Дяволът държи свещта

Трети септември.

Госпожа Винтер му се видя остаряла от последния път. Гневът й беше изчезнал, изместен от настъпваща паника. Тя се изразяваше в блуждаещата светлинка в очите й.

— Приемаме напълно сериозно факта, че Андреас все още не се е прибрал — увери я Скаре съпричастно. — Но хора са изчезвали и за по-дълго и въпреки това са се появявали. Винаги има обяснение.

Слушаше го, но думите му не й правеха впечатление.

— Сега е сериозно — заекна тя. — Сега нещо се е случило!

— Свързахте ли се с баща му?

Тя ококори очи.

— Нека не го намесваме.

— Ние, естествено, не можем да ви принудим, но бих ви препоръчал най-горещо да го информирате. Има вероятност да ни помогне.

— Те почти никога не се виждат. В това поне съм сигурна — възрази бурно тя.

Скаре се вгледа в очите й.

— Простете ми, че ще го спомена, но ако нещо се е случило с Андреас, как мислите ще се почувства тогава баща му, ако бъде държан настрана?

— Но, Боже Господи! Та нали твърдите, че със сигурност ще се появи? Какво всъщност искате да кажете?

Скаре прокара ръка по челото си. Вече беше потно.

— Поради една или друга причина него го няма. Второ денонощие. Не знам защо. Но не е редно да го преживявате сама.

Тя заизвива ръце, оформи с устни няколко думи, които той не чу.

— Извинете? Какво казахте?

— Аха — прошепна тя.

— Тук, в града ли живее той?

— Да. Вие му се обадете. Аз не мога. Със сигурност ще се скараме.

— Защо се карате? — попита Скаре внимателно.

— Не се разбираме.

— Но сега става въпрос за Андреас — напомни той спокойно.

— Именно. Не се разбираме, когато става въпрос за Андреас.

— Ще ми разкажете ли малко за това.

Тя мълчеше.

— Ако искате да ви помогнем, трябва да ни сътрудничите. Защо се карате? — повтори той.

— Пие… той… Николай, баща му, смята, че Андреас е кривнал от правия път или нещо подобно. Твърди, че не знам какво се случва. Че Андреас се занимава с нередни неща. Но той не живее с момчето като мен!

Скаре очакваше това. Въздържа се в последния момент.

— Андреас е свястно момче. Ако изобщо е имало нещо нередно, то е било от онези неща, които всички момчета правят. Които са типични за възрастта им.

— Какво например? — попита Скаре.

— Някой купон от време на време. Някоя откъсната ябълка — каза тя навъсено.

— Откъсната ябълка ли? — Скаре сбърчи чело. — Момче на осемнайсет?

— Предполагам, разбирате какво имам предвид — промърмори тя.

— Всъщност не.

— Той има един приятел. Зип. Всъщност се казва Сиверт Скорпе, но му викат Зип. Постоянно са заедно. Не мога, естествено, да го следя и не знам какви ги вършат, но нямам причина да предполагам, че е нещо опасно. Или незаконно.

— Баща му обаче е на друго мнение.

— Ако трябва да съм честна, аз не схващам напълно какво има предвид той.

— Възможно ли е Андреас да има по-чести контакти с баща си, отколкото вие допускате?

— Дали той един вид не го посещава тайно?

— Та той е голямо момче — усмихна се Скаре. — Едва ли ви докладва за всичко.

— Един Бог знае! Но да живее вкъщи и да яде безплатно, така става!

Тя съжали и скри лицето си. Госпожа Винтер беше красива, но ръцете й разкриваха началото на нещо друго.

— Защо да си мисля, че нещо не е наред, когато той никога нищо не споделя? Става и отива на работа. Поддържа се в добър вид. Излиза вечер. Знам, че е със Зип. Познавам майката на Зип, тя също никога не е казвала каквото и да е. Гледат доста филми. Возят се с колата, заглеждат се по момичетата. Зип има една стара кола, останала от баща му. Ако имат пари, ходят на кръчма. Има забрана за младежи под двайсет, но те влизат. Андреас е висок, метър и осемдесет и пет.

— Разбирам — кимна Скаре. — Разкажете ми за Зип.

— Той не работи. И не иска работа. Андреас му плаща бирите. Не разбирам как търпи това, прекалено е мил.

Скаре се усмихна. Имаше ослепителна усмивка, но се въздържаше, като се има предвид сериозността на ситуацията.

— Ще ви помоля за списък на неговите познати. Приятели, хора от обкръжение то му. Всички, за които се сетите.

— Той излиза само със Зип — откликна бързо тя.

