Дяволът държи свещта

— Матеус?

Чу гласа секунда след като вратата се хлопна. Мигновено бръкна в джоба си за пликчето с бонбони. Искаше тя да го види и да плесне с ръце от почуда.

— Да — обади се тихо и прошумоли с пликчето.

Майка му се появи от всекидневната. Притисна бузата му към гърдите си.

— Срещна ли някого по пътя?

— Якето ми висеше най-отдолу — избърбори той бързо.

Някак прекалено бързо. Съмнението вече се пробуди в нея.

— Дядо ти е чук.

Матеус се хвърли право в отворените му прегръдки. А после полетя нагоре, полетя като вятър, почти до тавана.

— Внимавай с гърба си — предупреди Ингрид баща си.

И се усмихна. След многото години, през които живя сам, сега той отново се беше изправил и издължил от метър и деветдесет и шест на два метра, поне така изглеждаше. Заради жена.

— Закъсня със седемнайсет минути — отбеляза Сейер и впери поглед във внучето си.

— Якето ми висеше отдолу — повтори Матеус.

— Аха — усмихна се дядото. — И всички илици се бяха залепили?

Фина мрежа от тънки линии се показа на лицето му едновременно с растящата усмивка. Нищо не го въодушевяваше така като това шоколадовокафяво дете. Бе извън играта, коленете го боляха, почти го предаваха. Беше притеснително, ако се вземе предвид какво представлява животът и всичко, което може да се случи. А той знаеше много по въпроса. Момчето се стрелна под ръката му и хвана ръцете му отзад.

— Покажи ми полицейската хватка! — помоли се ентусиазирано.

— Ще ти дам аз една полицейска хватка — засмя се възрастният мъж и го завъртя около себе си, сви го на топка и го занесе до дивана. — Заклеваш ли се да кажеш истината, цялата истина и нищо друго, освен истината?

Матеус цвърчеше от удоволствие. Ингрид стоеше и ги наблюдаваше, облегната на касата на вратата. Сейер погледна към нея. Гърбът й, хлътнал навътре по характерен начин, му напомняше за майка й.

— Забрави за часа, защото ти е било забавно! — пробва се той и се взря в кафявите очи. — Забрави гласа на мама?

— Не — изкрещя Матеус, извивайки се по корем.

— Срещнал си бездомно куче на улицата. Седял си в канавката и си го галил, докато си замислял как ще измолиш от мама да го задържиш. Някой мърляв помияр. Прав ли съм?

— Не, не! — изкрещя пак момчето. Заби нокти в една възглавница и я придърпа към главата си.

— Срещнал си банда нехранимайковци и не си могъл да си тръгнеш.

Настъпи пълна тишина. Ингрид изгледа учудено баща си, после сина си, който се беше свил и сега приличаше на топка от дънков плат и кадифе.

— Бяха в една кола.

— Кои!

С един скок Ингрид се намери до него.

— Успокой се — намеси си Сейер бързо. — Нали е тук.

— Какво направиха? Разкажи ми!

— Нищо.

Говореше с лице, скрито в дивана.

— Не се занасяй с мен!

— Не си харесвам името! Матеус е тъпо! — изкрещя и захвърли възглавницата на пода. Не плачеше. Общо взето той почти никога на се оплакваше. Много бързо разбра, че е различен и от него очакват други неща. Най-добре е да се държи тихо и да не вдига много шум около себе си. С този цвят на кожата отгоре на всичко сякаш им идваше прекалено.

— Искам да знам какво направиха — настоя майка му.

— Ингрид — повтори баща й, — ако не иска да разкаже, би трябвало да му позволиш да си остане негова тайна.

Матеус се прокашля.

— Питаха за пътя до залата за боулинг. Но знаеха къде е. После се върнаха пак. Нищо не направиха.

Вдигна към носа си пликчето с бонбони, което беше стискал през цялото време в юмрука си, и го помириса. Имаше кисели крачка̀, желирани змии и дунапренени възглавнички.

— Извинявай — прошепна майка му. — Просто много се страхувам.

Главен инспектор Конрад Сейер вдигна детето и го сложи в скута си. Зарови нос в къдравата косица и се замисли за бъдещето. Напрегна всички сили да разгадае неясните картини, които лежаха там, далеч напред.

— Казаха, че имам готино яке — засмя се Матеус.

