* * *

Пети септември.

Госпожа Винтер се обади. Скаре се опита да обясни. — Не, госпожо Винтер, не става. Не че нямаме желание, но говоря от опит. „Дагсревюен“ не приема подобни съобщения. Единствено ако допускаме в голяма степен сигурност, че се е случило нещо криминално. А в този случай… Да, госпожо Винтер, разбирам. Но познавам началника на смяната и той не се оставя да бъде убеден така лесно. Обадете се, но просто се опитвам да ви спестя разочарованието. Само наистина специални случаи… Естествено, че Андреас е специален за вас, но хора изчезват всеки божи ден. Между две и три хиляди всяка година, ако трябва да бъдем точни. Дали с момиче на десет години би било различно? Да, така е, така функционират нещата. Пуснахме снимка в местния вестник, оказа се достатъчно трудно. Завеждащият дирекция новини? Естествено, че можете да позвъните, но не вярвам… Да, разбира се, че ще се обадим веднага, но възможностите ни в този случай са ограничени. В действителност направихме доста повече, отколкото въобще правим обикновено. Разбираемо е да не ви се струва така. Но не изключваме вероятността Андреас да е отпътувал, защото така му е хрумнало. А в такъв случай… Да, не смятате, че е възможно, но така е с всичко. А намерим ли го, нямаме никакво право да ви съобщим къде е, ако той не желае. Такива, за жалост, са правилата. Той е пълнолет… Довиждане, госпожо Винтер.



Ингрид Сейер седеше пред телевизора. Гледаше „Дагсревюен“. Матеус, бос, по тънка пижамка, стоеше зад стола й се взираше в екрана. Изведнъж майка му се обърна и го погледна.

— Матеус, късно е — отбеляза тихо.

Той кимна, но не помръдна. Майка му изглеждаше малко тъжна. Сложи ръце на слабите му раменна.

— Какво дъвчеш?

— Лакрицово порше.

Тя се усмихна тъжно.

— Според дядо ти не бива да те притискам — подхвана тя, — но ми се иска да ми разкажеш кой написа онази бележка — ужасната бележка в несесера ти.

— Няма ми нищо — отговори той уклончиво.

— Не те ли е страх? — попита тя.

— Не — отвърна лаконично.

Изгледа го изненадана и усети, че му вярва, а това вече не можеше да си обясни.

— Не си мисли, че ако ми кажеш кой е, ще изтичам при директора и ще започна да клюкаря — побърза да го увери тя. — Няма да се обадя на майка му. Или на майка й. Ако е момиче. Просто имам нужда да знам.

Матеус водеше тиха битка. Трудно устояваше, когато майка му го молеше така настойчиво.

— Добре — предаде се накрая. — Беше Томи.

Майка му онемя. Известно време остана с широко ококорени очи и клатеше невярващо глава.

— Томи? — заекна. — Но той е… — премита объркано, — та той е от Етиопия. И е много по-тъмен от теб!

— Да — Матеус сви рамене.

— Но защо му е на Томи от всички…

Изведнъж тя започна да хихика. Матеус също хихикаше, а после двамата избухнаха в смях. Майка му го притисна до себе си, без той да разбере защо изведнъж тя стана толкова щастлива. Но се получи. Стана, донесе му чаша кока-кола и пак се настани да гледа новините; само от време на време поклащаше глава. Матеус се разположи на дивана. Неприсъщо за възрастта си, отвори вестник и се загледа право в снимката на млад мъж с тъмни къдрици. Усмихваше му се насреща с белите си зъби. На снимката изглеждаше приятен, много по-приятен отколкото онзи ден в зелената кола. Беше той, не се съмняваше.

— Защо това момче е във вестника? — полюбопитства малкият.

Майка му хвърли поглед към снимката и прочете текста отдолу.

— Защото го няма.

— Как така го няма? — поиска да знае момченцето.

— Няма го, отишъл си е. Изчезнал е — обясни тя.

— Отишъл си е както прабаба ли?

— Не. Или по-точно не знаят. Излязъл от вкъщи и не се върнал.

— Обикаля в една зелена кола — съобщи Матеус.

— За какво говориш? — погледна го колебливо.

— Той и още един. В една зелена кола. Те ме питаха за пътя до боулинг залата.

Ингрид Сейер го изгледа зяпнала.

— Това е едно от момчетата, които са те тормозили на път за вкъщи онзи ден, когато се прибираше от гости?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен.

Тя дръпна вестника и се зачете. Нямаше го от първи септември.

— Трябва да се обадя на дядо ти.

