Дяволът държи свещта

Казах на Андреас, че Зип се е обаждал. Очаквах да започне да крещи, но той нямаше сили. Изглеждаше безразличен. Не го разбирах. Навярно използваше времето да се примири с най-лошото, с вероятността да умре там, долу в избата. Сам сред картофи, паяци и мишки. Нищо не ни спира нас, хората. Способни сме да се справим с почти всичко, само да имаме достатъчно време. Отказваше да говори. Беше ме изолирал навън. Запазих спокойствие, само постоях за момент, колкото да го измъча с присъствието си. Поиграх си с копчетата на якето си. Качих се горе. Започнах да подреждам чекмеджетата и шкафовете. Бях доволна от онова, което остава след мен. Някои документи и съвсем износените дрехи събрах в чували. Не разполагах с много време, Андреас беше изтощен. Харесвах го повече, когато се моли; сега не искаше нищо. Затваряше очи, когато застанех на стълбите. Блъсках вратите и тропах по пода. Той имаше единствено мен! Нищо не го боляло, но аз не му вярвах. Не ми позволяваше да видя, че страда. Изглежда въпреки всичко нямаше сила да продължи, да излезе от тази изба, да влезе в болница. Да си тръгне в инвалидна количка с всичките си спомени. Понякога животът е прекалено тежък за живеене, може би така си мислеше. Аз не съм в състояние да го утеша. Той не заслужава утеха. Не биваше да идва тук.

От време на време отчаянието ме връхлиташе на внезапни пристъпи. Ненадейни, непредвидими пристъпи на паника. Не можех да се позная. Никой от нас не заслужаваше това, никой от нас не го искаше. Андреас беше светкавица от небето. Падна върху мен. И аз започнах да се смея. Тези дни и всичко, което се случи, ми бяха напълно непонятни. Съмнявах се дали са реални. Младо момче на пода в избата на възрастна жена — каква история! Откъснах се от мислите си и отидох до прозореца. Междувременно е добре да ядем и да си почиваме, а аз не бях яла от цяла вечност. Виждах края на отчаянието с внезапно появила се яснота. Отказах се от всичко. Едва ли можеше да стане по-лошо. Налагаше се веднъж завинаги да се сложи край на този абсурден театър. Той страда достатъчно. Научи си урока. Изправих се и отворих капака. Викнах му отгоре: „Отивам в полицията. Скоро ще дойдат да те вземат!“.

Сигурно не ми повярва. Чувствах се много уморена. Полицаите можеха да правят каквото решат с мен, не ме интересуваше. Андреас щеше да обясни. Той започна.

— Зле ли ти е, Зип? Изглеждаш пребледнял.

Сейер избърса кафето от масата с хартия от поставката до мивката. В това време Зип се държеше здраво за ръба на масата и затова не отговори. Тялото му го бе предало. Но нямаше значение. Сега полицаят бе открит враг, вече не се преструваше на дружелюбен. Оттук нататък щеше да използва други методи, да подходи по-грубо, навярно и да го заплашва. Това му донесе облекчение. Вече нямаше да се поддава на приятелското отношение на Сейер, той вече не би съумял да го подкупи или измами. Стисна зъби. Сейер разпознаваше сигналите от стотици разговори. Той също се почувства облекчен. Преминаха в нова фаза. Познаваше принципа, мимиките, езика на тялото. Напрежението в стаята постепенно нарастваше. Това бе намек за гняв, но под него лежеше страхът. Какво ли са направили двамата в онази съдбоносна нощ? Взираше се в Зип с искрено любопитство.

— Надявам се, заради Господ Бог и заради Андреас, да имаш добри причини да мълчиш — отбеляза остро мъжът.

Зип не се остави да го провокират. Той беше стена без пролука, дори без цепнатина. Всичко у него беше солидно и сигурно. Беше напълно непревземаем.

— Андреас жив ли е?

Зип забави отговора си. Нямаше да постигне нищо с бързане.

— Не знам.

Съответстваше на истината. Беше прекалено лесно. С усилие потисна една усмивка.

— Защо се скарахте?

— Не сме се карали.

Сейер скръсти ръце.

— Това засяга много хора, не само теб. Той има майка, която е уплашена, и баща, който се тревожи. Ти знаеш доста неща и те вероятно биха ни помогнали. Ако той свърши така, че да го приберем в чувал, ще се обвиняваш до края на живота си.

