте се забъркали в нещо и то навярно е получило неочакван обрат. Нещо, което си решил да скриеш от нас. Защото се боиш от последствията.

Зип се занимаваше с плюнката в устата си. Най-накрая дълбокият поток от думи спря. Мъжът очевидно очакваше реакция.

— Няма ли да възразиш? — попита накрая.

— Бяхме на кръчма — каза Зип объркан.

— Добре, разкажи със свои думи как мина вечерта — предложи Сейер, наместил в удобно в стола си.

— Със свои думи? — заекна той.

— Какво правихте, за какво си говорихте. Надявам се, като чуя как сте прекарали времето си, да получа някаква представа какво е станало.

Дали знае повече, отколкото даваше вид? Дали жената с количката не ги е описала до най-малката подробност?

— Извинете — Зип се колебаеше, търсейки онова, което полицаят наричаше „свои думи“.

— Не се притеснявай. Разговорът ни няма да излезе от тази стая, нито ще те записвам или цитирам по някакъв начин. Можеш да говориш свободно.

Какви изрази използваше! Сега иска да създаде впечатлението, че е на негова страна, но не е, нали?

Зип изправи рамене.

— Ами, няма кой знае какво за разказване. Бяхме на кръчма и си взехме по бира. После отидохме у нас. Гледахме филм. Разходихме се малко из града. Андреас се прибра да си легне. Това е всичко.

Сейер кимна насърчително. Нещо в израза на лицето му подсказваше, че не знае за бебето. Всъщност беше обсебен от Андреас и от нищо друго. Зип опита да запази спокойствие. Да не заема отбранителна позиция.

— Той не е отишъл вкъщи и не си е легнал — усмихна се Сейер.

Нова усмивка — открита и широка.

Зип се усмихна на собствената си глупост. Но това бе съвсем невинно, изплъзна му се, вероятно в негова полза, ако съдеше по усмивката.

— Не, разбира се. Но така каза.

— Именно. Щеше да става рано ли?

— В осем.

Сейер отпи от кафето.

— Кой филм гледахте?

Имаше ли значение? Да не би да се чудеше дали не са гледали някой филм, който да ги е подтикнал към злодеяние?

— „Блейд Рънър“ — отговори тихо и с лека неохота, защото не бе способен да покаже каквото и да е въодушевление.

Сейер се вкопчи в лекото нежелание.

— Гледал съм го много отдавна — припомни си той. — Не ми хареса кой знае колко. Но, както споменах, аз съм старомоден.

Зип се отпусна.

— Андреас настояваше непременно да го гледа. Макар да го е гледал стотици пъти. Почти.

— Аха? Стотици пъти? На теб скучно ли ти беше?

— Често ми е скучно.

— Защо?

— Нямам работа.

— Значи по цял ден чакаш Андреас, за да имаш компания?

— Обикновено се обажда след вечеря.

— Уговорихте ли се нещо, преди да се разделите?

— Не, не успяхме…

Спря рязко. Думите бяха избликнали навън. Не си спомням, не си спомням. Отплува като хартийка в буйния поток, който представляваше този мъж.

— Не успяхте какво?

— Той срещна някого — изплъзна се от него. И замълча напълно.

— А! Срещнал е някого?

Зип не вдигна поглед, но ако го беше направил, щеше да види малката жлъчна усмивка.

— Кого, Зип?

— Не ги познавам.

Задуши едно проклятие в себе си. Кой, по дяволите, го караше да изрича тези небивалици? Сега ще го попита защо не е казал това на сержанта, който го посети вкъщи. Окей, забранил е — няма да стане по-лошо. Полицаят трябваше да докаже лъжите, не бе достатъчно да ги усеща как летят във въздуха като градушка. Защото си беше така.

— Отлично, че се сети за това — похвали го Сейер доволно. — Точно това казвам. С времето човек си спомня по-добре. А ти все пак се намираш в трудна ситуация. Изчезнал е най-добрият ти приятел и ти се притесняваш за него.

В мислите си Зип си представи Андреас, затворен някъде. Сам, в мрака. Бялата къща. Не разбираше. В гърлото му растеше топка, а очите му се пълнеха със сълзи. Но това навярно е в негова полза — да изглежда силно притеснен.

— Двама типа — не смееше да вдигне поглед. — Приближиха се към нас на площада.

— Двама мъже?

— Да.

— Млади мъже?

— По-големи от нас. Трийсетина, там някъде.

— Виждал ли си ги преди?

— Не.

— Но Андреас ги познаваше?

— Така изглеждаше.

Последва дълга пауза. Страшно дълга. Той или преработваше информацията — тази отлична лъжа, — или пък се забавляваше с дивите му фантазии. Какво ще стане, ако Андреас се появи и разкаже своя версия? Да не би да си мисля, че той никога няма да се появи? Отписал ли съм го? Не, аз съм добър приятел!

— Значи така. Разказвай.

— Да разказвам какво?

Движеше се по хлъзгав лед, тънък и чуплив, под него зееха студени дълбочини. Картините прелитаха пред очите му: горящите страни на Андреас, бебето с беззъбите венци.

