Дяволът държи свещта

Андреас пушеше „Крейвън“. Не „Принс“ или „Марлборо“ като другите. Всеки път като свършеше цигарите, отиваше до будката, навеждаше се напред и казваше: „Крейвън“. Човекът зад тезгяха кимваше и започваше да търси по лавиците. Малцина купуваха тази марка. Той привличаше внимание към себе си, където и да отидеше, но щом го получеше, го отхвърляше. За себе си Зип знаеше, че зависи от случайността и не е последователен с нищо. Нито пък правеше разлика между „Принс“ или „Марлборо“; между „Кола“ или „Пепси“. Виждаше я по опаковката. Чудеше се дали другите лъжат, или наистина са по-умни. Андреас сигурно лъжеше. Не можеше да му се има пълно доверие. Нещо друго в него също будеше учудване. Нещо, което липсваше. Той никога не казваше: Веднъж миналата година или миналата събота, или каквото и да е, дявол го взел. Зип, знаеш ли какво стана вчера? Никога не говореше какво е било. Говореше само за това, което е сега, в този момент, или което предстоеше. И не че миналото беше прекалено лошо, за да говори за него. Не беше така. Зип знаеше. Мотаеха се заедно от единайсет години. Но да чуеш Андреас да каже: Спомняш ли си онзи път? Не, такова нещо не се случваше.

— През 2019-а — каза Андреас — ще сме на трийсет и девет години. Мислил ли си за това?

Зип сви рамене. Не беше, а и не успя да пресметне, но сигурно беше вярно. Почти на четирийсет.

— И какво от това?

Андреас изучаваше тротоара напред.

— Тогава човекът ще е колонизирал повечето планети. Всички животни ще са унищожени. Въздухът ще е смъртоносно замърсен и първите изкуствени хора ще живеят сред нас, без да знаем.

— Гледаш прекалено много филми — констатира Зип. — Трябват ни пари, човече!

Андреас прочете на висок глас рекламен плакат на стената на една къща.

— „Сага Сулрайсер“. Чист въздух, кристално бистра вода. Знам — продължи. — Карай към Фюрулун.

Изрече заповедта си меко, сякаш Зип е дете. Дори не му хрумваше, че той би могъл да му възрази, поне не дотолкова, че да има някакво значение.

— Фюрулун? Защо натам?

— Там е тихо.

— Ами пари, Андреас!

— Именно — отговори той спокойно.

Зип обърна колата, а Андреас извади гребен от джоба си. Зае се да реши непокорната си коса.

— Искат ти се мацки, а? — подразни го Зип. — Нещо по-младо поне веднъж?

Андреас се мъчеше с къдриците.

— Затваряй си устата и карай.

Зип натисна газта на голфа докрай, мина край „Динамитиндустриене“ и напред по продължението на фиорда. Андреас си отваряше очите. След пет минути помоли Зип да намали скоростта. Отсреща се задаваше велосипедист — мъж около четирийсетте с бегач. На гърба му висеше туристическа раница, носеше каска и ръкавици за велосипед и поддържаше адска скорост. Отхвърли го като възможност и се вторачи през предното стъкло. Наближаваха парк. Представляваше място, което ставаше за плуване, имаше пейки и маси и няколко големи скари, доста използвани през лятото.

— Надолу вдясно — нареди Андреас.

— Там има само една скапана будка и тя е затворена през есента — запротестира Зип.

— Има хора тук — уточни Андреас. — Мястото е за разходки. При повечко късмет ще срещнем някоя жена с чанта.

Зип направляваше внимателно колата надолу към езерото.

— Карай бавно. Мястото ни е непознато, търсим нещо.

— Какво търсим?

Андреас поклати глава, сякаш му се вярваше.

— Ще спрем да питаме за пътя.

— Кого?

— Който се появи — простена той. Посредствеността на приятеля му едва се понасяше.

— Дяволски досадно е да живееш в общество, което взема четирийсет крони за половин литър бира. Ако искаме да се позабавляваме довечера, ни трябва хилядарка — негодуваше Зип.

Морето се блъскаше о брега — сиво-зелено, пенесто и леденостудено. Сградата на стар клуб се разпадаше. Навън стояха съсипани градински мебели, нахвърляни едни върху други, огън за Еньовден, който все още не бе горял. Лятото бе сухо. Завиха, спряха на паркинга и се огледаха. Надалеч видяха силует да се тътри по протежението на плажа. Андреас отвори жабката и измъкна шапка. Нахлупи си я ниско над челото и набута къдриците си вътре. Зип се захили, когато прочете надписа върху синята материя.

