Дяволът държи свещта

Приликата с Андреас бе поразителна. Николай Винтер, около петдесетте, висок и кльощав, имаше нос като клюн и очи, разположени близо едно до друго и дълбоко под тънки, красиви вежди. Косата му беше къдрава и леко дълга.

— В какво се е забъркал? Нищо ли не знаете? — Пръстите му си играеха с копчетата на якето, въртяха ли ги, въртяха, така че те заплашваха да се разхвърчат из стаята всяка секунда.

— Не, за съжаление. Но няма причина да мислим, че му се е случило нещо лошо. Понякога ни трябва прозорец — малко време само за нас, без да се чувстваме задължени да обясняваме на целия свят. Случва се постоянно, а Андреас е възрастен. Но майка му е разтревожена. А нашата работа е да сме в услуга на гражданите.

„Ей на това му се казва реч“, помисли си Скаре и си пое въздух.

— Две денонощия — изрече Винтер бавно. — Какво ли, по дяволите, им е хрумнало!

— На тях? Имате предвид Зип?

Винтер кимна.

— Кого другиго?

— Трябва да ви напомня, че Зип си е вкъщи. Не знае нищо.

Пристъп на кашлица, примесен с хриптящ смях се откъсна от бащата.

— Не ми идвайте тук, за да ми разправяте врели-некипели. Те постоянно са заедно.

— Да — съгласи се Скаре. — Били са заедно и на първи септември. Но са се разделили към полунощ и оттогава никой не го е виждал.

Винтер се опита да се успокои.

— Сигурно е минал границата. Очаквах го.

— Какво искате да кажете?

Скаре запремига невинно.

— Рано или късно нещо щеше да се случи. Винаги съм го знаел.

— Как можете да знаете подобно нещо?

— Защото… — заби поглед в земята. — Защото в Андреас има нещо… едно или друго. Не го разбирам. Той не се стреми към нищо. — Направи няколко крачки. — Трудно е за обяснение. Вие нямате деца, нали?

Погледна младото лице на Скаре.

— Не. Както виждате, самият аз съм още сополанко — усмихна се той и думите му накараха и Винтер да се усмихне широко и всъщност доста дружелюбно.

— Говорили сте с майка му. Да, значи навярно сте чули точно това.

— Много е разтревожена — уточни Скаре лоялно.

— И неподготвена. Повтарям й го от дълго време. Той е странно момче. Моля се на Господ да не се е забъркал с наркотици или нещо подобно. Ако е в изтрезвителното, това е окей. Сигурно е в изтрезвителното. Проверили ли сте болниците и разните други места?

— Винаги започваме оттам. Той просто е изчезнал безследно. Разчитаме, естествено, че ще се появи всеки момент. Но по правило трябва да говорим с всички. Казвате, че е различен? Какво имате предвид?

Винтер се съсредоточи.

— Хм, какво имам предвид… започна така добре. Роди ни се красиво и добре оформено бебе, с всички атрибути, характерни за момче. С всички възможности. И израсна както повечето момчета. Никога не боледуваше, не беше непослушен, не беше труден. В училище се справяше добре, но не блестящо. Няма обаче никакви планове или желания за живота. Никога не се въодушевява от каквото и да било. Никога — мърмореше той, сякаш собствените му думи го учудваха. — Никога не е бил луд по коли или колела, или по каквото и да било, по което момчетата обикновено са луди. Повече от доволен е да обикаля наоколо с колата на Зип. Липсват му каквито и да е интереси. Нищо не го впечатлява — потри кльощавата си брадичка с груба ръка. — И знаете ли? — Втренчи се в Скаре. — Това ме плаши. Какво ще стане от него?

Скаре никога не бе чувал някой да опише детето си по такъв начин. И не го правеше от злоба. Просто беше поразен от нещо, което не разбираше.

— Движи се постоянно в някаква летаргия. Но винаги имам чувството, че у него нещо тиктака. Или поне се надявам да е така.

Стояха дълго мълчаливи, докато Скаре се опитваше да вмести Андреас в една или друга ниша. Не намери подходяща.

— С Андреас привързани ли сте един към друг?

Винтер отиде до прозореца.

— Той не се привързва към никого.

— А Зип?