— Все пак би трябвало да има и други, които го познават. Има колеги. Шеф.

— Не разбирате — упорстваше тя. — Той излиза само със Зип. Ако някой знае нещо, това е той!

Скаре се бореше с нетърпението си.

— Трябва ми нещо повече, за да задействам случая — направи той внезапен опит да бъде строг. — Ами приятелка?

— Точно сега няма — нацупи се майката.

— И някоя стара ще свърши работа — отвърна той с усмивка. — Ако съдя по снимката му, нормално е да е имало някоя и друга през годините?

Тя сви рамене.

— Естествено. Но аз не знам имената им.

— На никоя? — попита Скаре зачуден.

— Не иска да ги води вкъщи.

— Аха.

— Но навярно бих могла да намеря няколко души, които да гарантират за него, ако за това става въпрос.

— Би било отлично — одобри Скаре и записваше, докато тя изброяваше. Две имена.

— Звъннали сте на приятеля му. Какво каза той?

— Не успя да ми помогне. Но са прекарали вечерта заедно.

— И как са я прекарали?

— Вие няма ли да говорите с него?

— О, положително. Просто питам.

— Пили са по бира в кръчмата. В „Хедлайн“. После са гледали видео. При Зип. И това, предполагам, е било общо взето всичко.

— Андреас кога си е тръгнал от къщата? Каза ли ви час?

— След филма били в града. Обикаляли.

— Значи са се разделили навън?

— Да? — отговори тя въпросително.

— И къде са се разделили? — попита Скаре. Присви очи и зачака.

— Хм! Можете да питате за това Зип, нали? — примирено заключи тя.

— Искам да знам какви отговори е дал на вас — възрази той. — Бъдете мила. Оставете ме да си свърша работата!

— Но не разбирам…

— Няма значение!

Сграбчи едната й ръка.

— Просто отговорете на въпросите ми! — настоя Скаре.

Тя светкавично дръпна ръката си и започна да подсмърча.

— Разделили се около полунощ. Мисля, че каза полунощ. Попитах къде, той отговори „Турнегата“. Някъде по „Турнегата“. Не разбирам какво са правили там, в този район. И двамата живеят в друга посока.

— Благодаря — кимна Скаре. — Да продължим. Той харесва ли работата си?

— Не съм сигурна — поколеба се жената. — Един железарски магазин все пак не е кой знае какво. Но тази работа получи от бюрото за безработни. Всъщност искаше да работи в музикален магазин, но те не успяха да намерят нищо в този бранш. Сега не мисля, че са се и постарали. Записват желанията в документите си, но това не означава нищо. Момчетата трябва да приемат онова, които им дадат.

— За един осемнайсетгодишен, който тепърва започва да работи, лично аз се сещам и за по-лоши варианти от железария — каза Скаре.

— Какво например? — застана тя нащрек.

— Не ме карайте да изброявам. Употребявал ли е някога наркотици?

— Не. И сега не ми казвайте „всички твърдят така“.

— Няма. Но доколкото вие знаете, не е?

— Не е.

Скаре си записа. Мислеше си как ли щеше да се държи самият той, ако един ден има деца. Дали щеше да изгуби напълно прозорливостта си.

— От колко дълго се познават Зип и Андреас?

— От първи клас. Зип не беше много добър в училище и освен това беше дебел. Приличаше на натъпкана до пръсване свинска наденица. — Изведнъж се усмихна. — Андреас го взе под крилото си. Често съм се чудила защо продължиха да се движат заедно. Та те са толкова различни.

— Харесвате ли Зип? — попита Скаре с любопитство.

Тя се замисли. Представи си светлата коса с острия перчем.

— Да — отвърна простичко. — Можеше да намери някой по-лош.

— Добре. Андреас изглежда ли доволен от живота си?

— Нищо не му липсва. Ако беше нещастен, щях да знам.

— А вие и вашият син в добри отношения ли сте?

— Няма начин да си в добри отношения със син в тийнейджърските години. Няма значение какво правя. Момчетата в тази възраст чисто и просто не искат да слушат стари жени. С времето ще разберете какво искам да кажа.

— Тогава казваме, че изглежда доволен.

— От живота си. Не от мен — уточни тя мрачно.

„Всъщност съм наивен — помисли си Скаре. — Смятах, че занапред в живота ме чакат добри неща. Изглежда не е вярно“.

— Нещо в поведението му през последно време да ви с направило впечатление? Да сте забелязали нещо специално?

— Не се сещам.

— Носил ли е нещо в себе си, когато излезе?

— Портфейл и цигари. От стаята му не липсва нищо.

Скаре вдигна поглед.

