Дяволът държи свещта

Отворих крана и оставих водата да се изтече. Бях се стегнала достатъчно, за да покажа малко загриженост, а и освен това носех отговорност за него. Той имаше само мен. Мисълта караше тялото ми да пее вътрешно, макар да знаех, че няма да продължи дълго — че разполагах с някого по този начин само за кратко. А той бе принуден да слуша. Започна да стене, когато отворих капака. Чувствах се странно да стоя с шише за хранене в ръка, бяха минали толкова много години. Бях премислила всичко предварително. Ако сложа възглавница на гърдите му, шишето ще може да се опре на нея. Не, не можех да му го държа. Струваше ми се странно, че все още е жив. Имаше му нещо на ръцете и краката, а навярно и на белите дробове също. Говореше със слаб глас и дишаше трудно. За миг останах с шишето в ръка. Как можах да го забравя! Трудно ми беше да си спомня какво казах на младия мъж. Това ме тревожеше. Но все пак имах да мисля за много неща. Слязох по стълбите. Той веднага видя шишето и ококори очи. Поставих възглавницата на гърдите му, над одеялото. Шишето потъна удобно в нея. Той веднага започна да смуче водата, изобщо не спираше, а течността в шишето бълбукаше. Седях тихо малко по-нагоре по стълбите и така виждах главата му между коленете си, сякаш беше нещо, което самата аз бях родила на пода. Добре беше, че най-накрая получи вода. През цялото време, докато пиеше, сълзите му течаха. Наблюдавах го, напълно погълната от красивото лице и светлите очи. Водата се процеждаше и се вливаше в гърлото му. Бях разширила дупката с ножица, та да не му е толкова трудно. Когато водата в шишето привърши, то олекна и падна от възглавницата на циментовия под. Чу се крехък звук, когато се изтърколи настрани.

— Благодаря — прошепна той и затвори очи.

Бях силно развълнувана. Нямаше ли да изкрещи пак? Да ме проклина, да ме заплашва да позвъня за помощ? Изглеждаше, сякаш спи. Чаках, изпълнена с благоговение. Дишането му бе силно затруднено. Бих седяла цяла нощ, ако гърбът ми не ме болеше така. Само да имах сили, бих го занесла в моето легло. Бих го направила за него, бих го направила с радост. Несравнимо е усещането да седиш така и да се взираш в човешко същество, напълно зависимо от теб. Там, в този момент, реших да се грижа за него добре, толкова добре, колкото ми позволяват силите. Така добре познатата изба започна бавно да се променя. Вече не беше тъмна и противна. Сега я виждах, както трябва. Светлината минаваше през паяжините под тавана и от това те приличаха на сребърни конци. Полумракът в ъглите, жълтата светлина и матовият под ведно с тъжните, стари мебели сега сякаш придобиха достойнство. Почиваха си доволно, опрени на стената, свършили своето. Дори изтърканите стъпала в тихото помещение, на които седях, навяваха уют. Андреас беше изпълнил избата с нещо особено. Млад и глупав, беше действал, без да мисли, както правят младежите — просто тъпчат напред. И все пак не заслужаваше да лежи така и да мръзне. Опомних се.

— Боли ли те? — попитах.

Мина известно време. Той отвори очи.

— Не — отговори със слаб глас.

— Студено ли ти е? — продължих.

— Не.

Облиза устни. Бяха започнали да се напукват. Косата от дясната страна на главата му беше просмукана от кръв; стоеше твърда и лепкава.

— Лежиш зле. Ще те преместя.

— Не! Не! — изкрещя силно. Очите му побеляха от ужас.

— Краката ти са нагоре по стълбите, изглежда болезнено.

— Не. Недей!

Станах и отидох зад главата му. Поколебах се за малко, преди да се наведа. Той мрънкаше, молеше да не му го причинявам, но аз събрах воля и пъхнах ръце под неговите. Преброих до три и го свалих по последните стъпала. Обувките му леко изтрополиха по пода. Той не изкрещя, очевидно това го учуди. Сега изглеждаше по-добре, както лежеше с опънати крака.

— Не чувствам тялото си. Не чувствам нищо! — изрече изведнъж.

Останах поразена от думите му, от всичко, което надробих. „Той — поправих се сама, — той предизвика всичко“. Яростно ме връхлетя мисълта — и сериозността — до каква степен е наранен. Трябваше да убия обзелото ме отчаяние, което ме съсипваше! Изправих се тежко.

— Да беше помислил предварително!

Отвори уста да изкрещи в отговор, но не успя. Нямаше сили. Качих се по стълбите. Затворих капака. Може ли да си е счупил врата? Да е счупил всички връзки надолу и всичко да престане да функционира? Щеше ли да може да живее така? Дали получава достатъчно кислород? Беше прекалено късно да се върна. Изгорих един мост още в момента, когато отворих капака за първи път. Нямаше път назад. Нито пък напред. Седнах до масата и опрях глава на ръцете си. Лицето му изплуваше пред очите ми периодично и ме безпокоеше. Но след време отново станах добра, топла и доволна. Реших следващия път да напълня шишето с топло мляко и да добавя малко захар вътре. Или няколко хапчета „Стесолид“, та да поспи. Тези мисли ми донесоха успокоение. Добрият човек може да направи много неща, стига да поиска. Прелистих вестниците. Не открих нито страница, където да не пише за насилие, война или нещастие. Младо момче застреляло приятелката си в лицето. Имаше и други като Андреас, бяха много. Всяка следваща история беше по-лоша от предната. От време на време се обръщах и поглеждах през рамо. Очаквах нещо. Някое лице на прозореца, телефон. Най-накрая на вратата се позвъни и сърцето ми щеше да спре. Но се успокоих, защото реших просто да не отварям. Аз вземам решенията за собствения си живот и собствената си къща. Оставих звънеца да звъни, но той не спираше. Накрая погледнах през шпионката. На най-горното стъпало стоеше фигура и аз се взрях в едно набраздено лице. Беше приятелката ми Руни. Майката на Андреас.