— Онова, вътре в якето е по-готино — отговори му Сейер. — Изпрати ме до навън. Трябва да си тръгвам.

— Недей. Колберг не е самотен, сигурен съм.

— Искам да се прибера при Сара.

— Тя при теб ли ще живее? Къде ще спя, когато идвам на гости!

— Няма да живее там. Тя живее с баща си. Понеже е болен. Но идва на гости и понякога остава през нощта. Ако е при мен, когато дойдеш, ще трябва да спиш на пода. Съвсем сам. На матрак.

Матеус премигна ужасен. Стоеше, хванал дядо си за ръка, и я подръпваше. Ингрид се извърна, за да скрие усмивката си.

— Нали не е толкова дебела, че да няма място за всички? — попита момченцето с надежда.

— Не — отвърна дядо му, — не е толкова дебела.

Потупа дъщеря си малко непохватно по ръката и излезе на двора. Помаха на Матеус, застанал до отворената врата. Бавно потегли с колата към блока си. После щеше да си спомня това — няколкото минути, необходими да стигне от къщата на дъщеря си до вкъщи. Досега животът бе така добре разчетен, така предвидим и сигурен. Малко самотен може би, но имаше кучето си — седемдесеткилограмов леонбергер. Без никакво възпитание. Всъщност се срамуваше от това. Сара също имаше куче — добре обучена немска овчарка. Той не обичаше изненадите. Беше свикнал да е най-добър, винаги. Имаше почти всичко. Уважение. Респект. А след дългите години, прекарани като вдовец, сега имаше Сара. Животът вече не беше предвидим. Сега тя го чакаше. Бяха поканили на вечеря Якоб Скаре, млад сержант, когото Сейер харесваше и по странен начин считаше за приятел, въпреки че можеше да му е баща. Но това му харесваше: възможността да общува с млад човек. А и, трябваше да признае, беше му приятно да има някого, който да го слуша, да има какво още да научи от него. Така и никога не се сдоби със син. Такъв. Сега вече бе пропъдил изцяло тази мисъл.

Спря плавно на светофара. „Сара е в кухнята. Нагласила се е, но съвсем дискретно. Облякла си е рокля — мислеше си той. — Ресала е дълго светлия си бретон. При нея няма напрежение. Движенията й са бавни и меки, както аз карам кола през града. Шията й — по гърба му полазиха тръпки. — Късите светли косъмчета по гладката кожа. Широките рамене. Поглежда часовника си, защото ме чака да се прибера, а и Якоб може да се появи всеки момент. Храната е готова, в случай че не е, това не я изнервя. Няма друга като нея. Невероятна е. Моя е“. Затананика си мелодия на Дани Клайн. „Don’t break my heart“9. И тогава погледна в огледалото. За момент се ужаси, защото видя колко е посивял. Сара беше толкова руса и гладка. „Хайде сега. Възрастен мъж съм“, мислеше си Конрад Сейер, завивайки към гаража. Реши да се качи по стълбите, въпреки че живееше на тринайсетия етаж. Малък начин да се поддържа във форма. Надяваше се да има време за един бърз душ. Тича догоре, без да се задъха. Щом натисна бравата, чу кучето, което идваше с лай към него. Открехна вратата и свирна. Животното се изправи на задните си лапи и го притисна до стената. След малко вече целият беше мокър. Сега определено трябваше да си вземе душ. Кучето влезе мудно в стаята. Сара извика „здрасти“.

Тогава усети миризмата. Спря за момент и я вдиша. Усещаше много миризми: индийско орехче от кухнята и разтопено сирене; топъл хляб от фурната; още миришеше на кучето, което го облиза. Но и на друго! От всекидневната идваше странна миризма. Направи няколко крачки, надникна в кухнята. Тя не беше там. Продължи. Миризмата ставаше по-силна. Нещо не беше наред. Спря се. Тя лежеше на дивана с крака върху масата. От уредбата долиташе тиха музика. Били Холидей пееше „God bless the child“10. Беше си сложила червило и зелена рокля. Косата й блестеше, светла и гладка. Той си помисли: „Красива е, спор няма“. Но се взираше упорито в нея.

— Какво има? — попита тихо тя. В гласа й не се долавяше и следа от притеснение.

— Какво правиш? — запелтечи той.

— Почивам си.

Отправи му ослепителна усмивка.