— Но аз не знам къде е сега — обясни Матеус притеснен.

— Няма значение. Все пак трябва да се обадя. Сега върви и си легни.

— Искам да говоря с дядо.

— Имаш две минути.

Тя набра номера на баща си и зачака.



Скаре дъвчеше ли, дъвчеше химикалката. От нея в устата му се появи метален вкус. Как е възможно човек да изчезне просто ей така от повърхността на земята? Същевременно си спомни думите на Сейер. Винаги се намира някой, който знае нещо. Зип знаеше. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му.

— Дежурен полицай Якоб Скаре.

В слушалката жужеше толкова странно. Слушаше. Чакаше.

— Ало? Ало?

Тишината продължи. Разнасяше се само това слабо жужене. Нищо не му пречеше да затвори, получаваха много обаждания от хора, които никога не се представяха. Той все пак изчака.

— Важно е да дойдете скоро. Той едва ли ще живее още дълго!

Чу се щракване. Разговорът приключи. Скаре остана объркан на стола със слушалка в ръка.

Жена. Звучеше истерично, почти задавена от плач. В същата секунда, връхлетян от нещо, се изправи бързо и столът полетя назад, блъскайки се в шкафа с архива. Тези думи. Това отчаяние! Къде ги е чувал преди? Стоеше, облегнат на шкафа, и мислеше. Дрезгавият глас му напомняше нещо. Само да можеше да се сети. Нещо съвсем скорошно. Седна отново. Мислеше напрегнато, но само се заплиташе. Как ще го открие? Защо е важно?

Опита се да мисли за нещо друго. Най-сетне му се изясни какво всъщност е казала тя. Той едва ли ще живее още дълго! Означаваше ли това, че някой умира? Дали ставаше въпрос за Андреас Винтер. Защо помисли веднага за Андреас? Бръкна в джоба на ризата си за цигари. Заедно с ръката си извади и сгъната бележка. Разгъна я. Възрастна жена пристига в кабинета в 16 часа. Изглежда объркана. Тогава си спомни всичко. Жената с кафявото палто и онова, което каза. Става въпрос за изчезнал човек. Той едва ли ще живее още дълго! Същата странна жена забрави шишето за храна. Пак ли тя? Какво, по дяволите, прави. Запали си цигара и отиде до прозореца. Отвори го, издиша дима навън. Тогава телефонът звънна още веднъж.

— Руни Винтер е. Искам само да се извиня, че ви досаждам така.

Скаре прочисти гърло.

— Всичко е наред, госпожо Винтер. Знаем колко ви е трудно.

— Говорихте ли с приятелката ми?

— Не сме стигнали дотам.

— Обещахте!

— Ще я посетя утре, госпожо Винтер.

— Тя ще гарантира за него. Длъжна е!

— Що се отнася до Андреас и поведението му, не смятаме, че има нещо нередно.

— Но аз искам да го чуете от човек, който го познава.

— Да, госпожо Винтер. Достатъчно е само да позвъните, затова сме тук. Точно така. Разбрахме се.

Сейер пъхна глава през вратата.

— Чудя се какво ли са направили тези двамата. Зип лъже за времето. Видели са ги заедно в шест и петнайсет.

— А аз се чудя — кимна Скаре сериозно, — дали не ни остава твърде малко време.

* * *

Шести септември.

Скаре караше покрай реката, зави наляво в едно кръгово кръстовище и смени предавката на по-ниска преди стръмното изкачване. Не се движеше често из този край на града, но харесваше района с обилно обраслите градини и кривите ябълкови дървета. Улица „Принс Оскар“.

„Принс Оскар“? Заслуша се озадачен в собствените си мисли. Гъст плет отляво. Номер седемнайсет, да му се не види, подминал го е. Налага се да кара догоре и да обърне. Спря до една порта от ковано желязо. Мярна бяла къща. За миг сбърчи чело. Тази бяла къща със зелени рамки на прозорците, там ли трябва да отида? Какво означава това? Паркира близо до плета и заключи колата. Провери на пощенската кутия дали името съвпада. Ирма Фюнер. Бавно се изкачи по чакълената пътека. Натисна звънеца и зачака. Нещо го притесняваше, разконцентрираше го по някакъв начин. Не чу нищо отвътре, но не изключи възможността някой оттам да го гледа през шпионката. Опита се да придаде на лицето си изражение, вдъхващо доверие. Дръпна верига. Ключалката защрака. В процепа на вратата се появи бледо лице.

— Ирма Фюнер?