— Не и доколкото можах да видя — добави тя.

— Ще отида да говоря с приятеля му. Стойте си вкъщи до телефона.

Тя се изправи и прекоси стаята. Скаре изпита странно чувство. Имаше нещо особено в тази жена и всичко, което премълчаваше. Кой е Андреас Винтер? Осъзна, че тя не знае. Малко след това той излезе от стаята и отиде в кабинета на Сейер. Намери вратата заключена. Учуден, надникна при Холтеман.

— Къде е Конрад?

Холтеман нагласи очилата върху носа си.

— Помоли днес да дойде малко по-късно.

Скаре го погледна силно изненадан. Подобно нещо никога не се бе случвало.

— Има ли нещо?

— Майка му. Умряла е нощес.

Съобщението накара Скаре да кимне сериозно.

— Вероятно трябва да пратим цветя?

Началникът на отделението сбърчи чело.

— Не съм сигурен. Трябва ли? Беше доста възрастна.

Скаре увисна на вратата. Съвсем нормално е хората да умират след определена възраст. Не бе твърде сигурен кога — да речем осемдесет и нагоре… Беше нещо, с което възрастните хора трябва да се справят. Няма нужда да се вдига много шум.

— Ще го уредя — промърмори той и тръгна.

Нещата ставаха все по-сериозни. Опасността наближаваше като зловеща мъгла от морето. Полицай на стълбите! Зип се усмихна храбро. Изражението пасва, помисли си. Притеснявам се, по дяволите. Притеснявам се за Андреас.

— Якоб Скаре.

— Влезте. Ще слезем на приземния етаж.

Майка му се показа от кухнята.

— Не, седнете тук. Ще направя кафе.

— Ще слезем долу — намръщи се Зип. — Дошъл е да говори с мен.

Тя го изгледа обидено. Въпреки значителното си наднормено тегло, носеше прилепнал бял анцуг. Беше събрала косата си с червен гребен отгоре на главата. Извъртя се на пети и му обърна гръб.

— Всичко иска да знае — обясни Зип примирено.

Скаре се усмихна.

— За мен е окей да говоря с теб насаме.

Слязоха по стълбите към стаята на приземния етаж. Скаре се огледа. Направи му впечатление, че Зип е нервен, но повечето хора са такива — виновни или невинни. Все пак си го отбеляза. Забеляза острата коса и тесните дънки; малката стая с прозорци високо горе в стената. „Като квартирата на Робърт“, помисли си. Телевизор и видео. Плакати по стените. Генезис, Джагър. Пълен пепелник. Одеялото на дивана означаваше, че вероятно от време на време спи тук, долу. Зип посегна несръчно към цигарите на масата. Запали една и изпусна дима. Вторачи се в Скаре, седнал на стола отсреща, наблюдавайки го приятелски. Времето течеше. Огънчето растеше. Тишината продължаваше. Сив прах се въртеше в лъч светлина от прозореца.

— Няма ли да попитате нещо?

Скаре се усмихна любезно.

— По-скоро идвам да си поговорим. Трябва да открия кой е Андреас. Какво може да му е хрумнало.

— Разбирам — кимна Зип.

— Да погледнем конкретните детайли. Кога се срещнахте, кога се разделихте. Такива неща. Сигурните точки.

Зип бе имал време да помисли. Намираше се в напълно абсурдна ситуация. Припомни си всичко, което бяха направили и за което не можеше да разкаже. Искаше да помогне, но не можеше. Не можеш да портиш!

Важното бе да отдалечи както себе си, така и Андреас от къщата на старата. Въпреки всичко не пречеше да разкаже по-голямата част от случилото се: били са в „Хедлайн“, гледали са „Блейд Рънър“ заедно, после са излезли малко навън. Но не бива да споменава бебешката количка, къщата и старицата, случката при църквата. Мамка му, насъбра му се много.

— Първо отидохме в кръчмата — подхвана той.

— Коя кръчма?

— „Хедлайн“.

— Кога?

Зип мислеше.

— Осем часа вечерта.

— Отпред ли се срещнахте?

— Ъъх, да. Не.

Взе бързо решение.

— Андреас дойде тук.

— Кога?

— Около седем и половина.

— Точно. — Скаре си записваше. Внимаваше да държи момчето спокойно. Прие всичко относно информацията за часа, усмихваше се успокоително, слушаше учтиво, кимаше и записваше. Зип започна да се успокоява, да говори повече, пушеше и се усмихваше.

— Мамка му, не разбирам какво се е случило. Надявам се да е добре.

— Нека се надяваме. Той ли е най-добрият ти приятел?