— Вечерята е готова. Якоб звънна. Идва всеки момент.

„Мирише на хашиш — мислеше си Сейер. — Тук, във всекидневната ми. Познавам тази миризма, характерна е, не мога да я сбъркам“. Онемя напълно. Беше като каменна фея, като риба на сухо. Миризмата се стелеше тежко над цялата стая. Вторачи се диво в балконската врата, приближи се и я отвори. Беше така неописуемо изненадан, идиотски сащисан!

— Конрад — промълви тя. — Изглеждаш толкова странно.

Той се обърна бавно.

— Ъ, не. Хрумна ми нещо.

Гласът му звучеше необичайно. Опита се да помисли. Якоб ще пристигне всеки момент. Сара не изглежда надрусана, но не е изключено да й проличи. Якоб ще реши, че той знае и го одобрява, а не е така. Какво, по дяволите, да прави? „Тя е психиатър — мислеше си той. — Работи с тежко болни хора, мнозина съсипани тъкмо от наркотици — хероин и екстази. А е седяла тук и се е друсала. На дивана ми. Мислех си, че я познавам. Не, не е било така. Как е могло да й хрумне!“ На челото на Сейер се появи необичайно дълбока бръчка.

Изведнъж тя стана. Сложи ръце върху гърдите му и се вдигна на пръсти. Въпреки това не успя да го достигне.

— Изглеждаш толкова притеснен. Успокой се, моля те.

Усети единствено аромата на карамел от червилото й. Преглътна бързо и от гърлото му се чу едно леко щракване.

„Защо се превръщам в дете в ръцете на тази жена?“ — питаше се той. И каза високо с ръждясал глас:

— Мирише толкова странно?

Тя се засмя лукаво.

— Изпуснах цяло индийско орехче в мусаката и не го намирам.

Той заби поглед в краката си. Няма да успее да се изкъпе. Скоро Якоб позвъни на вратата. Свежият септемврийски въздух нахлу в стаята. Били Холидей пееше. Не знаеше дали още мирише, в стаята бавно захладняваше. „Норвежките закони — мислеше си той. — Съгласно норвежките закони…“ Звучеше абсурдно. Може да й каже всичко, но не и това. Изведнъж проумя, че тази жена има собствени закони. И въпреки това има по-висок морал, от когото и да е друг, когото познава. Почувства се като ученик. Даде си сметка, че не знае толкова много неща. Че съществува толкова много, което не е опитвал. Хората му бяха любопитни, искаше да научи повече за тях — кои са и защо са такива. Искаше му се да разбере, не бързаше да съди. Но сега усещаше в себе си някакво колебание. Тогава се позвъни на вратата. Сара отиде да отвори. Якоб беше наблюдателен, изобщо не бе някой хлапак, само така изглеждаше. Дали миризмата все още витаеше из стаята? Погледът му се спря върху снимката на Елисе на стената пред него. Усмихваше му се насреща. Нея нищо не я тревожеше. За миг я бе забравил, бе по-мъртва от обикновено. Все по-трудно извикваше образа й, гласа й, смеха й. Обзе го нова мъка, породена от това, че сега тя бе на път да изчезне по различен начин. Никога ли няма да свърши? Излезе на балкона. Харесваше пронизващия есенен въздух и ярките цветове. Допадаха му повече от лятото. Многократно вдиша и издиша. Помисли си, че трябва да тренира повече, не ставаше по-млад. И все пак оставаше му още от живота. Матеус щеше да израсне черен в един бял свят. Той трябваше да му помага. Сейер поклати объркано глава. Не разбираше тази внезапна тъга. Обърна се, когато Якоб Скаре се изправи до него.

— Мирише хубаво!

— Какво имаш предвид? — попита Сейер нервно.

— От кухнята — отговори Якоб.

Хранеха се, пиеха и говореха за работа. Сара разказваше истории от болницата „Варден“, където завеждаше отделение. Изобщо не й личеше да е надрусана, поне той не забелязваше. Но от време на време я поглеждаше изпод вежди и наблюдаваше Якоб по-внимателно от обикновено. Заради него проявяваше такава предпазливост. Дори да забележи нещо, никога не би казал. Дали самият той да не повдигне въпроса някой път, когато са насаме? Разсъждаваше по въпроса, а Якоб разказваше за едно убийство — доста гадно, но поне стара история, която се повтаряше постоянно с някои разминавания. Но Якоб искаше да разговаря със своя господ. Опитваше се да намери смисъл в нещо, лишено от смисъл. Защото наистина смисъл нямаше. Никакъв умисъл, нито зачатък на план, който да ги отведе до нещо добро. В това Сейер беше почти сигурен.