Тя не кимна, само го зяпаше. Той не виждаше кой знае колко — само носа и очите.

— Какво има? — попита тя с дрезгав глас. Навярно идваше в ужасно неподходящо време.

— Името ви ми даде Руни Винтер, майката на Андреас. Знаете ли, че е изчезнал?

Още подрънкване. Шум от влачене на крака по килима вътре.

— Тя ми каза.

Отвори още малко. Скаре я зяпна невярващо. Видя къдравата сива коса, тънките устни и силната брадичка. В главата му силно дрънна камбана. Това е тя! Онази, която внезапно се появи в кабинета му. Онази, която — той се опита да се съвземе — забрави шишето за хранене в магазина. Какво необикновено съвпадение. За момент остана като вцепенен. Чувство, че нещо много странно се случва, пропълзя нагоре по гръбнака му. Наложи се да потърси опора в парапета, докато умът му се напъваше ли, напъваше да се спомни какво каза тя, когато застана пред него в кабинета. Абсолютно същото, което и жената по телефона. „Той едва ли ще живее още дълго“. Косата му настръхна, както тогава, когато тя стоеше прел него.

— Позволявате ли да вляза?

От силното вълнение гласът му трепереше и по лицето му избиха две искрящи петна. Тя, естествено, го забеляза. Уплашена, понечи да се отдръпне. Вратата се приплъзна обратно до по-тесен процеп.

— Не знам нищо!

— Госпожа Винтер настоява да говорим с вас. Отчаяна е.

— Разбирам. Но той ще се появи.

— Мислите ли?

Скаре провря изрядната си, излъскана до блясък обувка, докато се усмихваше с най-красивата си усмивка.

— Това е просто формалност. Името ви фигурира в списъка ми — обясни той. — А работата ми е да впиша няколко реда в доклада. Така че да ви зачеркнем и да приключим. И да продължим с по-важни случаи.

Говоря прекалено бързо, помисли си. Исусе Христе, помогни ми да не изплаша тази жена, преди да науча нещо повече!

— Знам, че не съм важна — рязко реагира тя.

Погледна я. Под къдравата коса се случваше нещо голямо.

— Не е особено удобно — искаше да затвори.

— Ще отнеме само минута.

— Но аз не знам нищо!

— Чуйте.

Скаре се стегна. Трябваше да влезе в къщата и да разбере коя е тази жена, макар да не успяваше да открие каква връзка има между нея и Андреас, като се изключи, че познава майка му. Жената, някъде около шейсетте, живее сама, вероятно изолирана от обществото, как би могла да знае нещо? В спомените му прозвъня още едно изречение. „Знам къде е той“.

— Ако не успея да поговоря с вас, ще дойде самият началник — добави Скаре бързо. — Знаете, следовател от старата школа.

Това си беше заплаха. Виждаше как тя я преценява. Накрая отвори. Той влезе в коридора на подредената къща. Кухнята беше синя с раирана пътека диагонално на пода.

— Мога ли да седна? — Посочи един стол.

— Щом не сте в състояние да стоите прав в продължение на шейсет секунди, предполагам, че можете — тросна се тя.

Скаре поклати глава. Що за човек беше? Вероятно не е съвсем добре? Госпожа Винтер не спомена нищо подобно. А тя все пак е наред, както и да го погледнеш. Защо е избрала тази чудачка за приятелка? „Нека Господ ми прости за арогантността“, помисли си той. И седна. Реши да не изважда тефтера и химикалката си. Просто седеше и я гледаше. Тя се занимаваше с нещо при кухненския плот. Той се огледа. Видя шишето за хранене. Стоеше до кафе машината. За какво ли й е?

— Името ви, Ирма Фюнер, е написано на пощенската кутия — подхвана предпазливо.

— Така се казвам — отговори тя обезсърчително.

— Просто е много необичайно. По правило на пощенската кутия стои името на мъжа. Или двете. Или само фамилията.

— Мъжа ми го няма — обясни тя.

Скаре се замисли.

— Няма ли го? Казахте, че е болен.

Тя се обърна рязко и се вторачи в него.

— Кога? — попита бързо.

— Последния път, когато говорихме.

— Не ви познавам!

Лицето й се изкриви от тревога.

— Не — съгласи се той, — но сме говорили и преди. Даже съвсем наскоро. Нима вече сте забравили?

Загледа се в нея изпитателно.

— Разкажете ми какво знаете за Андреас.

Тя му обърна гръб и сви рамене.

— Ще стане бързо. Не знам нищо. Той никога не си беше вкъщи, когато ходех на гости на Руни.