— „Холи Райдърс. На път към Исус“. Мамка му, гаден си, Андреас!

Духаше силно. Андреас извади единия си крак от колата.

— Жена — поясни той, — с количка. Чудесно.

— Защо?

— Жените са така беззащитни, когато бутат детска количка.

Обърна се и го погледна.

— Помисли за онова, което лежи вътре.

— Какво всъщност мислиш да правиш?

Зип нервничеше. Не можеше да протестира. Бяха заедно, вършеха нещата заедно. Но той често се опасяваше, че някой ден ще преминат границата, която, между другото, се гънеше по някакъв гаден начин. Ножът висеше на колана на Андреас, скрит под ризата.

— Първо ще проверим дали носи чанта. Ако живее наблизо, може да я е оставила вкъщи. Но иначе всички жени носят чанти.

Чакаха, докато жената бавно се приближаваше. Буташе количката край линията на водата и колелата потъваха в рохкавия пясък. Беше много висока, с шал на главата и светло палто, което се вееше на вятъра.

— Два метра е — възкликна Зип, самият той около метър и седемдесет.

— Няма значение. Момичетата са много зле с мускулите.

Жената виждаше колата. Наведе се, за да пооправи онова, което лежеше в количката. Забелязаха малка част от синьо юрганче. Андреас напрегна очи.

— Виждам чанта — прошепна той. — Върху завивката е. Отлично!

— Защо?

— По-зле е, когато е през рамото им.

За момент постоя, вперил поглед напред изпод ръба на шапката. В мислите си прехвърли плана за нападение. Не включваше заплахи или насилие, а чиста хитрост.

— Ти оставаш тук. Нека моторът работи. Извади нещо от жабката. Прави се, че седиш с карта или нещо подобно. Аз излизам и питам кой е пътят за някъде си. Спортният комплекс, например. Грабвам чантата и тичам обратно, колкото сили имам.

— Ще запише номера.

— Обикновено не го правят. Страшно уплашени са.

Андреас излезе и се приближи към жената. Тя го видя и забави крачка, поглеждайки леко несигурно към колата. „Странни са жените — помисли си Андреас, — усещат, когато нещо не е наред. Или просто възприемат нещата по различен начин от мъжете. Вероятно защото имат повече врагове. Да си жена, да ти се налага да се пазиш през цялото време, дяволски уморително е!“ Тя всъщност се бе насочила по диагонал нагоре към паркинга, но тогава пътят й минаваше покрай колата. Изведнъж обърна количката и тръгна в друга посока. Трудно беше да се схване маневрата. Да се зачуди човек откъде й дойде тази идея. Дали заради разпененото море, дали заради затворения път от тази страна или заради детето, може би. Отговорността за някого другиго. И фактът, че те бяха мъже. Тя изпита внезапна, неразбираема тревога. Освен това вятърът духаше заплашително, а морето бясно се блъскаше о брега. Никой не би я чул, дори да извика. Андреас се спря, поклати глава и се загледа след нея. Тя се извърна изпитателно. Той реагира бързо и направи безпомощно движение с ръце. От бялата силна светлина лицето му светеше. Тя пое по стръмна пътека към една височина над морето. Възможно беше да се измъкне оттам. Зип седеше в колата и чакаше. Следеше с поглед Андреас, който тръгна след жената. Тя ускори крачка, но тогава чу гласа му. И се обърна с неохота. Въпреки всичко на повечето хора им е трудно да пренебрегнат човек, който вика дружелюбно след тях. А и той не беше опасен или нещо подобно — каква абсурдна мисъл! Тя просто взе предпазни мерки, отдръпна се от потенциална опасност. Бебето в количката ясно й показваше колко е опасен светът. Тя почти не спеше нощем; заспеше ли, детето изчезваше от съзнанието й, а това не можеше да понесе.

— Извинете!