— Група младежи си направили парти. Преминало по обичайния начин. Момчетата набавили пиенето, взели момичетата от вкъщи. Едно от момчетата, Робърт, живеел в апартамент под наем. Имал и стереоуредба. Собственикът отсъствал, идеална възможност. Идеята била да се напият, да сгащят някое момиче, да го прибавят към бройката си и да се хвалят на другия ден.

Скаре погледна Сейер с най-сините очи на света.

— Някои са дръпнали по нещо. Не са злоупотребявали редовно, по-скоро е декадентско да изпушиш малко хашиш на празненство, а и не е голямо престъпление в наши дни. Накратко. Купонът свършил кошмарно: пиянство, караници, Робърт донесъл пушка и застрелял приятелката си право в лицето. Казвала се Анита, осемнайсетгодишна. Умряла моментално.

Спря и се загледа в чашата си с червено вино. Държеше я за столчето, не искаше да оставя отпечатъци от пръсти по самата чаша. Като цяло беше странно за какви неща се замисляше това момче.

— Обикновени младежи — обясни той на Сара. — Знам, звучи, сякаш са били шепа измет, търкаляща се по склона на обществото, но не е така. Всички работят или учат. Идват от добри семейства. Нямат криминални прояви.

Взе да върти виното в чашата.

— По някакъв начин е невъзможно да си го обясниш, нали? Освен ако не допуснеш, че нещо друго поема нещата в свои ръце. Нещо извън човек.

— Не можеш да виниш дявола — усмихна се Сейер.

— Не мога ли?

— Той не е ли официално изключен от норвежката църква? Като несъществуващ?

— Това е най-голямата грешка, допусната от хората — промърмори Скаре замислено.

— Защо? — поиска да узнае Сара.

— Ако не вярваме в него, не можем и да го разпознаем, когато внезапно се появи.

— Да обвиняваме дявола? За бога! Ще прозвучи чудесно в съда.

— Не, не — Якоб поклати глава. — Опитайте се да погледнете на нещата по следния начин. Срещаме дявола през цялото време. Въпросът е как се справяме с него.

Замълча за миг.

— Аз наистина не вярвам в дявола — усмихна се той. — Но понякога ме обземат съмнения. Например, когато видях снимката на Анита. По-точно останалото от нея. Или лицето на Робърт през прозорчето на килията в изтрезвителното. Той е добър човек.

— Ние сме и добри, и лоши, Якоб — уточни Сара. — Не едното от двете.

— Напротив. Някои са добри в същността си. Други са цинични. Говоря за един изначален основен тон във всекиго от нас. У Робърт той е добър. Не си ли съгласен, Конрад?

Напротив. Беше съгласен. И не го разбираше. Остана буден. Позволи си един час в повече. Сара и Якоб живееха в една и съща посока и щяха да си вземат общо такси. Той се потупа по бедрото — сигнал за кучето, че може да дойде и да легне в краката му. Мислите му течаха. Матеус, Сара, Якоб, Робърт и всичко, което се случва. Но животът в същността си не е лош. Червеното вино беше допринесло донякъде за оценката му, трябваше да го признае. Има всичко, от което се нуждаеше, и малко отгоре. Матеус се справя, всички са здрави, чувства се добре на работа. А Сара, лека-полека разбра и нея. Загледа се нагоре в снимката на Елисе. След като най-накрая в къщата беше тихо и никой не можеше да го види, той бавно й позволи да се приближи.

Ингрид Сейер също не спеше. Бе сложила Матеус в леглото в осем часа: пя му и оправи завивките му. После взе раничката му. Трябваше да провери дали учебниците и нещата за физкултура са на мястото си. Беше стегната здраво, каишките — закопчани на последната дупка. Занесе я във всекидневната. Отвори я. Прегледа учебниците, провери дали моливът е добре подострен, а гумичката, лепилото и ножичката са на място. Изпадна една сгъната бележка. Синкавата хартия не й бе позната. Навярно учителката й изпращаше съобщение.