— Ходех? Не ходите ли вече при госпожа Винтер?

— Не се чувствам твърде добре — смени темата тя.

— Разбирам — кимна той, но изобщо не разбираше. Долавяше само, че има нещо нередно. — Разкажете ми за съпруга си.

Тогава жената се обърна. Тънките й устни бяха изгубили цвят.

— Изостави ме — съобщи кратко тя.

— Отдавна ли?

— Единайсет години.

— И сега мислите, че е мъртъв?

— Вече не го чувам.

— Но се оправяте сама?

— Стига да ме оставят намира. Но цялата тази върволица на вратата ми лази по нервите.

— Цялата тази върволица? — Той наостри уши. — Какво искате да кажете?

— Нищо. Но толкова много странни хора се шляят навън вечер. Обикновено не отварям. Държа вратата заключена. Само понеже сте униформен, рискувах. Иначе не е лесно да видиш от какво са направени хората.

— От какво е направен Андреас? — попита той бързо.

— Не Андреас — възрази тя. — Сега той е странен. Сякаш синтетичен.

— Какво? — Скаре се препъна в отговора й.

— Имате ли деца?

— Имах син. Ингемар.

— Имах? Мъртъв ли е?

— Не знам. Не съм го чувала много отдавна. Така че, доколко знам, е мъртъв. — Обърна се отново. — Времето изтече. Казахте минута.

— Значи се разминавахте с Андреас? — Скаре се опитваше да задържи погледа й възможно по-дълго.

— Много пъти — отговори тя кратко. — Той не ме интересуваше.

„Не е съвсем наред“, заключи Скаре и попита невинно:

— Дали не се е забъркал в нещо?

— Като нищо. Знам, че Руни разправя друго. Помоли ме да кажа някоя добра дума за него, но вие сигурно се интересувате да знаете истината.

— Абсолютно — огледа синята кухня: двете врати вероятно водеха към баня и спалня. Гласът на лентата. Същият глас. Беше напълно сигурен. Защо беше дошла в управлението? Какво се опита да му каже? — Бих искал да чуя истината — повтори той.

— Вижда ми се способен на това-онова. Той и онзи негов приятел, с когото винаги са заедно.

— Познавате ли го?

— Наричат го Зип.

— Говорихме с него, но той не знае нищо.

Ирма Фюнер се усмихна.

— Винаги така казват. Времето изтече.

Скаре стана с неохота. В тази къща витаеше нещо; нещо, което не пасваше. За няколкото изминали минути огледа повечето неща. На кухненската маса лежеше тетрадка с химикалка до нея. Три шишета белина стояха на плота. Два черни чувала, може би с боклук, се виждаха до стената. Тя сякаш чистеше след себе си. Сякаш щеше да заминава.

— Какво искахте тогава в кабинета ми? — попита остро той. — Какво искахте, когато позвънихте?

В този момент Скаре имаше чувството, че се хвърля от висок планински връх, без да е запознат с условията долу.

— Да съм звъняла? — Тя вдигна очи към небето. — Не би ми хрумнало.

Изведнъж изостави всичко и го погледна. Тежкото тяло потрепваше леко.

— Не ми остава много — възкликна тя болезнено.

Тогава видя отново онзи пламък зад очите й. Думите й го удариха като юмрук. Лицето й не чакаше отговор, беше констатация. Скаре стоеше отчаян и я гледаше в очите. Как да постъпи? Какво да направи? Нищо. Просто да си тръгне и да докладва на началника си. Сините стени на кухнята го затваряха заедно с това човешко същество и сега му се струваше, че се приближават, че помещението се смалява и всичко извън него става далечно и неясно. Гледката през кухненския прозорец, красивата беседка и голямата бреза бяха просто картина. Извън тези сини стени нямаше нищо.

* * *

— Значи вечерта започна в кръчмата — подхвана Сейер. — Отидохте, за да успокоите нервите ли?

— Не разбирам за какво говорите?

Извикаха го за втори път. Означаваше ли това, че знаят нещо повече? Дали жената е съобщила за кражбата на чантата? „Уморително е да стоиш толкова дълго на ръба на пропастта — помисли си той. — Предпочитам да падна“.

— Хайде, кажи пак кога се срещнахте.

— Както казах. В седем и половина.

Сейер потропваше с химикалка по масата. Заради тракащия звук Зип го наблюдаваше внимателно.

— Нещо не разбирам — произнесе той бавно. — Не разбирам защо лъжеш за това.

— Не лъжа.