Беше трудно, признаваше си.

— Нямам вина за това — измънка момчето.

— Кое е „това“?

— Не знам.

Отново млъкна. Учуди го колко трудно е всъщност да мълчи. Сивите очи, така съсредоточени, изискваха от него, привличаха го към себе си.

— Някога виждал ли си мъртъв човек?

Не беше. Не пожела да види дори баща си, тогава, преди много време. Не отговори.

— Първия път те поразява. Взема ти дъха това, че всъщност ще умрем.

Зип слушаше. Тази сериозност го плашеше. Представляваше всичко онова, което не знаеше, това, че всъщност е глупак. Отблъсна чувството. Не е глупак. Просто, мамка му, няма късмет.

— Ако мъртвият е някой, когото си познавал добре, усещането е двойно по-силно. Той лежи там и същевременно го няма. Пада стена.

Сейер направи пауза. Изведнъж пред очите му изплува мъртвото лице на майка му и го смути.

— Делили сте толкова много, както правят приятелите. Ще се справиш ли без него?

Зип отново стисна устни. Гърлото му се стегна, очите му запариха, но той не мигаше. Само се надяваше надигащата се влага да не прехвърли прага на окото и да се превърне в сълза. Щеше, разбира се, да се получи добре. Той е отчаян, по дяволите. Но този тип не е приключил, долавяше го в гласа му. Това е само началото.

— Как би се почувствал, ако индиректно станеш причина за нечия смърт?

Въпросът почти отприщи изблик на сух смях, но той се овладя. Имаше вероятност никога да не открият кой е причинил онзи ад с бебето. Изглежда, бе най-добре Андреас да умре. Мисълта го осени ясно, внезапно, неочаквано и все пак логично. Уплаши го. Желае ли смъртта на Андреас? Не, не я желае, но ако той изведнъж се появи, дали няма всичко изведнъж да излезе наяве? Кои са, какво направиха? По-добре да е сам през останалата част от живота си, отколкото да трябва да отговаря за бебето. Нуждаеше се от нещо, върху което да задържи погледа си; да го изучи до най-малкия детайл, да го пресъздаде в себе си правилно и точно. Така правят затворниците, докато седят в килията. Вратовръзката му: сиво-синя със съвсем малка избродирана черешка…

— Зип. Има нещо, което трябва да ти обясня.

Идва! Той все пак знае! Линията на косата му, равномерна, права и гъста коса с цвят на стомана…

— Капсуловал си се в едно голямо спокойствие. Не е някакво изкуство. Всички успяват. Не мога да стигна до теб. Но си се захванал с нещо, което изисква дълбока концентрация.

Мамка му и реч. Сигурно го е научил на някой курс. Ръцете му бяха големи, с дълги пръсти, ноктите — чисти и бели. Ама че педантичен тип. Върху ревера на якето му имаше значка, наподобяваща малко на чадър…

— Проблемът е, че дълбоката концентрация изисква много сили. Успяваш да я задържиш за кратко, после ти се изплъзва. Разкажи ми каквото знаеш. На практика само отлагаме нещата. Отлагането отнема време. А бихме могли да използваме това време, за да открием Андреас; да се обадим на майка му и да кажем: „Намерихме го, госпожо Винтер. Жив и здрав е“.

Наведе се през масата.

— Благодарение на Зип, който се вразуми — допълни той.

„Не съм разумен, толкова е просто. Безразличен съм, изобщо не ми пука…“

— Невъзможно е човек да задържи определено състояние на ума задълго. Това се управлява от хормони, върху които ти нямаш контрол. Изведнъж избиват като фонтан. В такава възраст си. Постепенно ще излезеш от това, което преживяваш в момента, и ще преминеш в друго състояние, което…

— Ще млъкнеш ли! — Зип се затресе силно. — С пръст не можеш да ме докоснеш!

Сейер се усмихна тъжно.

— Толкова ли си сигурен? Не четеш ли вестници? — Той снижи глас. — Нямаш представа колко мога да се ядосам — стана и избута стола назад. Оправи якето си. Погледна го. Усмивката му беше приятелска, почти весела. Зип се опита да се стегне.

