Дяволът държи свещта

Къдриците на Скаре винаги привличаха вниманието. Сега в него се бе загледала тийнейджърка, застанала при статива за вестници. Без полза. Той беше зает с други неща. Винтер, естествено, имаше право. Зип криеше нещо. Увереността в това съперничеше с вярата му в Бога. Какво каза Сейер? „Хората винаги имат причина да мълчат, дори не е нужно тя да е особено добра“. Същевременно съзнаваше сериозността на положението. Не ставаше въпрос за пътуване с ферибота до Дания. Сепна се, защото опашката се придвижи леко напред. Беше четвърти поред. Отпред стоеше възрастна жена в кафяво палто. Ако надникнеше през рамото й, щеше да види какво има в пазарската й количка. Забавляваше се да наднича в чуждите колички. От покупките на хората си правеше забавни заключения. Жената бе купила шише за хранене от прозрачна пластмаса; препарат за промиване на рани и памук; три шишета белина и свещник за малки кръгли свещички от отделението за нехранителни стоки. Нямаше ли да си купи храна? Протегна врат и надзърна в другите колички. Като цяло се наблюдаваха комбинации, които си пасваха по естествен начин. Например четири млека, хляб, кафе и замразени котлети. Каса бира, два пакета чипс, „Ние мъжете“ и цигари. Пелени, бебешка храна в бурканчета, тоалетна хартия и банани. Но това в количката пред него представлявате по-скоро хаос. Беше му забавно. Взираше се в палтото й, по чиято повърхност се забелязваха малки топченца. Тя пристъпи напред. Държеше здраво дръжката на количката. Жената не беше особено висока, но здраво сложена и тежка. Виждаше я само отзад и се затрудняваше да определи дали е на петдесет или седемдесет. Сивата й коса беше стегнато прибрана и подредена. Носеше ниски боти с дебели токове. Той се замисли за шишето за хранене. Сигурно е за някое внуче. Погледна към своята количка. В нея имаше лук, чушки, ориз, литър и половина кока-кола, три вестника и пликче желирани човечета. Потупа се по джоба, за да провери дали има цигари. Дали да не си вземе един пакет „Меджик“21 от наредените на лавицата до касата? Ще хвърли дълбок поглед в очите на касиерката и кратко ще изкоментира: „О, представете си, щях да забравя най-важното!“ Често играеше тази игра. Скаре пристъпи напред. Жената в кафявото палто постави покупките си на лентата, плати и ги сложи в плик, без да отрони и дума — нито „благодаря“, нито „заповядайте“. Нито пък погледна касиерката в очите. Сякаш беше капсулована в собствения си свят. И изчезна. Изведнъж Скаре съзря нещо в ъгъла на лентата. Беше забравила шишето за хранене.

— Ще се погрижа — усмихна се той на касиерката.

Тя сви рамене, а той прибра своите покупки и изтича навън. Жената вече се намираше далеч нагоре по улицата. Вероятно щеше да продължи с автобус. Носеше плика в дясната си ръка и се движеше покрай стените. Пъхнал шишето във вътрешния джоб на коженото си яке, той бързо я настигаше. Тя не го забелязваше; пресече улицата по диагонал и пое нагоре по улица „Принс Оскар“. Той бе достатъчно близо, за да извика, но само ускори крачка — нямаше намерение да вика високо. Скаре бе толкова съобразителен. Тя вече бе изкачила нанагорнището наполовина, а той изоставаше на около пет метра зад нея. Извади шишето от джоба си и изтича няколко крачки напред.

— Хей! Бихте ли почакали мъничко?

Тя почти се хвърли назад и се вторачи в него. Явният й страх накара Скаре да спре и да разпери ръце; размаха шишето.

— Забравихте го!

В продължение на няколко секунди тя стоя втренчена, после се обърна и продължи нагоре.

— Шишето за хранене! — извика той отново.

Най-сетне тя спря.

— Стоях зад вас в магазина. Шишето остана на лентата.

Вече се намираше съвсем близо. Видя тънките й устни и дълбоките очи, имаше тежка челюст, сключени вежди и блед тен като на човек, който прекарва много време затворен вътре.

— Реших, че може да е важно — усмихна се той и й го подаде.

Тя го взе колебливо.

— Извинете — промърмори, — така се стреснах.

— Не исках да ви плаша — Скаре се поклони.

— Има много странни хора по улиците — продължи тя. — Човек никога не знае кой ще се появи. — Успя да докара нещо, наподобяващо усмивка. — Нищо не пречеше да си тръгнете по пътя, все едно нищо не се е случило. А това шише наистина е важно.

— Разбирам.

Той се отдръпна. Най-накрая се беше успокоила.

— Пожелавам ви приятен ден.

— Приятен ден? — тя сякаш се събуди. — Не знаеше какво говорите.

Скаре се поколеба. По лицето й се изписа внезапно объркване. Обърна се рязко и тръгна нагоре по хълма. Скаре видя, че зави наляво преди един гъст плет. Зад дърветата му се мярна бяла къща със зелени рамки на прозорците.