Зип преглътна.

— Най-добрият и единственият.

— Аха. Появил се е тук, в къщата, в седем и половина. Тръгнали сте пеша надолу към „Хедлайн“. Отнема петнайсетина минути, а?

— Нещо такова.

— Знаеш ли откъде идваше той?

— От вкъщи, предполагам. — Зип го погледна нервно.

— Не. Излязъл е от къщата на улица „Капелен“ в пет и половина. Веднага след вечеря.

— О? Не, не спомена нищо.

„По дяволите“, помисли си Зип. Защо не каза, както си беше? Дойде преди шест. Возихме се из града. Но тогава пък се случи онова с количката. Зип полагаше усилия да запази самообладание. „Повтаряй каквото е вярно наистина — помисли си той, — и казвай «не знам» на всичко друго“.

— Значи не е споменал нищо къде е бил от пет и половина до седем и половина.

— Не знам.

— Не си ли спомняш?

— Не спомена — поправи се Зип. Облиза си устните. Мъжът се държеше необикновено приятелски. Но Зип беше гледал достатъчно филми, за да го заподозре. Острите умове, облечени като дружелюбни същества.

— Окей. Отидохте заедно в кръчмата. Купихте си няколко бири?

— Няколко бири. Може би три-четири. След това отидохме до видеотеката и взехме филм, който гледахме тук, вкъщи. „Блейд Рънър“.

— Фантастичен филм — отбеляза Скаре с въодушевление.

— Супер филм — съгласи се той тихо.

— А след филма излязохте отново навън, така ли?

— Пообикаляхме. Ходихме долу до реката. И горе до църквата.

Преглътна леко при спомена за църквата.

— Църквата ли? Защо там?

— Нямам представа. Вървях след Андреас — произнесе Зип замислено. — После слязохме отново към центъра. Просто се мотаехме. На площада имаше много хора. Седнахме на една пейка и си говорихме. На сутринта Андреас трябваше да ходи на работа, затова изведнъж поиска да се прибира. Разделихме се около полунощ.

— Къде?

— На площада — повтори Зип.

— На площада ли? — Скаре кимна отново. Контролираше се, не биваше да покаже с нито една физиономия какво мисли. На майката беше казал, че са се разделили на „Турнегата“. Защо лъжеше?

— А Андреас? Държеше ли се както обикновено.

Зип сви рамене.

— Напълно. Друго не знам. Прибрах се и си легнах.

— Как разбра, че той не се е прибрал?

— Обадих му се в магазина. Към единайсет.

— Защо?

— Просто да си поговорим.

— Значи му се обаждаш от време на време да си говорите?

— Всъщност исках да взема от него няколко диска — обясни той.

Скаре погледна към плакатите.

— Дали нещо не е измъчвало Андреас? Разказа ли ти нещо?

Зип броеше фасовете в пепелника. Не, не го разказвай все още! Само ако мине време и той не се върне.

— Не и нещо, което да има връзка — каза накрая.

— Аха. Ти все пак го познаваш. Трябва да ти повярвам. Например, да става въпрос за някое момиче — предположи Скаре.

— Момиче ли? Да, нищо чудно.

— Но иначе познаваш компанията му? Трябват ми няколко имена. Още хора, с които да говоря.

— Той излиза само с мен.

— Все пак има колеги?

— Никога не излиза с тях в свободното си време. Единствено онази художничка — изрече колебливо.

— Художничка ли?

Зип се колебаеше дали трябва да продължи. Но беше хубаво да разкаже нещо. Като имаше предвид какво знае, си представи, че той просто е при нея, по средата на някоя същинска оргия! За да поддържа алибито си.

— Веднъж в седмицата ходи при една художничка. Жена. Тя го рисува — покашля се той.

Скаре се вгледа внимателно в него.

— Знаеш ли името й?

— Не. Но изглежда живее най-горе на хълма. Стара зелена къща. По думите на Андреас.

— От дълго ли го познаваш?

— От първи клас.

— И смяташ, че наистина го познаваш?

„Мили боже. Мислех си, че го познавам.“

— Ако не се появи в скоро време, ще дойдем пак — съобщи му Скаре.

— Да — Зип подскочи от дивана. — А ако аз се сетя нещо, ще се обадя.

Скаре се вгледа в него. Гледа го толкова дълго, че Зип започна да се върти. Опита да пъхне ръце в джобовете си, но дънките бяха прекалено тесни. Легна на дивана и се загледа в тавана. Нямаше на какво да спре погледа си, затова затвори очи и се опита да намери обяснение. Не чу майка си, която се промъкна надолу по стълбите. Долови присъствието й като сянка през клепачите си. Спря погледа си на главата й. С белия си анцуг и червената шнола приличаше на дебела кокошка. Стисна устни.