— Сега можеш да си вървиш.

Остана с отворена уста. Дали не беше капан. Ако се изправи и тръгне, той може би ще му подложи крак, за да падне.

— Д-да си вървя?

— Легни си в топлото легло. И си помисли приятелски за Андреас.

Зип се опита да се зарадва, задето успя да запази мълчание, но не намери никаква радост в себе си, само празнота. „Бебето — помисли си той, — за него не знаят“. Все пак е нещо. А времето течеше. И той още е цял. Промъкна се покрай полицая. Стигаше едва до ревера му. Но видя значката — малък златен парашутист.

Анна Фен отвори вратата и огледа Сейер. Хареса й това, което видя, но същевременно се уплаши. Картината на Андреас стоеше незавършена на триножника. А сега полицията идваше с въпроси. Каква част да разкаже? Какво ще си помисли той? Не седна, след като тя му посочи дивана.

— Защо сте тук? Как ме открихте?

Той се усмихна бегло.

— Градът е малък. Просто съм любопитен. Ще ми покажете ли картината на Андреас, която рисувате?

Тя излезе от стаята и отиде в друга, по-голяма и по-светла. Триножникът стоеше отдясно на прозореца, така че светлината падаше отляво. Сейер не би разпознал Андреас, защото той стоеше със сведен поглед и гледаше в точка на пода. Навярно би познал косата му, непокорните къдрици. Иначе тя се стремеше да пресъздаде тялото му. Сейер остана поразен от това колко гол бе той, по-гол, отколкото би изглеждал на снимка. Тялото се намираше в буйно движение, по-отчетливо маркирано, отколкото предполагаше възрастта му. Беше нарисуван в сини и зелени нюанси, само косата му беше червена.

— Харесва ли му да позира?

Тя поклати глава.

— Така изглежда. Има хубава външност и го знае.

— Харесва ли му картината? Дотук?

Тя тихо се засмя.

— Първия път, когато я видя, възкликна: „Мамка му, брутална е!“

Сейер заби глава съвсем близо до платното.

— Едва ли е за всекиго. Да се покажеш по този начин.

— Защо?

Той сви рамене.

— Опитвам се да си представя как бих се чувствал в такава ситуация. Би било абсурдно.

— Вероятно се възприемате прекалено на сериозно.

Тя забеляза тъмните му очи — не бяха кафяви, както й се стори първоначално, а наситеносиви. Косата сигурно е била някога гарвановочерна. Прецени го като практична натура: косата му беше подстригана съвсем късо, движеше се с контролирана елегантност, без да се перчи. „Зрял“, помисли си тя.

— Правите ли нещо друго, освен да го рисувате?

Тя се опасяваше от този въпрос и все пак се оказа неподготвена, защото той дойде така внезапно. Дали е нагъл, или чисто и просто необичайно прозорлив?

— Случва се — отговори тя уклончиво.

— Хапвате заедно или може би пиете по бира?

Тя бързо се изкашля.

— Ъ, да. Случва се.

— Какво се случва?

Гледаше я строго. Лека усмивка смекчаваше тъмния поглед. Тя се зае да бърника с някаква четка в един буркан. Погали се под брадичката с меките косми.

— Спим заедно.

— Кой направи първата крачка?

— Аз. Вие как мислехте?

Сух смях последва отговора.

Сейер погледна пак картината и видя въодушевлението във всяко едно движение на четката: всичко седеше изпънато на мястото си в младото тяло. И силата в него, и младостта. Анна Фен беше може би някъде между четирийсет и четирийсет и пет, а Андреас — на осемнайсет. Е, да, това е стара история.

Тя гледаше в пода.

— Ако трябва да съм честна, той май никога няма желание. Но все пак го прави. Сякаш смята, че е нещо, което се очаква от него или би подхождало, не съм съвсем сигурна. Често се чудя защо се оставя така на нечие разположение.

Сейер несъмнено разбираше, че млад мъж като Андреас е сграбчил предоставилия му се шанс. Без да е ослепителна красавица, Анна Фен беше много привлекателна. Закръглена и светла.

— Познавате ли приятеля му? Зип?

— Андреас е споменавал за него. Снизходително. Сякаш е абсолютно невъзможен и тотално безнадежден случай.

— Приятели са от години.