— Изненада ме, че избра Зип. Андреас го превъзхожда толкова много. Зип просто крета след него. Чудя се дали не му е нужен за нещо.

Скаре си записа нещо в тефтера.

— Аз не го познавам — продължи Винтер. — Син ми е, но не го познавам. Понякога си мисля, че няма нищо за познаване.

Каза последното с наведена глава, сякаш се срамуваше.

После седна, отпусна брадичка върху ръцете си и спря погледа си там, където се намираше коляното на Скаре под панталона на униформата.

— Все нещо го е интересувало? — попита Скаре в слаб опит да го утеши.

— Донякъде обича да гледа филми. Всъщност мисля, че гледа непрекъснато един и същи филм. Някаква фантастика. Не звучи ли доста болно?

— Не — усмихна се Скаре. — Чували ли сте за онзи, който ходел да гледа мюзикъла „Котки“ в Лондон всяка събота и то осем години поред?

Винтер се усмихна накриво:

— Сигурно трябва да ви повярвам. Иначе се интересува малко от музика. Е, самият той нито пее, нито свири, просто слуша. Не жива музика. Музика в кутия. Hi-Fi. Уредби с високоговорители. Малко по-силен бас тук, малко повече високи там. Мембрани. Позлатени кабели. Такива неща. Може би дори не и музиката като такава.

— Звук — допълни Скаре. — Бил е завладян от звука.

— Възможно ли е човек да бъде завладян от това?

— Естествено. Това е наука.

— Но не е трескаво завладян — уточни Винтер. — Интересува се. Има работа и получава заплата, но никога няма пари. Дели заплатата си със Зип. Защо, за бога, го прави?

— Навярно защото е добър приятел?

Винтер го изгледа изумен.

— Добре, какво имате предвид, като казвате, че може би се е забъркал в нещо?

Винтер затвори очи.

— Хм, какво имам предвид? Че онова, което тиктака в него, накрая с експлодирало.

Усмихна се леко на собственото си драматично изказване.

— Замесвал ли се е някога, доколкото ви е известно, в нещо незаконно?

— Струва ми се, че са се пробвали с това-онова, двамата със Зип.

— Защо ви се струва така?

— Просто ми се струва, както на родителите им се струват разни неща за децата им. Казвал съм на майка му, но тя не иска да ме чуе. Търси доказателства.

— Ние също — усмихна се Скаре. Очакваше какво ли не, беше подготвен за всичко, ала не и за това. — Но — продължи той — говорим за хубав, млад, здрав мъж, който всеки ден става и отива на работа, и прекарва свободното си време с добър приятел. И който всъщност има чисто досие, защото ще ви призная, проверихме незабавно. Несъмнено проблемът е труден за откриване.

— Ще ви разкажа нещо — изправи се отново Винтер. — Може би няма да ви се стори толкова странно, но вие нямате деца. Извинете, че го използвам срещу вас, но е невъзможно да не го отбележа, тъй като това ви поставя в друг свят и сега не преувеличавам. Нямате деца, значи живеете в действителност, различна от моята.

— Така да е — съгласи се тихо Скаре.

— По времето, когато се случваше, не се замислях много за това, но сега мисля. Всеки път, когато Андреас трябваше да отиде на лекар или зъболекар, за да му бият инжекция или да му поправят зъб, или нещо подобно, което се случва на децата, ние бяхме подготвени за караница, нали разбирате? Очаквахме да нервничи, да крещи, да се кара. Или във всеки случай да излезе поне малко извън себе си. Но той никога не го правеше. Беше безразличен. Казваше „Аха“ и отивахме. Докато зъболекарят пробиваше или лекарят го бодеше, той седеше като някой свещеник, без да издаде и звук. Гордеех се с него. Смятах го за храбър. Но сега, като се замисля за това, струва ми се, че е било… ненормално.