— Познавам те добре. Какво всъщност става?

Познавам те добре. Мразеше тези думи! Стана от дивана, проправи си път край нея, сграбчи в движение якето си и изчезна през портата. Слезе на главната улица, мина с бързи крачки покрай площада. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Вървеше, мушнал ръце дълбоко в джобовете на якето. Ако извърви този маршрут още веднъж, ще разбере. Подмина оптиката и магазина за велосипеди, и парка. Изкачваше бодро хълма. Старата не го е виждала, не може да го разпознае. Наближи къщата. Загледа се навътре, забави крачка, огледа прозорците. Не видя нищо. Продължи, скрит от гъстия плет. Малко по-нагоре по пътя спря. Провря глава възможно по-навътре в плета, отмести настрани няколко стърчащи клончета. Къщата изглеждаше нормално. Избуялата градина стоеше недокосната. Беше едноетажна постройка с изба отдолу. През едни цветя, които бяха на път да увехнат, видя прозорците на избата — два броя. Далеч нагоре по улицата се чуха стъпки. Отдръпна се от плета и отново тръгна надолу. Случваше се нещо странно. Пиеше му се една бира, но нямаше пари. И все пак слизаше към центъра и се насочи към „Хедлайн“. Спря се пред затворената врата и се загледа през прозореца. Различи масата, на която седяха онази вечер. В мислите си чу гласа на Андреас. „I will never see you again, my friend“.

Голата крушка на тавана се отразяваше в очите му като две съвсем малки точици. Той не помръдваше, само се взираше в мен. Представих си заек в капан. Изглеждаше така беззащитен! Бях просто развълнувана. Не се случваше често. Долових слабо движение през кърпата и разбрах, че той си отваря устата.

— Вода — простена.

Едва произнесе думата. Чудех се защо ли не може да се движи. Тялото му лежеше странно неподвижно, сякаш не е негово. Всъщност не ми и хрумна да откажа на тази молба. Но все пак останах за момент загледана в сините очи. Кърпата скриваше останалата част от лицето му. Но очите му прогориха отпечатък в моите. Не мигаха, само безмълвно се молеха. Накрая се качих в кухнята. Отворих крана и оставих водата да тече. Какво правиш, Ирма? Напълно ли си откачила? — попита ме водата, както си ромонеше и се оттичаше. Не, не. Но поне веднъж ще взема каквото ми се полага. Той не ме попита какво искам. След малко слязох обратно. Той видя чашата. Най-накрая премигна. В основата на стълбите трябваше да прескоча краката му. Не ги беше помръднал. Дали пък не бяха счупени. Не задавах въпроси, просто стоях там с водата. От очите му започнаха да се стичат сълзи.

— Кърпата — изрекох грубовато. — Махни кърпата.

Той не помръдна. Само гледаше вторачено чашата, мен и пак чашата и мигаше ли, мигаше. Не исках да го докосвам. Но сърце не ми даваше да се върна горе с водата. Ако се наведях, той навярно щеше да се изправи с грозен писък и да забие зъби в мен — мислех си. Същевременно изглеждаше ужасно немощен. Дълго стоях права. Изучаваше ме по същия начин, по който го изучавах аз. Крушката на тавана ни замрази в този странен момент. Вледенени в кръг от светлина. Ирма, помислих си, обади се за помощ. Трябва да го направиш сега! Но не помръднах, стоях и се взирах в светлите очи. От дясната страна на главата си имаше голяма рана, която бе кървила много. Кръвта се бе съсирила в кръгла питка на пода. Не разбирах защо не крещи, нали стоях там, точно до него. Не даваше признаци, че има намерение да свали кърпата или да повдигне глава и най-накрая аз проумях, че не може. Не разполагах със сламка, а не можех да го докосна. Като го гледах над ръба на чашата, аз самата отпих глътка вода. Никога няма да забравя очите му, когато чу звука, който избълбука през гърлото ми. Затвори ги. Не ми хареса, че можеше да се скрие просто като затвори очи.

— Ще намеря решение — обещах. — Естествено, че ще получиш вода. Не съм зъл човек.

Главата му леко потръпна. Изведнъж започна безпомощно да кашля. В гърлото му заклокочи. Очите му се обърнаха навътре. Помислих си, сега ще умре в ръцете ми. Би било ужасяващо, но същевременно през главата ми мина мисълта, че би било и красиво, и силно, и разтърсващо. Но той не умря. Хванах кърпата с два пръста и я свалих.