Дяволът държи свещта

Андреас отвори очи. Как да опиша изражението му, когато накрая разбра? Малка светлина, която изведнъж угасва.

— Не си била там — изрече изтощено.

— Напротив!

Кършех ръце и се срамувах. Защото го бях предала. Но и бях бясна на всички предубедени хора, които не ни виждат истински. Само ти хвърлят един бърз поглед и си вадят куп заключения.

— Бях. Но той не разбра нищо — един млад мъж, навярно отскоро работи там. Опитах се да му обясня, но той само ме питаше дали имам нужда от превоз до вкъщи. Сякаш съм някоя луда старица. И знаеш ли? Виждала съм го преди, но не си спомням къде. Толкова е странно.

Андреас изпусна жаловит стон. Явно дотогава е хранел някаква надежда и сега тя се пръсна, най-последната.

— Мамка му, значи стоеше там и после просто си тръгна?

Започна да кашля, сякаш гърлото му беше пълно със слуз. Не съумяваше да я изкара. Свистеше в дробовете му.

— Върви си!

— Ще си тръгна, когато искам. Опитах се.

— Не си! Боже Господи, толкова си жалка.

— Ти си този, който е жалък. Погледни се! Недей да ме дразниш, не мога да понеса толкова много.

— Горката Ирма. Светът е бил толкова несправедлив към теб. Никой не разбира какво ти е, нали?

Плачеше с плач, примесен със смях. Не беше красиво.

— Млъкни, Андреас.

— Ще говоря, колкото си искам. Само това мога.

— Няма да получиш повече вода.

— Добре ли ти е да ме измъчваш, Ирма? Какво усещаш там, някъде между краката си?

— Внимавай — просъсках. — Нямаш представа какво може да ми хрумне.

— Знам достатъчно. Все ми е тая.

— Не си даваш сметка за какво говориш.

— Отивай да си легнеш. Искам да остана на спокойствие.

— Искаш да останеш на спокойствие ли? Да беше помислил по-рано. Знаеш ли какво? И аз искам. Но теб беше ли те грижа?

— Не — отговори кротко.

— Не помисли за Ирма!

— Не знаех, че тук живееш ти.

— Лъжеш!

— И не те познах, преди да стане прекалено късно.

— Не говори! Ако беше видял веднага, щеше ли да отидеш в следващата къща! И да завреш ножа в лицето на някого другото. Някой непознат. Все пак е по-лесно!

Тресях се от гняв, но същевременно беше приятно да изпитвам тези непримирими чувства, които горяха по страните ми. Бях живо човешко същество, основателно треперещо от яд. Всъщност се намирах на фронта и водех една от най-важните си битки. А най-хубавото от всичко беше, че той бе принуден да слуша! Не можеше дори да вдигне ръце и да запуши уши. Лицето му изведнъж стана плоско. Затвори ме отвън. Хайде де, знаех, че ме чува.

— Ти си едно разглезено дете.

Не отговори, но виждах как миглите му леко трептят.

— Какво си направил за майка си? Кажи. Какви задължения имаше?

Усмихна се леко.

— Изхвърлях боклука. Всеки ден.

— О, велик си. Изхвърлял боклука! Впечатляваш ме, Андреас.

— От колко време лежа тук? — прошепна той.

Пресметнах наум.

— Три денонощия. Искаш ли пак да излезеш? Опитай се да намериш слабите ми точки. Майчинският ми инстинкт. Ключът към свободата. Аз съм майка на едно дете; имам син. Да видим дали познаваш хората.

— Познавам хората — простена той уморено. — Но тук това не е нужно. Дори и дете би видяло очевидното. Ти си напълно луда.

Изправих се и размахах юмруци. Исках да викам, да покажа колко съм разярена.

— Ти, проклет дрисльо!

Изумен, той впери светлите си очи към мен.

— Страните ти горят, Ирма.

Обърнах се и тръгнах. Този ден изгасих светлината. Незабавно го обгърна гъст мрак.

— Обади се, по дяволите! — крещеше. — Гадна вещица. Обади се за помощ!

Паднах на колене и затръшнах капака. Отворих го и го блъснах отново, отново и отново, тропаше и тряскаше като трус из цялата къща. Изтощена, се свлякох на пода.