„Не си получил сина, за когото си мечтал“, помисли си Скаре. Никой не го получава. И моят баща не го получи. Изведнъж си спомни съдбоносния ден, когато отиде при баща си, след като първо почука три пъти по тежката врата на кабинета му. Сключи ръце зад гърба си и с най-твърдия глас, който имаше, заяви, че не иска да учи теология, а да кандидатства в Полицейската академия. И че сигурно ще го приемат, защото оценките му са отлични, а физическите данни — идеални. После се подготви за онова, което щеше да последва, стоеше там, сякаш надянал бронежилетка. И посрещна кървавата сцена, която последва. Първо го прониза черният поглед на баща му. После гласът премина през гърдите му като нож и след две минути той вече напълно бе останал без кожа. Бе оскубано всичко от него. Отчаянието на баща му заля одраното тяло като вряща вода. Той не го обвиняваше, не искаше да го убеди да промени решението си, но смяташе, че има пълно право да изрази безграничното си разочарование. Излезе от кабинета. По-късно го помоли за прошка. След като вече бил направил този избор, то той, разбира се, щял да го подкрепи. Стига да станел най-добрият полицай, с който полицията някога е разполагала. Скаре се усмихна тъжно.

— Хубаво ще е да притиснете Зип — настоя Винтер. — Със сигурност знае нещо. А щом мълчи, значи е нещо сериозно. Направили са нещо. Разбирате ли ме?

— Да. Разбирам ви и ви вярвам. Ще работим по въпроса. Ще започнем от него.

Винтер си тръгна, а Скаре се замисли за току-що даденото обещание. В същия момент го обзе силно чувство. Нещо странно се бе случило с Андреас.

Изкрещях силно и пронизителния вик отекна в избата. Вторачен в мен, той се опитваше да каже нещо, но аз се обърнах рязко и издращих нагоре по стълбите, блъскайки кабела с крушката. Тя се заклати. Конусът светлина се понесе наоколо из помещението. Затръшнах силно капака. Изтичах до външната врата, отворих я, опитах се да се успокоя. Постоях за малко на стълбите, дишайки тежко. Слязох възможно най-спокойно на чакъла и назад в градината. Не разбирах защо трябваше да ми се случи това. Цветята в лехите бяха на път да повехнат. Аз самата вехнех, коленете ми почти отказваха да ме държат. Потърсих с какво да се захвана, нещо, което да изглежда ежедневно, и изведнъж съзрях стола. Един градински стол стоеше под кухненския прозорец! Направо се парализирах, опитвах се да проумея. Кой е стоял там? Кой е надничал? Една противна вероятност извести за съществуването си. Били са двама. Отначало бяха двама! Другият е чакал в градината и е притеглил стола до прозореца. Едва не припаднах. Но после си помислих: не, стоял е този на пода в избата. Надникнал е, преди да нападне. Вдигнах стола, двете стъпала на беседката малко ме затрудниха. Ако са били двама и другият е чакал в градината, знаейки, че приятелят му все още е в къщата, отдавна щеше да се е появил на вратата. Исках да накарам тялото си да запази спокойствие, но краката ми трепереха; треперенето се разпространяваше и аз започнах да се треса от негодувание. Влязох вътре, стъпвах тежко по пода на кухнята, вдигнах капака разярена, креснах надолу по стълбите към него:

— Нямам нищо. Само някакви стари сребърни прибори! Защо дойде тук!

— Не знам — изхлипа той.

Плачът се оказа прекалено голямо напрежение за нараненото тяло. То се самозадушаваше. За момент останах на мястото си и го гледах. Изглеждаше жалък, толкова малък и сам. Подсмърчах леко, не успявах да контролирам чувствата си и това ме уплаши. Обикновено държа нещата под контрол. Сега сякаш се разпадах. И все пак слязох отново долу и седнах до него. Хванах чашата с вода и я поставих пред него.

— Не мога — промърмори отчаяно той.

— Ще направя така, че някой да те намери — казах тихо.

— Веднага! — простена той. — Защо чакаш?

Преглътнах тежко. В продължение на една огненочервена секунда бях ужасно засрамена.

— Мислех, че си мъртъв.

Той не отговори. Тялото му беше напълно неподвижно. Как е възможно някой да лежи толкова неподвижен! Не съм лоша. Но нещо, над което нямах власт, нахлу в къщата ми. Живея сама, няма кой да ми помогне. Цяла вечност седях на стълбите на избата, опряла чело върху коленете. Нито звук не се чуваше там, долу. Долавях единствено мириса на пръст, картофи и прах. Но след малко чух в ушите си шумолене. Започна слабо и постепенно се засили. Сякаш някой обърна пясъчен часовник. Пясъкът започна да се стича.