— Седяхме на една пейка, до фонтана. Андреас каза, че трябва да изчезва. И след това просто тръгнаха, не знам накъде. Всъщност малко му се сърдех.

Зип млъкна. Кафето му стоеше недокоснато. Би изглеждало естествено да отпие глътка, но нямаше доверие на ръцете си. Затова пък Сейер имаше. Съвсем безшумно той отпи няколко глътки. Последните му думи — всъщност малко му се сърдех — висяха в стаята, в действителност бях малко сърдит. Измисляше си, но лъжата почти бе на път да се превърне в истина: ако наистина се беше случило да седят на пейката и Андреас внезапно да си тръгне, Зип би се разсърдил. Достигна доволен до това заключение.

— Но Андреас… той не контактуваше ли изключително само с теб?

Зип се размърда на стола.

— И аз така мислех.

— „Турнегата“ — изстреля Сейер внезапно.

Зип погледна нагоре.

— Споменал си прел майката на Андреас, когато ти се обадила, че сте се разделили на улица „Турнетата“.

— Не си спомням — отговори той бързо.

— Споменавам го, защото определено трябва да има причина да кажеш именно това. Естествено, спомнил си си погрешно, изяснихме го, обаче има причина мозъкът ти да направи този избор. Може би сте били близо до „Турнегата“ онази вечер?

Зип се обърка.

— Просто изскочи. Погрешна асоциация — добави той.

— Случва се — съгласи се Сейер.

Стана и отвори прозореца. Септемврийският въздух нахлу в стаята.

— Какво мислиш се е случило? — попита Сейер, настанил се отново в стола си.

— Ами, по дяволите. Нямам представа.

— Все нещо си си мислил, предполагам?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли?

Мислеше усилено. Осъзна, че това, което трябваше да бъде просто разговор, започваше все пак да прилича на разпит.

— Мислил съм за всичко! — каза с внезапна и бурна откровеност Зип. — Че си е отишъл и се е обесил. И какво ли още не.

— Възможно ли е да му е хрумнало?

— Не. Или не знам. — Спомни си гробището. — Не знам — повтори.

— Измъчваше ли го нещо?

— Никога не е споменавал.

— Говореше ли много за себе си?

— Никога.

Сейер отиде до зелен шкаф с архиви, извади някакви документи и ги разлисти. Зип протегна врат, но седеше прекалено далеч. Сейер задържа един лист от папката и плъзна друг към него през масата.

— Какво ще кажеш, Зип? — попита сериозно. Погледът му го пронизваше. — Жив ли е?

Зип се вторачи в снимката на Андреас.

— Не знам! — заекна.

— Има ли на света някаква причина да предположим, че може да е мъртъв?

— Не знам! — заекна отново. Изпитваше противното чувство, че е попаднал в капан. — Мислите ли, че е мъртъв? — попита засрамено.

Сейер подпря снимката на каната с кафе.

— Защо лъжеш? — попита просто.

Ето го най-сетне! Той знаеше, че рано или късно ще дойде, не можеше да бъде по-подготвен! Въпросът се удари в него като гумена топка и отскочи обратно. А по него не остана и драскотина.

— Не знам нищо — изрече напевно.

— Искаш ли да оставим настрана тези типове от площада?

— Не знам накъде отидоха.

— Бяха ли изобщо там?

— Видях ги само от разстояние.

— Колко бяха?

Какво беше отговорил? Двама? Или трима?

— Двама или трима, не си спомням.

— Тревожиш ли се за най-добрия си приятел?

— Разбира се!

Зип го гледаше възмутено. И същевременно се опитваше да определи какво цели.

— Защо тогава не ми помагаш?

— Помагам! Но не си спомням!

Изгуби самообладание, загази здравата.

— Казах всичко, което знам. Може ли да си ходя сега?

— Не.

— Нали не съм арестуван?

— Не можеш да си ходиш.

— Защо!

— Не съм свършил.

Зип усети как пада бавно. Истината му изглеждаше по-лесно решение. Разбираше всичко. Защо хората признават неща, които не са извършили, каквото и да е — само и само да се измъкнат. Клатеше се на стола. От всички страни го дебнеха опасности. Влитаха през прозореца, пълзяха нагоре по краката му. Очертаваше му се гадно бъдеще, което не иска. Обвинение и присъда. Майката на бебето седи на първата скамейка, вторачила поглед в него, а той е на мястото на свидетеля. Облечен в черно съдия с грамаден чук блъска в гърдите му. Това извади сърцето му от ритъм, то започна да се препъва, не му достигаше въздух. „Сам в продължение на години в помещение два на три метра“, мислеше си Зип. Изведнъж му прилоша. В главата му бучеше, същевременно чувстваше напрежение. Изпитваше желание да се скрие и посегна към чашата с кафе, видя как ръката му се показва в полезрението му, протягайки се да хване чашата, но не успя и я преобърна. Кафето се разля по масата.

Покапа по бедрата му и го изгори през дрехите.