— Да. И се чудя дали недоволството му не е параван. Дали всъщност не прикрива силно увлечение. Толкова силно, че да го измъчва.

— Какво имате предвид?

Тя отиде до прозореца, където сивата светлина падаше върху голото тяло на платното.

— Смея да твърдя, че притежавам определена интуиция. Андреас, струва ми се… В него няма никакъв плам. Сигурно разбирате… такава незаинтересуваност. Мисля, че той предпочита момчета. Мисля, че е влюбен в Зип.

Сейер я изгледа изненадан.

— Съжалявам, ако пускам слух. Но аз навярно съм просто алиби. Нещо, с което да се хвали пред другите.

— Пред Зип — каза Сейер замислено. — Той се събира единствено със Зип.

— Знам.

— Но не сте сигурна?

— В някои случаи е очевидно. През годините съм рисувала много модели и някои от тях са били хомосексуалисти.

— По кои белези ги разпознавате?

— Ние, жените, сякаш ги познаваме по-бързо от мъжете. Помислете върху това. Аз ви виждам. Вие ме виждате. Създаваме си впечатление. Правим го, преди каквото и да е друго, правим го в порядъка на, да речем, една десета част от секундата. Преценяваме се взаимно. Искам ли да се любя с този мъж, с тази жена? Да или не. След като уточним това положение, продължаваме с онова, за което всъщност сме дошли. И често оставяме напрежението настрани. Но то идва винаги първо. Напрежение, с което дотолкова свикваме през живота си, че никога не мислим за него. Преди изведнъж да се изправим пред някой мъж и изобщо да го няма. Това е странно преживяване. Кара ни да се отпуснем. Знаете, жените се чувстват добре в компанията на хомосексуални мъже — заключи тя. — Но не така добре в компанията на лесбийки. Не е ли странно?

Неочаквано тя започна да изглежда леко провокативна. Той слушаше озадачен, анализирайки се вътрешно. Това ли беше първото, което си мислеше, когато срещне някоя жена? Или не? Като изключим, когато срещна Сара. Но първо Елисе. И понякога, рядко, госпожа Бренинген на рецепцията. И иначе, хм, когато една жена с красива. Но ако не е привлекателна по някакъв начин? Тогава я отхвърля. След като преди това… Прекъсна реда на мисли.

— Много ли работа остава по картината?

Кимна към платното; на лицето липсваха нос и устни; само очите бяха загатнати като две зелени сенки под червена къдрица.

— Да. Но с главата няма да правя нищо повече. Обещах никой да не може да го разпознае и ще спазя обещанието си. Къде е той? — попита тя внезапно.

— Не знаем. Разполагам единствено със Зип, а той не е особено склонен да сътрудничи. Какво ще правите сега? — продължи Сейер. — Него го няма и вие няма да можете да работите повече по картината.

— Той все пак ще се появи — сви рамене тя. — В противен случай това никога няма да се превърне в нещо повече от скица. Бихте ли обмислили да ми позирате?

Сейер се закашля от изненада.

— Струва ми се, споделих какво е отношението ми по въпроса.

— Полезно е бариерите да се рушат — отбеляза тя. — Да се съблечеш и да се оставиш да те изучават, да се оставиш да те видят очите на друг човек е много освобождаващо.

„Да застана пред тази жена — помисли си той, — без нито едно парцалче върху себе си“. Очите й да са навсякъде, анализиращи очи, които го поглъщат, докато се превърне в едно впечатление. Не онзи, който всъщност е, а само впечатлението, което оставя в нея. Което е уникално за нея. Какво би видяла? Едно петдесетгодишно жилесто тяло в добра физическа форма; зачатък на екземи тук-там по тялото; линията при кръста, където кожата му е по-бяла; белег надолу по дясното му бедро, който блести бял и гладък. И така час подир час, докато го вгради в платното за една малка вечност. Някой ще го купи, за да го закачи. Да го гледа. „Но защо това е толкова по-плашещо от перспективата да те снимат?“ — чудеше се той. Защото лещата е мъртва и не съди. Страхуваше ли се от осъждане? Ще победи ли нещо, ако се изправи да позира? И в такъв случай до какво би довело това? Сейер усещаше, че любопитството му не включва него самия, простираше се само до останалите.

Любезно и коректно й благодари за помощта.