Андреас викаше с глас, тънък като креп. Жълтата риза се вееше около тясната му талия. Дясната му ръка прикриваше ножа. Приличаше на бързо израсло момче преди първо причастие. Зип чакаше нервно в колата. Видя, че най-накрая жената спря. Не му се струваше редно да нарочат нея, точно нея с малкото дете. Нещо в начина, по който тя стискаше здраво количката, го изплаши. Долови отчаяние в белите като нокти ръце около дръжката. Не ставаше въпрос за чантата, а за мъничето под синьото юрганче. Наумила си е, че има опасност да се случи нещо, че не може да й се разчита да го опази. Дръпна ръчната спирачка и излезе. Направи го въпреки настояването на Андреас да остане в колата. А той вече почти се бе приближил до майката. Спря на известно разстояние, за да не изглежда заплашително. А и малцина устояваха на излъчването му. Зип разбираше по очите й, че гледа шапката, вижда малкото бяло кръстче и текста отдолу. Раменете й се отпуснаха. Дори приглади почти кокетно с ръка шала на главата си и го погледна, усмихвайки се. Андреас отвори уста и каза нещо. Жената отговори и се впусна да показва — покрай паркинга и нагоре по пътя. Зип се приближи. Вперил очи в количката, видя чантата — найлонова, в черно и червено. Андреас направи още няколко крачки, докато гледаше в другата посока. Практически се приближаваше с гръб към чантата. Зип продължаваше да върви. Изведнъж Андреас го забеляза и за миг остана объркан. Бяха стигнали нависоко по пътеката. Надолу нямаше плаж, откриваше се само стръмен склон към морето, завършващ с каскади от остри камъни. Внезапно Андреас нападна. Хвърли се напред и сграбчи чантата, после се затича към колата с всички сили. Жената извика. Отчаяно се опитваше да се ориентира в новата ситуация, да осмисли факта, че все пак я измамиха, точно когато ги взе за честни момчета с добри намерения. Нещо я завладя, някаква мощна ярост или безсилие. Автоматично ритна спирачката на количката — чист рефлекс, и се впусна след него.

— Влизай в колата! — изкрещя Андреас.

Но Зип стоеше. Тичаха към него, ала той продължаваше да стои на място, защото видя как количката тръгна надолу по склона към морето. Жената не беше успяла да натисне спирачката! Като парализиран той видя как малкото корабче от син плюш се преобърна през ръба. Крещейки, хукна като полудял и почти се сблъска с Андреас. Но жената замръзна. Най-накрая й стана ясно какво се е случило. Обърна се рязко и видя как Зип изчезва зад ръба. Тогава изпищя и се спусна натам. Андреас стоеше учуден и гледаше вторачено. Чантата се изплъзна от ръцете му. Чу отдалеч как морето реве, голяма пенеста вълна едва не го преобърна. Чу няколко слаби вика. Накрая видя светлата коса на Зип да се подава иззад ръба. Лицето му беше зачервено от възбуда.

— Бягай, за бога, бягай!

— Детето! — изкрещя Андреас. Грабна чантата и се спусна след него.

— Количката спря в един камък и се преобърна! Детето падна! И отиде по дяволите!

Хвърлиха се в колата и потеглиха с рев. Никой от двамата не се осмели да погледне назад. Но все още чуваха бученето на морето: глух тътен, който се надига и пада.

— Мамка му! Детето пищеше като побъркано!

— Успокой се, мина чудесно.

— Чудесно? Можеше да се удави!

— Но не се удави!

— Но във всеки случай се удари. По дяволите, трябваше да чуеш как пищи!

— По-лошо щеше да е, ако не го правеше.

— Исусе Христе!

— Зарежи Исус!

Колата ревеше нагоре по пътя, хрущеше по чакъла и силно се накланяше. Скоростната кутия стържеше грозно. Андре ас се хвана за дръжката на вратата. Свали шапката и я натъпка в джоба. Къдриците му се пръснаха на свобода.

— Видя и двама ни. Видя колата. Чантата в теб ли е?

Зип насичаше думите.

— Да не мислиш, че съм аматьор — промърмори Андреас.

— Довечера ченгетата ще са на вратата ни.

— Не. Ще бъде прекалено заета с малкото. Ще забрави останалото.

— Ти пълен идиот ли си? — кресна Зип, мъчейки се да държи волана с треперещи ръце.

— Познавам жените. Тя ще благодари на бога, че детето е оцеляло. И ще осъзнае колко незначителни са парите. Жената ще се сдобие с чисто нови ценности. Млъкни и карай!

Наведе се над чантата и започна да рови. Извади шише за хранене.

— Млякото е топло — отбеляза учуден. Появиха се син биберон, мрежа против насекоми и портфейл. Той го отвори. — Казва се Гина — констатира той учуден. — Представи си да се казваш Гина.

— Има ли пари? — попита Зип объркан.

— Стотачки. Четиристотин. Мамка му, Зип, казвам ти. Превъзхождам ги по ловкост и сила! Според „Тайръл Корпорейшън“. Боен модел „Нексъс“!

Зип изгрухтя нещо напълно неразбираемо и даде газ. Потта течеше по челото му. Мамка му, Андреас не беше съвсем наред.