— Срещнали сте се много по-рано. И нещо се е случило.

— Срещнахме се в седем и половина!

— Не. Андреас е излязъл от къщи в пет и половина. Обикаляли сте из града с колата.

Зип мислеше така напрегнато, та чак мозъкът му пращеше. Кой ги е видял, освен жената при Фюрулун? Дали е настъпил моментът да застане очи в очи с мъртвото дете, което бе успял да забрави за кратко като своеобразно обещание за бъдещето, че един ден ще бъде изтрито, все едно е нещо нереално.

— Значи някой лъже — констатира мрачно Сейер и пусна химикалката. — Спрели сте някого и сте попитали за пътя.

— Ъ?

— Едно малко момче. Вероятно сте се позабавлявали с него. — В този момент Сейер се взираше в ръцете си. — Сигурно сте искали само да го поизплашите малко, а?

На Зип така му олекна, че почти му се прииска да се посмее.

— Да, разбира се. Едно малко негърче. Не сме го тормозили. И го срещнахме на път за кръчмата. Малко преди осем, там някъде.

— Малкото негърче — натърти Сейер — е мое внуче. Носи часовник на ръката си. Били сте в зелена кола. Андреас е коментирал якето му. Било е 18:15. И не ми разправяй, че не сте го тормозили! — Гласът на Сейер бе придобил заплашителен оттенък.

— Внучето ви? — Зип хлъцна от изненада. Изведнъж се оказа възможно, помисли си, главният следовател внезапно да протегне свит юмрук и да го цапардоса. А какво знае той за методите на ченгетата? Мамка му, трудна работа!

— Андреас влюбен ли е в теб? — попита неочаквано Сейер.

Зип усети как му прилошава. С кого са говорили? Никой не знае за това, във всеки случай не и негърчето. Дали не е някой в града?

— Извинете — избоботи, напрягайки се да следи приумиците на този мъж. — Вече мисля, че разбирате погрешно нещата.

— Случва се всъщност. В такъв случай ме извини. Андреас хомосексуалист ли е?

Зип сметна, че може би не би било зле да използва тази сламка. Така ще изпрати полицая в погрешна посока. Ще държи мислите му далеч от другото.

— Да — отвърна смирено. — Поне така мисля.

Не портиш. Напротив, мамка му!

— Какво те кара да мислиш така? Пробва ли се с теб?

— Не! Той не е идиот.

— Всички имаме своите моменти на слабост. Дали е било трудно, как мислиш?

— Не разбирам за какво говорите.

— Изглежда ти е трудно да понесеш мисълта, че се е възбудил от теб? Ядоса ли се?

— Само се изненадах — промърмори накрая.

— Удари ли го? Малко по-силно?

Постепенно Зип проумя накъде бие той.

— Не — каза тихо. — Искаше ми се, но не го докоснах.

— Отмъщаваш си по друг начин. Криеш информация. Стремиш се да спасиш собствената си кожа ли?

Никакъв отговор.

— Скъпи, Зип — Сейер сниши гласа си до шепот. — Как ще се измъкнеш от това?

— От кое?

— Това, в което си се забъркал. Може би за теб ще е добре, ако Андреас не се появи повече?

— Не е така, мамка му!

— Търся причина — продължи Сейер. — Причина да не ми казваш истината. Както ти казах и предния път, дано да е много добра. Така ли е?

Зип кършеше ръце.

— Да — простена. — Така е. И няма да кажа нищо повече. Искам да си ходя! Нямате право да ме задържате.

— Както повечето институции и ние си имаме някои вратички.

Зип се вторачи колебливо в него.

— Времето между осемнайсет часа до момента, в който влязохте в кръчмата. Как го прекарахте?

— В колата. Обикаляхме. Зяпахме момичетата.

— Ти си зяпал момичетата — поправи го Сейер. — Какво се случи?

— Нищо.

— Защо тогава искаше да скриеш този интервал от време?

— Не си спомням.

Продължиха така. Зип се удивляваше от собствената си упоритост; от наличието на толкова много воля; от способността си да подлуди човек. Беше удивително, никога не бе допускал, че е способен на подобно нещо. Но другият също притежаваше воля. Дърпаха ли, дърпаха, всеки от своя край на едно невидимо въже. Зип ту стенеше от изтощение, ту изведнъж отново вземаше надмощието. За първи път в живота си се бореше с някого. Истинско изпитание на силата. Беше забележително колко много и различни чувства възникваха и изчезваха. И най-важното — това му харесваше. Харесваше мъжа от другата страна на масата.

Загрузка...